Алцхаймер, моята черна дупка на ужаса
Не желая да върша систематизирания от вида “всеки ”, само че допускам, че в действителност най-малко множеството от нас имат собствен призрачен сън, максимален боязън, черна дупка, в ужаса на чиято всепоглъщаща празнина се тормозим, че ще бъдем всмукани.
Моят, за който от ранни години виждам признаци сходно на героя от “Трима души в една лодка (без да става дума за кучето) ” на Джером К. Джером, е с името алцхаймер. Всеки път, когато не мога на момента да кажа или напиша нещо, когато просто нечие наименование не ми идва в мозъка, когато нямам спомен къде съм сложила някой предмет, когато се колебая дали съм направила някое деяние, когато ми хрумне прочут откъс, чийто създател или произведение не налучквам - всичко това и други сходни постоянно са ме хвърляли в суматоха, която въпреки и да не разплисква бурни талази на повърхността, трещи и ме залива с вкаменяващ и смразяващ душата ми смут. Умът ми прави сходни на изплашен плувец придвижвания в опит да се добере до остров или суша на отговор. Тогава въздишам и приписвам всичко на умората, на напрежението, когато бях дребна или млада – тогава назоваха това заплеснатост. Знам, че тази болест нормално се свързва със старостта или най-малко с нейното начало, само че уви, към този момент има регистрирани случаи в ранна възраст, каквито евентуално е имало и в предишното, само че просто поради склонността ни да мислим с клишета не са били оценени вярно признаците...За първи път заболяването разказва през 1906 година психиатърът и невропатолог Алоис Алцхаймер. Първите прояви и признаци нормално се одобряват като типични за възрастните хора безпокойства, или в случай че става дума за хора в зрелост – със стрес. В този ранен стадий хората мъчно помнят скорошни случки, нямат мемоари от околните дни. Симптоми като комплициране, раздразнимост, промени в настроението, усложнения в говора, загуба на дълготрайната памет се появяват с напредването на заболяването. Човек се затваря в себе си, сетивата му отслабват, изчезват и други телесни функционалности и в последна сметка настава леталният край.
Болестта е нелечимо, дегенеративно заболяване. Най-разпространената форма е деменцията, която съгласно прогнозите през 2050 година ще доближи до 1 на 85 души в света. При подозрения за алцхаймер диагнозата се удостоверява с оценка на държанието, когнитивни проби и мозъчен скенер. В основният мозък се откриват сенилни плаки и неврофибриларни възли.
Причините за възникването на алцхаймер не са задоволително и добре изяснени; признато е да се счита, че болестта е спорадично макар съществуващите фамилни форми с автозомно доминантна приемственост. Използваните лекувания дават лимитирани резултати, които не стопират и не забавят напредъка на заболяването.
Предположенията за това, че умствената интензивност, уравновесената диета и физическите извършения предотвратяват възникването на заболяването, нямат съответно удостоверение. Фактът, че незабравим разум като Тери Прачет е болен, по-скоро отхвърля тази догадка.
В развитите страни заболяването е едно от болесттите, създаващи най-високи разноски в обществото; при положението на нашето опазването на здравето болните и грижата за тях е на правилото на Остап Бендер – делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се...
Най-тъжното и страшното при тази болест е, че засегнатите не осъзнават протичащото се с тях, а на околните им е мъчно да повярват...
Моят, за който от ранни години виждам признаци сходно на героя от “Трима души в една лодка (без да става дума за кучето) ” на Джером К. Джером, е с името алцхаймер. Всеки път, когато не мога на момента да кажа или напиша нещо, когато просто нечие наименование не ми идва в мозъка, когато нямам спомен къде съм сложила някой предмет, когато се колебая дали съм направила някое деяние, когато ми хрумне прочут откъс, чийто създател или произведение не налучквам - всичко това и други сходни постоянно са ме хвърляли в суматоха, която въпреки и да не разплисква бурни талази на повърхността, трещи и ме залива с вкаменяващ и смразяващ душата ми смут. Умът ми прави сходни на изплашен плувец придвижвания в опит да се добере до остров или суша на отговор. Тогава въздишам и приписвам всичко на умората, на напрежението, когато бях дребна или млада – тогава назоваха това заплеснатост. Знам, че тази болест нормално се свързва със старостта или най-малко с нейното начало, само че уви, към този момент има регистрирани случаи в ранна възраст, каквито евентуално е имало и в предишното, само че просто поради склонността ни да мислим с клишета не са били оценени вярно признаците...За първи път заболяването разказва през 1906 година психиатърът и невропатолог Алоис Алцхаймер. Първите прояви и признаци нормално се одобряват като типични за възрастните хора безпокойства, или в случай че става дума за хора в зрелост – със стрес. В този ранен стадий хората мъчно помнят скорошни случки, нямат мемоари от околните дни. Симптоми като комплициране, раздразнимост, промени в настроението, усложнения в говора, загуба на дълготрайната памет се появяват с напредването на заболяването. Човек се затваря в себе си, сетивата му отслабват, изчезват и други телесни функционалности и в последна сметка настава леталният край.
Болестта е нелечимо, дегенеративно заболяване. Най-разпространената форма е деменцията, която съгласно прогнозите през 2050 година ще доближи до 1 на 85 души в света. При подозрения за алцхаймер диагнозата се удостоверява с оценка на държанието, когнитивни проби и мозъчен скенер. В основният мозък се откриват сенилни плаки и неврофибриларни възли.
Причините за възникването на алцхаймер не са задоволително и добре изяснени; признато е да се счита, че болестта е спорадично макар съществуващите фамилни форми с автозомно доминантна приемственост. Използваните лекувания дават лимитирани резултати, които не стопират и не забавят напредъка на заболяването.
Предположенията за това, че умствената интензивност, уравновесената диета и физическите извършения предотвратяват възникването на заболяването, нямат съответно удостоверение. Фактът, че незабравим разум като Тери Прачет е болен, по-скоро отхвърля тази догадка.
В развитите страни заболяването е едно от болесттите, създаващи най-високи разноски в обществото; при положението на нашето опазването на здравето болните и грижата за тях е на правилото на Остап Бендер – делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се...
Най-тъжното и страшното при тази болест е, че засегнатите не осъзнават протичащото се с тях, а на околните им е мъчно да повярват...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ