От партиите ни лъха на тоталитаризъм
Не са малко хората у нас, които си напомнят с носталгия ерата на националната република – поради сигурната (държавно закрепостена) работа, ниските (изкуствено поддържани) цени и обезпеченото (илюзорно) тъждество на хората. И най-отявлените поддръжници на държавния социализъм обаче надали биха се радвали, в случай че останем още веднъж без независимост на словото и на сдружаването. Тоталитарната страна не позволяваше такива права на своите жители, тъй като знаеше, че по този начин пресича в зародиш появяването на политическа съпротива на безспорната й власт.
Минаха повече от 30 години, откогато живеем в многопартийна народна власт. Бившият режим обаче остави многочислени метастази в политическата тъкан на нашето общество, които се демонстрират и до момента. Очертанията им се виждат в склонността към вождизъм на българските политици; в лекотата, с която се запушват устите на съперници и съперници; в нежеланието да се работи намерено пред обществеността и медиите. Изглежда, че някои характерности на тоталитарното минало остават, колкото и да се отдалечаваме от него във времето.
Това много ясно личи, когато се организират
националните конгреси на политическите партии
Това са най-важните им събирания, на които се одобряват основополагащи партийни документи, взимат се стратегически решения за курса на деяние, смъкват се и се избират партийни водачи и управления. Ако има миг, в който политиците би трябвало да прояват демократичните си настройки, това е навръх тези конгреси.
Е, не става. Вижте да вземем за пример в такива случаи през последните десетина години. Събират се най-важните деятели на партията; слушат благоговейно вожда си Бойко Борисов – толкоз дълго, колкото му се желае да се изприкаже; гласоподава се каквото босът авансово е определил; в случай че идват нови партийци в управлението, посрещат ги с аплодисменти; в случай че изритват старите, те си потеглят без рецензия или жест на съпротива; и всичко завършва за има-няма 90 минути – по проект.
Дирижирана народна власт
По-лошото обаче е, че враждуващите с ГЕРБ групировка не демонстрират друга политическа просвета. Напротив, бацилът на недемократичността като че ли плъзва в цялата политическа система. Да вземем Българска социалистическа партия да вземем за пример, която организира последния си конгрес през януари 2022 година Форумите на столетницата постоянно са били забавни за следене. Такива ги правеха боричканията и интригите на разните фракции, кръгове и групички, с които обрасна снагата й през годините на прехода. Социалистите – от огромните шефове до редовите делегати, не си поплюваха по време на конфликтите между тях. Докато не пристигна Корнелия Нинова.
Откакто беше определена отпред на Българска социалистическа партия през 2016 година, тя прояви непредвиден гений в налагането на правилото на „ демократическия централизъм ” (и без това присъщ за партията). Така се стигна до състояние, при което, с обезпечената поддръжка на деликатно подбрани делегати, Нинова нямаше проблем да се задържи отпред на левицата. Отново дирижираната народна власт в деяние.
Не липсваха опозиционни гласове, които Нинова, макар всичките си старания, не съумя да заглуши изцяло. Чухме ги да се обаждат за малко, откакто лидерът изнесе политическия си отчет. После конгресът беше закрит за публицистите, които можеха да се ориентират за протичащото се единствено по клюки, пробили затворените порти. А нали е ясно, че при такива случаи всеки популяризира версията на своя лагер – по този начин за наблюдаващите в профил няма метод да си сформират лична визия какво се вихри в партията.
Добре, вижда се, че Борисов е властническо надъхан, Нинова – също. Но какво да кажем за партиите от градската десница, постоянно толкоз загрижени за демокрацията. През последните няколко седмици поредно се събраха на национални конференции „ Да, България ” (ДаБГ) и „ Демократи за мощна България ” (ДСБ). Оставяме настрани обстоятелството, че десните преизбраха водачите си, с които Харесват ги, имат незавършена работа за извършване – чухме причините. По-важното (и неприятното) беше, че и двете партии проведоха форумите си по един и същи метод. Първо водачите в оставка Христо Иванов и Атанас Атанасов излязоха с политически отчети, след което събранията бяха закрити за публиката и публицистите.
Иначе казано, чухме какво имат да кажат вождовете. Не чухме никой различен. Не се чуха гласовете на елементарните партийци. Не се чуха гласовете на опозиционерите на актуалните управления. А от едно изтекло видео от ДСБ ; че са се сблъсквали разнообразни отзиви и виждания; че са се водели гневни словесни борби. Накратко казано,
имало е същинска партийна политика –
такава, каквато би трябвало да бъде в една демократична партия.
Сигурно нещо сходно е станало и на конгреса на Българска социалистическа партия, откакто изпъдиха публицистите. Може и при ГЕРБ да стават такива неща, от кое място да знаем? Там да не би да няма вътрешни различия? Малко ли бяха локалните партийни организации, които изоставяха заедно и със кавги Борисов?
Подобни неща обаче партийните върхушки и подкрепящата ги партийна маса явно не желаят да стават обществено притежание. И се залостват по този начин, че вършат неизбежни сравненията с някогашната Българска комунистическа партия. Защо? Какво демонстрират на обществеността с сходна секретност, като се изключи че се плашат да бъдат открити с жителите по някаква причина? Толкова ли е мръсно бельото им, че не желаят да излезе на показ? Или просто автоматизирано сработва рефлекса, завещан от тоталитарното време, да се държат хората оптимално надалеч от действителния политически развой? Каквато и да е повода, едно е ясно – народна власт по този начин не се прави.
Минаха повече от 30 години, откогато живеем в многопартийна народна власт. Бившият режим обаче остави многочислени метастази в политическата тъкан на нашето общество, които се демонстрират и до момента. Очертанията им се виждат в склонността към вождизъм на българските политици; в лекотата, с която се запушват устите на съперници и съперници; в нежеланието да се работи намерено пред обществеността и медиите. Изглежда, че някои характерности на тоталитарното минало остават, колкото и да се отдалечаваме от него във времето.
Това много ясно личи, когато се организират
националните конгреси на политическите партии
Това са най-важните им събирания, на които се одобряват основополагащи партийни документи, взимат се стратегически решения за курса на деяние, смъкват се и се избират партийни водачи и управления. Ако има миг, в който политиците би трябвало да прояват демократичните си настройки, това е навръх тези конгреси.
Е, не става. Вижте да вземем за пример в такива случаи през последните десетина години. Събират се най-важните деятели на партията; слушат благоговейно вожда си Бойко Борисов – толкоз дълго, колкото му се желае да се изприкаже; гласоподава се каквото босът авансово е определил; в случай че идват нови партийци в управлението, посрещат ги с аплодисменти; в случай че изритват старите, те си потеглят без рецензия или жест на съпротива; и всичко завършва за има-няма 90 минути – по проект.
Дирижирана народна власт
По-лошото обаче е, че враждуващите с ГЕРБ групировка не демонстрират друга политическа просвета. Напротив, бацилът на недемократичността като че ли плъзва в цялата политическа система. Да вземем Българска социалистическа партия да вземем за пример, която организира последния си конгрес през януари 2022 година Форумите на столетницата постоянно са били забавни за следене. Такива ги правеха боричканията и интригите на разните фракции, кръгове и групички, с които обрасна снагата й през годините на прехода. Социалистите – от огромните шефове до редовите делегати, не си поплюваха по време на конфликтите между тях. Докато не пристигна Корнелия Нинова.
Откакто беше определена отпред на Българска социалистическа партия през 2016 година, тя прояви непредвиден гений в налагането на правилото на „ демократическия централизъм ” (и без това присъщ за партията). Така се стигна до състояние, при което, с обезпечената поддръжка на деликатно подбрани делегати, Нинова нямаше проблем да се задържи отпред на левицата. Отново дирижираната народна власт в деяние.
Не липсваха опозиционни гласове, които Нинова, макар всичките си старания, не съумя да заглуши изцяло. Чухме ги да се обаждат за малко, откакто лидерът изнесе политическия си отчет. После конгресът беше закрит за публицистите, които можеха да се ориентират за протичащото се единствено по клюки, пробили затворените порти. А нали е ясно, че при такива случаи всеки популяризира версията на своя лагер – по този начин за наблюдаващите в профил няма метод да си сформират лична визия какво се вихри в партията.
Добре, вижда се, че Борисов е властническо надъхан, Нинова – също. Но какво да кажем за партиите от градската десница, постоянно толкоз загрижени за демокрацията. През последните няколко седмици поредно се събраха на национални конференции „ Да, България ” (ДаБГ) и „ Демократи за мощна България ” (ДСБ). Оставяме настрани обстоятелството, че десните преизбраха водачите си, с които Харесват ги, имат незавършена работа за извършване – чухме причините. По-важното (и неприятното) беше, че и двете партии проведоха форумите си по един и същи метод. Първо водачите в оставка Христо Иванов и Атанас Атанасов излязоха с политически отчети, след което събранията бяха закрити за публиката и публицистите.
Иначе казано, чухме какво имат да кажат вождовете. Не чухме никой различен. Не се чуха гласовете на елементарните партийци. Не се чуха гласовете на опозиционерите на актуалните управления. А от едно изтекло видео от ДСБ ; че са се сблъсквали разнообразни отзиви и виждания; че са се водели гневни словесни борби. Накратко казано,
имало е същинска партийна политика –
такава, каквато би трябвало да бъде в една демократична партия.
Сигурно нещо сходно е станало и на конгреса на Българска социалистическа партия, откакто изпъдиха публицистите. Може и при ГЕРБ да стават такива неща, от кое място да знаем? Там да не би да няма вътрешни различия? Малко ли бяха локалните партийни организации, които изоставяха заедно и със кавги Борисов?
Подобни неща обаче партийните върхушки и подкрепящата ги партийна маса явно не желаят да стават обществено притежание. И се залостват по този начин, че вършат неизбежни сравненията с някогашната Българска комунистическа партия. Защо? Какво демонстрират на обществеността с сходна секретност, като се изключи че се плашат да бъдат открити с жителите по някаква причина? Толкова ли е мръсно бельото им, че не желаят да излезе на показ? Или просто автоматизирано сработва рефлекса, завещан от тоталитарното време, да се държат хората оптимално надалеч от действителния политически развой? Каквато и да е повода, едно е ясно – народна власт по този начин не се прави.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ