Виктория на Майя Виткова е личен, откровен и красив филм
Не мога да мисля за „ Виктория ” като за следващия нов български филм. Няма да го съпоставям нито носталгично със соц-школата, нито с филмите от последните 26 години. Няма да акцентирам безкомпромисната режисьорска работа, отдадените актьорски осъществявания, нито съвършената му стилистика и механически качества.
Няма да направя всичко по този начин, въпреки че е елементарно и сравненията, неповикани, сами се появяват. Няма, тъй като „ Виктория ” не е българско кино. Този филм е международно кино.
„ Виктория ” е персонален план на Майя Виткова и това незабавно се схваща, когато още с началните надписи излиза наяве, че тя е режисьор, продуцент и сценарист на кино лентата. Щом някой създател се отдаде толкоз многостранно на собствен план, това го прави непроменяемо персонален, малко огледален даже. Огледален, поради метода, по който създателите се изправят от време на време пред творбите си, като пред персонални откровения.
Режисьор на кино лентата е Майя Виткова (Maya Vitkova). Завършила НАТФИЗ с магистърска степен постановка, тя влиза в киното през 2008 година като продуцент на „ Източни пиеси ” (Eastern Plays) на режисьора Камен Калев. През 2006 година Майя Виткова, дружно със Светослав Драганов, е режисьор на документалния филм „ Майки и дъщери ” (Mothers And Daughters; 2006). Самостоятелен дебют в късометражното кино режисьорката прави със „ Станка се прибира у дома ” (Stanka Goes Home; 2010), чиято премиера е по време на 49th Cannes Critic’s Week. През 2011 година Майя Виткова режисира „ Моят изтощен татко ” (My Tired Father; 2011), чиято международна премиера е на 17th CFC Worldwide Short Film Festival в Торонто (Канада).
“Но „ Виктория ” е персонален филм за всеки от нас. ”
Особено за тези, които прекараха живота си сред два строя, сред несигурността и фантазиите, сред песните на площада и тихите опашки за самун в 3 часа през нощта. И тези, които са сложени пред тревожното възприятие, че са пропуснали нещо доста значимо. Мечтите си.
Той стана персонален и за мен, поради централната си тематика – връзките сред майките и техните дъщери, за това какъв брой е мъчно да бъдеш друг в фамилната рамка. Във кино лентата се долавя една нежна нишка на несигурността от идващата женственост, търсеща опора в майчината и в това време – разграничаваща се от нея, лутайки се по своя път. Път на израстването, белязан с отчуждение, блян по непосредственост, разминаване и намиране. Едно огледало за безконечния поколенчески абсурд:
Защо моделите по този начин злокобно се повтарят. Защо в желанието да не си като майка си, от ден на ден заприличваш на нея. Можем ли са бъдем изцяло разнообразни, когато към този момент се усещаме разнообразни? Да избягаме от клопката на тази цикличност и да имаме собствен, персонално собствен живот, без призраци и комплекси?
Отдавна желаех да виждам подобен филм, от дълго време очаквам да се появи интерпретация на тази по този начин фина тематика и чаках със боязън, по какъв начин ще бъде развита във „ Виктория ”, до момента в който дебнех, къде и по кое време ще бъде показана на необятен екран. И въпреки да имам скромна процедура в гледането на филми:
“Това за мен е най-хубавият филм за връзките майки-дъщери, който съм гледала до момента. ”
Защо би трябвало да отидеш на кино и да гледаш „ Виктория ”?
Режисьорският метод във „ Виктория ” показва тематиката майсторски, ерудирано и прочувствено. Атмосфера, градена толкоз деликатно, като изплитане на дантела, в която се вглеждаш във всяка бримка, всяка обособена те увлича с вещината си, само че микога не губиш общата картина, тъй като този перфекционизъм не е образен самоцел, а чиста проба кино майсторство. Резултатът е изкуство, което се разкрива мощно и изрично, без съмнение и взаимни отстъпки. Между документалните фрагменти, описващи епохата, които допират чувствителни струни в не едно и две генерации, екзалтираността и помпозността на партийния живот, сред тях и персоналния свят на Боряна се крие голяма бездна. Контрастът ражда вакуум, в който се обезсмислят фантазиите, който необратимо разделя хората и съвсем не дава вяра те да се съберат.
Драмата като род обаче не изчерпва „ Виктория ”, тъй като я има и тази премерена доза вълшебен натурализъм, толкоз тънко изпипана фикция, че нито за момент не избива в самоцелен арт хаус кино, в нищо незначещи абстракции и сюрреализъм. Тази сплав е едно от огромните достолепия на „ Виктория ” и я прави същински съвременен наджанров филм, съпоставим с най-големите достижения на самостоятелното кино сега. Затова „ Виктория ” е толкоз високо оценен на тези конгреси – това е филм, в който и да не си живял в комунизъм, и да не познаваш българската действителност, мигновено схващаш и изтръпваш от силата на емпатията, която поражда в теб. И това е чисто човешко възприятие.
Заради самата история – всеки филм потегля по дългия път към фена с простичка история. На сценарно равнище „ Виктория ” е брилянтен: Боряна (Ирмена Чичикова) мечтае за Запада с такава сурова системност, безкръвна и студена неотклонимост, че тя безусловно не принадлежи на света си тук и в този момент. Отчуждена от майка си (Мариана Крумова), която изсъхнало назовава още първоначално: „ Това не е майка, това е партиен член ”, тя желае да избяга освен от строя, само че и от предишното, и единствено там, някъде, Венеция, тя би могла да пие кока кола и да пуши без да се крие, животът от рекламите за нея значи независимост. Нежеланата бременност убива фантазиите й от раз, а фрагментът на залеза и тъжното пиано е съкрушително хубав. Тя не желае това дете и го показва очевидно, безскрупулно, само че това по никакъв начин не провокира омерзение, а в противен случай – объркването „ да я одобрявам или не? ” е реализирано и емпатията на фена е събудена. С течение на кино лентата, тя няма да задреме за секунда, а ще чертае спирали от облик на облик.
Виктория, нейното бебе (в ролята невръстната Катерина Ангелова), е родена без пъп и е оповестена за бебе на десетилетието. Кръстник става самият Тодор Живков и тя действително е дете на Партията, а не на Боряна и Иван (в ролята Димо Димов). Липсата на пъп е обяснена умело от Живков като доказателство за вярната еволюция за идеала на комунизма: майките ще имат деца, които се развиват някъде другаде, а самите те могат да строят светлото бъдеще, без да се постанова поколенията да имат тази по този начин досадна връзка между тях.
Това мощно заявяване на завръзката – отчуждаването на Боряна от детето й Виктория (в ролята Дария Виткова), почнало още в утробата, е реалност, медицински доказан даже. Кърменето е невероятно, бебето е изолирано, гушкано единствено от татко си. Признавам, като майка на някогашно привързано бебе, тези фрагменти напряко ми свиха сърцето. Поканена от бащата да бъде дейна баба, майка й е грубо прокудена, с съвсем изсъскани думи и ние знаем, че това бебе ще пораства във враждебна конюнктура с нелюбяща майка, майка съвсем страшилище. Емпатията пораства обаче в двете посоки – и към бебето, и към майката, тъй като режисьорката не демонизира облика й, в противен случай – в рева на Боряна при опита за кърмене като опит за доближаване се чете еднопосочно обезсърчение, в което се крие майчина печал. От друга страна, Боряна не стопира да копнее по бягството и знаем, че тази нишка ще има своето развиване, чакаме го –
ще успее ли да избяга, да реализира своята различност. Всъщност, единствената усмивка по лицето на Боряна в целия филм е тъкмо в несръчния й опит за бягство. Но тя се връща в „ нормалността ”, която я задушава повече от всеки път. И когато Боряна се отхвърля последователно от фантазиите си, дали ще намерим състрадание за слабостта й? Още един отговор, поради който филмът притегля до финала.
Идват времената на Промяната. Глезената от Партията Виктория е принудена да се сблъска с действителността и ненадейно осиротява. С отчуждена майка и непрекъснато отблъскван и въздържан татко, тя остава без същинското си семейство – Партията. Единствената й пъпната шнур, до този миг обвързвана с телефон, посредством който може да приказва с кръстника си когато и да е, същинската й пъпна шнур е прекратена. Виктория е принудена да се роди още веднъж. И в случай че си мислим някак, че поради трагичните промени ще последва доближаване, в противен случай – Боряна обрисува внезапно границите на териториите на двете, които не трябва в никакъв случай да се пресекат. „ Мамо... ” промълвява Виктория на горската пътека, самобитен кулоар за нея в търсенето й на непосредственост. Отчуждението се задълбочава, доста стимулирано, доста достоверно и няма грам подозрение –
тези две генерации няма да се срещнат скоро. И дали въпреки всичко ще се срещнат, макар разрива? Порасналата Виктория (в ролята Калина Виткова) е самотна тинейджърка на прага на своята женственост и там ни заварва развръзката на кино лентата.
Така е устроено обаче човешкото сърце, че и в най-обръгналата от самотност мъка, отритвано и единствено дълбаещо пропасти, то постоянно търси непосредственост, натам го води инстинктът му. Така се случва и с трите генерации дами. На нито едно място Майя Виткова не си разрешава да изведе морал, да отсече изрично и да отсъди. Напротив, режисьорският й мурафет, тъй като това е в същината на положителната кино постановка, направлява емпатията за феновете, разиграва я сред всичките персонажи и не оцветява никого в мощно контрастни тонове. Ние сме просто хора и всичко, което търсим, е обич, а пътят към нея е посипан с призрачни сенки и полутонове. И огромната драма в това е, че макар силата на копнежа, ни е мъчно да осъзнаем, че ни би трябвало и доза кураж да се пресегнем към нея.
“Защото любовта е постоянно умишлен избор, който вършим или пък не. ”
Заради чистата приятност от едно красиво кино. Изключителна бих нарекла стилистиката на „ Виктория ”. Тя има решаваща роля задачите, които си слага филмът, да се осъществят. Толкова изчистена от елементи, толкоз минималистична и стилизирана, че с изключение на последователността в построяването първо да буди удивление, само че на втори проект сполучливо извършва функционалността си - тя е отличен фон на прочувствените връзки на персонажите. Майя Виткова и Рин Ямамура (художник на филма) не лишават кино лентата от цвят и страст, само че ги оставят като редки оазиси, акценти. Контрастите във визията са преплетени майсторски, всичко има своето място и извършва своята цел. Изключителна и прецизна работа, въображаема и концептуална!
Двете централни метафори в действителност са едно доста самоуверено решение. Защото те са по този начин недвусмислено изведени, че би трябвало и да бъдат издържани до дъно. Кръвта и млякото (кърмата) са соковете на живота, които ни свързват, гените, които текат в нас – родители, деца. Те са знак и на отчуждението, което идва от приемането на неизбежното – ние сме деца на своите родители, приличаме си и това няма по какъв начин да се промени. Кръвта е ултимативната връзка, а млякото е изборът, в изгода или не, на отчуждението. Двата признака са детайли на комплицирано построени метафори, елегантно завършени и развити, без непотребни абстракции и закърпени фрагменти. Всичко се подрежда гладко и води някак доброжелателно, а не нападателно и експонирано, към прочувствените пикове и спадове.
Издържана, истинна атьорска игра, изключително на трите актриси. Освен режисьорската работа, изпипаната атмосфера и прелестната символика, за възторженостти са трите актриси – Ирмена Чичикова, Дария и Калина Виткови (племенници на Майя Виткова). Мариана Крумова и Георги Спасов вършат мощни второстепенни функции, като изключително успешен е екранният Тодор Живков, една сама по себе си амбициозна задача. Ирмена, Калина и Дария вършат отдадени въплъщения, няма сянка от " игра " (много се блазня да направя съпоставяне с други нови филми във връзка с този голям комплекс на преиграването и пренавиването). Диалозите (изкушението тук също е силно) са добре издигнати и изпълнени, химията, по-скоро отсъствието й, е изцяло реализирана. Ирмена е напряко зашеметителна, изключително в мощната прочувствена развръзка на дъжда от мляко, и нека хубавото в кариерата й занапред да се случва.
Музиката, сърцето на един филм за мен, се движи в синхрон с героите, акцентира основните прочувствени и сюжетни моменти и на някои места, напряко приковава. Всичко дотук, както и техническите достолепия на „ Виктория ” – камера, тон, монтаж, резултати, го вършат един в действителност международен филм и триумфите му единствено може да го потвърждават:
“Виктория ” е с необятно интернационално самопризнание:
Участие в над 70 интернационалните селекции
Първият български пълнометражен игрален филм, определен за спортната стратегия на най-значимия фестивал за без значение кино в света - Сънданс,
Първи в съревнование в Ротердам,
Номиниран за интернационалната премия за дебютен филм " Ингмар Бергман " в Гьотеборг,
Най-посещавана прожекция в границите на Европейския кино пазар в Берлин, в границите на Берлинале,
Показан в Карлови Вари, BFI Лондон, Пусан,
Първо българско присъединяване в спортната стратегия на фестивала на американския кино институт в Лос Анджелис - AFI Fest,
Първи в съревнование на най-значимия фестивал за операторско майсторство в света Camerimage, Полша и доста други
Носител на 9 интернационалните награди.
Филмът е продаден за кино, ТВ, VOD и DVD разпространяване в Съединени американски щати.
Най-важното - Отиди да го гледаш, тъй като " Виктория " потегля по кината Всички знаем, че има надарени създатели, вълнуващи хрумвания, съвременна кинематография, само че и неприятно разпространяване, нулево финансиране и киното ни в действителност е един дребен, само че пък доста разграден двор. Ако феновете желаят да гледат, няма къде, изключително отвън София. Така създателите не получават противоположната връзка, не се развиват и качествени продукции съвсем няма. Липсата на хрумвания и креативно развиване води до индиферентност, едва финансиране и до близкия до нулата брой продукции на година. Затова отиди на някоя прожекция и се убеди самичък:
“ " Виктория " е международно кино - вълнуващо, персонално, красиво! ”
От 18 декември 2015 година можем да гледаме " Виктория " в нашите киносалони
Няма да направя всичко по този начин, въпреки че е елементарно и сравненията, неповикани, сами се появяват. Няма, тъй като „ Виктория ” не е българско кино. Този филм е международно кино.
„ Виктория ” е персонален план на Майя Виткова и това незабавно се схваща, когато още с началните надписи излиза наяве, че тя е режисьор, продуцент и сценарист на кино лентата. Щом някой създател се отдаде толкоз многостранно на собствен план, това го прави непроменяемо персонален, малко огледален даже. Огледален, поради метода, по който създателите се изправят от време на време пред творбите си, като пред персонални откровения.
Режисьор на кино лентата е Майя Виткова (Maya Vitkova). Завършила НАТФИЗ с магистърска степен постановка, тя влиза в киното през 2008 година като продуцент на „ Източни пиеси ” (Eastern Plays) на режисьора Камен Калев. През 2006 година Майя Виткова, дружно със Светослав Драганов, е режисьор на документалния филм „ Майки и дъщери ” (Mothers And Daughters; 2006). Самостоятелен дебют в късометражното кино режисьорката прави със „ Станка се прибира у дома ” (Stanka Goes Home; 2010), чиято премиера е по време на 49th Cannes Critic’s Week. През 2011 година Майя Виткова режисира „ Моят изтощен татко ” (My Tired Father; 2011), чиято международна премиера е на 17th CFC Worldwide Short Film Festival в Торонто (Канада).
“Но „ Виктория ” е персонален филм за всеки от нас. ”
Особено за тези, които прекараха живота си сред два строя, сред несигурността и фантазиите, сред песните на площада и тихите опашки за самун в 3 часа през нощта. И тези, които са сложени пред тревожното възприятие, че са пропуснали нещо доста значимо. Мечтите си.
Той стана персонален и за мен, поради централната си тематика – връзките сред майките и техните дъщери, за това какъв брой е мъчно да бъдеш друг в фамилната рамка. Във кино лентата се долавя една нежна нишка на несигурността от идващата женственост, търсеща опора в майчината и в това време – разграничаваща се от нея, лутайки се по своя път. Път на израстването, белязан с отчуждение, блян по непосредственост, разминаване и намиране. Едно огледало за безконечния поколенчески абсурд:
Защо моделите по този начин злокобно се повтарят. Защо в желанието да не си като майка си, от ден на ден заприличваш на нея. Можем ли са бъдем изцяло разнообразни, когато към този момент се усещаме разнообразни? Да избягаме от клопката на тази цикличност и да имаме собствен, персонално собствен живот, без призраци и комплекси?
Отдавна желаех да виждам подобен филм, от дълго време очаквам да се появи интерпретация на тази по този начин фина тематика и чаках със боязън, по какъв начин ще бъде развита във „ Виктория ”, до момента в който дебнех, къде и по кое време ще бъде показана на необятен екран. И въпреки да имам скромна процедура в гледането на филми:
“Това за мен е най-хубавият филм за връзките майки-дъщери, който съм гледала до момента. ”
Защо би трябвало да отидеш на кино и да гледаш „ Виктория ”?
Режисьорският метод във „ Виктория ” показва тематиката майсторски, ерудирано и прочувствено. Атмосфера, градена толкоз деликатно, като изплитане на дантела, в която се вглеждаш във всяка бримка, всяка обособена те увлича с вещината си, само че микога не губиш общата картина, тъй като този перфекционизъм не е образен самоцел, а чиста проба кино майсторство. Резултатът е изкуство, което се разкрива мощно и изрично, без съмнение и взаимни отстъпки. Между документалните фрагменти, описващи епохата, които допират чувствителни струни в не едно и две генерации, екзалтираността и помпозността на партийния живот, сред тях и персоналния свят на Боряна се крие голяма бездна. Контрастът ражда вакуум, в който се обезсмислят фантазиите, който необратимо разделя хората и съвсем не дава вяра те да се съберат. Драмата като род обаче не изчерпва „ Виктория ”, тъй като я има и тази премерена доза вълшебен натурализъм, толкоз тънко изпипана фикция, че нито за момент не избива в самоцелен арт хаус кино, в нищо незначещи абстракции и сюрреализъм. Тази сплав е едно от огромните достолепия на „ Виктория ” и я прави същински съвременен наджанров филм, съпоставим с най-големите достижения на самостоятелното кино сега. Затова „ Виктория ” е толкоз високо оценен на тези конгреси – това е филм, в който и да не си живял в комунизъм, и да не познаваш българската действителност, мигновено схващаш и изтръпваш от силата на емпатията, която поражда в теб. И това е чисто човешко възприятие.
Заради самата история – всеки филм потегля по дългия път към фена с простичка история. На сценарно равнище „ Виктория ” е брилянтен: Боряна (Ирмена Чичикова) мечтае за Запада с такава сурова системност, безкръвна и студена неотклонимост, че тя безусловно не принадлежи на света си тук и в този момент. Отчуждена от майка си (Мариана Крумова), която изсъхнало назовава още първоначално: „ Това не е майка, това е партиен член ”, тя желае да избяга освен от строя, само че и от предишното, и единствено там, някъде, Венеция, тя би могла да пие кока кола и да пуши без да се крие, животът от рекламите за нея значи независимост. Нежеланата бременност убива фантазиите й от раз, а фрагментът на залеза и тъжното пиано е съкрушително хубав. Тя не желае това дете и го показва очевидно, безскрупулно, само че това по никакъв начин не провокира омерзение, а в противен случай – объркването „ да я одобрявам или не? ” е реализирано и емпатията на фена е събудена. С течение на кино лентата, тя няма да задреме за секунда, а ще чертае спирали от облик на облик. Виктория, нейното бебе (в ролята невръстната Катерина Ангелова), е родена без пъп и е оповестена за бебе на десетилетието. Кръстник става самият Тодор Живков и тя действително е дете на Партията, а не на Боряна и Иван (в ролята Димо Димов). Липсата на пъп е обяснена умело от Живков като доказателство за вярната еволюция за идеала на комунизма: майките ще имат деца, които се развиват някъде другаде, а самите те могат да строят светлото бъдеще, без да се постанова поколенията да имат тази по този начин досадна връзка между тях.
Това мощно заявяване на завръзката – отчуждаването на Боряна от детето й Виктория (в ролята Дария Виткова), почнало още в утробата, е реалност, медицински доказан даже. Кърменето е невероятно, бебето е изолирано, гушкано единствено от татко си. Признавам, като майка на някогашно привързано бебе, тези фрагменти напряко ми свиха сърцето. Поканена от бащата да бъде дейна баба, майка й е грубо прокудена, с съвсем изсъскани думи и ние знаем, че това бебе ще пораства във враждебна конюнктура с нелюбяща майка, майка съвсем страшилище. Емпатията пораства обаче в двете посоки – и към бебето, и към майката, тъй като режисьорката не демонизира облика й, в противен случай – в рева на Боряна при опита за кърмене като опит за доближаване се чете еднопосочно обезсърчение, в което се крие майчина печал. От друга страна, Боряна не стопира да копнее по бягството и знаем, че тази нишка ще има своето развиване, чакаме го –
ще успее ли да избяга, да реализира своята различност. Всъщност, единствената усмивка по лицето на Боряна в целия филм е тъкмо в несръчния й опит за бягство. Но тя се връща в „ нормалността ”, която я задушава повече от всеки път. И когато Боряна се отхвърля последователно от фантазиите си, дали ще намерим състрадание за слабостта й? Още един отговор, поради който филмът притегля до финала.
Идват времената на Промяната. Глезената от Партията Виктория е принудена да се сблъска с действителността и ненадейно осиротява. С отчуждена майка и непрекъснато отблъскван и въздържан татко, тя остава без същинското си семейство – Партията. Единствената й пъпната шнур, до този миг обвързвана с телефон, посредством който може да приказва с кръстника си когато и да е, същинската й пъпна шнур е прекратена. Виктория е принудена да се роди още веднъж. И в случай че си мислим някак, че поради трагичните промени ще последва доближаване, в противен случай – Боряна обрисува внезапно границите на териториите на двете, които не трябва в никакъв случай да се пресекат. „ Мамо... ” промълвява Виктория на горската пътека, самобитен кулоар за нея в търсенето й на непосредственост. Отчуждението се задълбочава, доста стимулирано, доста достоверно и няма грам подозрение –
тези две генерации няма да се срещнат скоро. И дали въпреки всичко ще се срещнат, макар разрива? Порасналата Виктория (в ролята Калина Виткова) е самотна тинейджърка на прага на своята женственост и там ни заварва развръзката на кино лентата.
Така е устроено обаче човешкото сърце, че и в най-обръгналата от самотност мъка, отритвано и единствено дълбаещо пропасти, то постоянно търси непосредственост, натам го води инстинктът му. Така се случва и с трите генерации дами. На нито едно място Майя Виткова не си разрешава да изведе морал, да отсече изрично и да отсъди. Напротив, режисьорският й мурафет, тъй като това е в същината на положителната кино постановка, направлява емпатията за феновете, разиграва я сред всичките персонажи и не оцветява никого в мощно контрастни тонове. Ние сме просто хора и всичко, което търсим, е обич, а пътят към нея е посипан с призрачни сенки и полутонове. И огромната драма в това е, че макар силата на копнежа, ни е мъчно да осъзнаем, че ни би трябвало и доза кураж да се пресегнем към нея.
“Защото любовта е постоянно умишлен избор, който вършим или пък не. ”
Заради чистата приятност от едно красиво кино. Изключителна бих нарекла стилистиката на „ Виктория ”. Тя има решаваща роля задачите, които си слага филмът, да се осъществят. Толкова изчистена от елементи, толкоз минималистична и стилизирана, че с изключение на последователността в построяването първо да буди удивление, само че на втори проект сполучливо извършва функционалността си - тя е отличен фон на прочувствените връзки на персонажите. Майя Виткова и Рин Ямамура (художник на филма) не лишават кино лентата от цвят и страст, само че ги оставят като редки оазиси, акценти. Контрастите във визията са преплетени майсторски, всичко има своето място и извършва своята цел. Изключителна и прецизна работа, въображаема и концептуална!Двете централни метафори в действителност са едно доста самоуверено решение. Защото те са по този начин недвусмислено изведени, че би трябвало и да бъдат издържани до дъно. Кръвта и млякото (кърмата) са соковете на живота, които ни свързват, гените, които текат в нас – родители, деца. Те са знак и на отчуждението, което идва от приемането на неизбежното – ние сме деца на своите родители, приличаме си и това няма по какъв начин да се промени. Кръвта е ултимативната връзка, а млякото е изборът, в изгода или не, на отчуждението. Двата признака са детайли на комплицирано построени метафори, елегантно завършени и развити, без непотребни абстракции и закърпени фрагменти. Всичко се подрежда гладко и води някак доброжелателно, а не нападателно и експонирано, към прочувствените пикове и спадове.
Издържана, истинна атьорска игра, изключително на трите актриси. Освен режисьорската работа, изпипаната атмосфера и прелестната символика, за възторженостти са трите актриси – Ирмена Чичикова, Дария и Калина Виткови (племенници на Майя Виткова). Мариана Крумова и Георги Спасов вършат мощни второстепенни функции, като изключително успешен е екранният Тодор Живков, една сама по себе си амбициозна задача. Ирмена, Калина и Дария вършат отдадени въплъщения, няма сянка от " игра " (много се блазня да направя съпоставяне с други нови филми във връзка с този голям комплекс на преиграването и пренавиването). Диалозите (изкушението тук също е силно) са добре издигнати и изпълнени, химията, по-скоро отсъствието й, е изцяло реализирана. Ирмена е напряко зашеметителна, изключително в мощната прочувствена развръзка на дъжда от мляко, и нека хубавото в кариерата й занапред да се случва. Музиката, сърцето на един филм за мен, се движи в синхрон с героите, акцентира основните прочувствени и сюжетни моменти и на някои места, напряко приковава. Всичко дотук, както и техническите достолепия на „ Виктория ” – камера, тон, монтаж, резултати, го вършат един в действителност международен филм и триумфите му единствено може да го потвърждават:
“Виктория ” е с необятно интернационално самопризнание:
Участие в над 70 интернационалните селекции Първият български пълнометражен игрален филм, определен за спортната стратегия на най-значимия фестивал за без значение кино в света - Сънданс, Първи в съревнование в Ротердам, Номиниран за интернационалната премия за дебютен филм " Ингмар Бергман " в Гьотеборг, Най-посещавана прожекция в границите на Европейския кино пазар в Берлин, в границите на Берлинале, Показан в Карлови Вари, BFI Лондон, Пусан, Първо българско присъединяване в спортната стратегия на фестивала на американския кино институт в Лос Анджелис - AFI Fest, Първи в съревнование на най-значимия фестивал за операторско майсторство в света Camerimage, Полша и доста други Носител на 9 интернационалните награди. Филмът е продаден за кино, ТВ, VOD и DVD разпространяване в Съединени американски щати. Най-важното - Отиди да го гледаш, тъй като " Виктория " потегля по кината Всички знаем, че има надарени създатели, вълнуващи хрумвания, съвременна кинематография, само че и неприятно разпространяване, нулево финансиране и киното ни в действителност е един дребен, само че пък доста разграден двор. Ако феновете желаят да гледат, няма къде, изключително отвън София. Така създателите не получават противоположната връзка, не се развиват и качествени продукции съвсем няма. Липсата на хрумвания и креативно развиване води до индиферентност, едва финансиране и до близкия до нулата брой продукции на година. Затова отиди на някоя прожекция и се убеди самичък: “ " Виктория " е международно кино - вълнуващо, персонално, красиво! ”
От 18 декември 2015 година можем да гледаме " Виктория " в нашите киносалони
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ