Най-после и аз успях да гледам Козата или коя е

Най-после и аз съумях да виждам „ Козата или коя е Силвия? “ на Едуард Олби в Народния спектакъл. Не се подвеждайте по заглавието на коментара ми, не съм от критиците на пиесата и надалеч не я намирам скандална, неприлична или минаваща естетически граници, които не мога да приема. Напротив – чудесна пиеса, великолепно изиграна – Бойка Велкова е монументална – драматургичният текст е уравновесен на ръба на смешното и трагичното, тъй че не е скучно и за момент, добра сценография и прелестна постановка на Явор Гърдев. С две думи – в случай че инцидентно сте пропуснали - това е нещо, което би трябвало да видите.

С едно изречение ще опиша главното – Мартин и Стиви са образцово семейство, той е фамозен проектант, тя е идеална стопанка, те се обичат безрезервно от 22 години, имат прекрасен и добър наследник, гей, който одобряват какъвто е. В един момент всичко се трансформира, тъй като в фамилията се появява тя – новата обич на Мартин, която е коза.

Аз си признавам почтено, че останах много объркана. Прекалено доста въпроси се стоварват за два часа и някак не съумях да ги подредя по този начин, че да схвана кои от тях са значими, кои същински и кои аз прибавих от себе си. Познаваме ли индивида до нас? И можем ли да го опознаем изцяло в миналото, даже и след 22 години? Познаваме ли себе си? Илюзия ли е онази обич, поради която можем да извиним всичко? Колко е това „ всичко “? Трябва ли в една връзка да се споделя всяко нещо? Кога тайните на приятелите ни са неприкосновени? Кой дефинира границите на естественото?

За себе си признавам, че в сходна обстановка еднопосочно бих застанала на страната на Стиви – с обезверените й опити за диалогичност, с търсенето на някакъв смисъл и логичност в събития, на които изцяло липсва и едното, и другото. Вероятно и за мен, както и за нея, границите са заложени авансово – морални, човешки, божествени. Любовта към козата е отвъд…

А къде е границата съгласно вас, девойки?