Лято 1993 и историята на малката Фрида, която остава без родители
Не е за поверие, само че българските разпространители имат права за съвсем всички стойностни испански филми, но ги пускат по кината (скъпернически, лимитирано и за кратко) едвам след месец май... Седмицата на иберо-американското кино (традицията продава). (в салона бяхме четирима фенове и разпоредителят!) има оценка 7.2 в IMDb и 32 (!) награди, от които три " Гоя " (нов режисьор, нова актриса, поддържащ актьор) и две в Берлин. Режисьор и сценарист е отличената дебютантка Карла Симон.
Замисляли ли сте се по какъв начин наподобява СПИН епидемията през очите на оживяло дете на умряли рано родители? Майката (бащата също е мъртвец, там не е ясна тъкмо причината) на шестгодишната Фрида (Лая Артигас, отлично!) е умряла от СПИН преди малко и баба ѝ (Исабел Рокати), суха, жилава, властна, намръщена и сопната жена, я изпраща в дребен град при сина си, вуйчото (май има нещо като сходен закон за сираци). Лято е, горещо, изсъхнало, опалено от слънцето и задушно, а годината е 1993.
Момичето е неосъзнато угнетено и посърнало (душата ѝ е притихнала и скована, но засегната дълбоко), другояче е нежно, любознателно и пакостливо къдраво динамо. Бързо се сприятелява с едвам проходилата доверчива, наивно открита, отзивчива и блага братовчедка Ана (Паула Роблес). Вуйчото Естеве (Давид Вардагер) е рядко почтен и мек отстъпчив космат дългуч с голямо сърце, а брачната половинка му Марга (Бруна Куси), скулеста стройна брюнетка с дълги загорели крайници, също е добра и великодушна, цялостна с обич към новия член на фамилията.
Ала нещата не са толкоз елементарни. Адаптацията на Фрида е неравна, нервна и сложна, другите деца побягват от нея, когато си наранява коляното и бликва кръв (изследванията демонстрират, че е здрава, само че кой знае...), а самата тя е непокорна, дива и вироглава, дръпната и тросната. Моли се по детски несръчно на скулптура на Богородицата в ниша в гората, след това я поругава, репчи се, глези се, лигави се, инатливо слага в рискови обстановки Ана, потегля си през нощта. Представяте ли си какво се случва в чистата ѝ неукрепнала и ужасена осиротяла детска душа макар инстинктивната извираща от сърцата на положителни и търпеливи хора (Марга от време на време се ядосва и сърди, само че за кратко) любов, която я обкръжава?!
Филмът приключва със сълзи и ридания, които са колкото от отприщената най-сетне тъга от загубата (осъзната в цялостната си окончателност), толкоз и от облекчение, примирение и сбогуване с предишното на прага на бъдеще, което е оптимистично и ярко. Животът следва в ласкаво и любящо обграждане.
Замисляли ли сте се по какъв начин наподобява СПИН епидемията през очите на оживяло дете на умряли рано родители? Майката (бащата също е мъртвец, там не е ясна тъкмо причината) на шестгодишната Фрида (Лая Артигас, отлично!) е умряла от СПИН преди малко и баба ѝ (Исабел Рокати), суха, жилава, властна, намръщена и сопната жена, я изпраща в дребен град при сина си, вуйчото (май има нещо като сходен закон за сираци). Лято е, горещо, изсъхнало, опалено от слънцето и задушно, а годината е 1993.
Момичето е неосъзнато угнетено и посърнало (душата ѝ е притихнала и скована, но засегната дълбоко), другояче е нежно, любознателно и пакостливо къдраво динамо. Бързо се сприятелява с едвам проходилата доверчива, наивно открита, отзивчива и блага братовчедка Ана (Паула Роблес). Вуйчото Естеве (Давид Вардагер) е рядко почтен и мек отстъпчив космат дългуч с голямо сърце, а брачната половинка му Марга (Бруна Куси), скулеста стройна брюнетка с дълги загорели крайници, също е добра и великодушна, цялостна с обич към новия член на фамилията.
Ала нещата не са толкоз елементарни. Адаптацията на Фрида е неравна, нервна и сложна, другите деца побягват от нея, когато си наранява коляното и бликва кръв (изследванията демонстрират, че е здрава, само че кой знае...), а самата тя е непокорна, дива и вироглава, дръпната и тросната. Моли се по детски несръчно на скулптура на Богородицата в ниша в гората, след това я поругава, репчи се, глези се, лигави се, инатливо слага в рискови обстановки Ана, потегля си през нощта. Представяте ли си какво се случва в чистата ѝ неукрепнала и ужасена осиротяла детска душа макар инстинктивната извираща от сърцата на положителни и търпеливи хора (Марга от време на време се ядосва и сърди, само че за кратко) любов, която я обкръжава?!
Филмът приключва със сълзи и ридания, които са колкото от отприщената най-сетне тъга от загубата (осъзната в цялостната си окончателност), толкоз и от облекчение, примирение и сбогуване с предишното на прага на бъдеще, което е оптимистично и ярко. Животът следва в ласкаво и любящо обграждане.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ