Кои са болярите и защо Петър I ги унищожава
Най-могъщите хора в Русия преди Петър I, болярите – военачалници и еднолични управници – са мощ, с която князете Рюриковичи са принудени да се преценяват.
Защо и Иван Грозни, и Петър се стремят да изкоренят съветското болярство? Как може да им навреди то?
Болярите в царска Русия постоянно са обект на национална злоба. Именно на тях централната власт приписва злоупотреби и подтисничество, върху тях постоянно излива гнева си и самият цар. През 1660 година съветската войска е изцяло разрушена от полско-литовските войски. На съвещание на Болярската дума тъстът на царя, боляринът Иван Милославски, ненадейно декларира, е в случай че царят му даде войска, той скоро ще му докара самия полски крал като заложник. Алексей Михайлович изпада в гняв от наглостта на болярина, който преди този момент е взел участие най-вече в 2-3 сражения. Царят удря пестник на тъста си, скубе го за брадата и го гони от Думната палата.
Подобни подиуми не са необичайност в Московското царство – на болярите постоянно се приписват държавните неуспехи и постоянно не без съображение. През XVII в. болярската корпорация стартира съществено да пречи на развиването на страната. При Петър Велики Болярската дума, държавното управление на Московското царство, към този момент не се събира, защото системата на властта към този момент е радикално изменена и в нея няма място за болярите. Кои са болярите и за какво те се оказват ненужни?
„Всеки да пази своята отчина“
С. В. Иванов. Конгрес на князете в УветичиКостромски районен музей на изящните изкуства
Болярите са знатни хора, представители на антични родове, които служат на съветския княз във военно и спокойно време. Но да се разбере тяхното съсловие е невероятно, без да се знае от кое място те получават своите приходи и прехранване.
Преди монголско-татарското настъпление съветските земи са в политически връзки, сходни на тези в средновековна Европа, където главната форма на земевладение е алодът – поземлена благосъстоятелност на знатни фамилии, която не може да бъде отчуждена и се предава по завещание. Руските „алоди“ се назовават вотчини или отчини (от думата „отец“ – баща). Самото наименование сочи, че те се предават от татко на наследник. Вотчината не може да се продава, дели, заменя – в случай че тези правила бъдат нарушени, тя се отчуждава от притежателя и се предава на различен член на фамилията. Вотчини се назовават и наследствените владения на съветските князе – през 1097 година на Любечкия конгрес, в опит да прекратят княжеските междуособици, е признато правилото „всеки да пази своята отчина“. Болярското земевладение също попада в тази категория поземлена благосъстоятелност.
Тайната на царя. Цар Фьодор Йоанович от Павел Риженко
Произходът на думата „болярин“ не е напълно явен, само че тя към този момент съществува в тази форма в древноруския език. Болярите в Русия са земевладелци и пълновластни стопани на своите вотчини. На територията им живеят селяни и занаятчии, които заплащат на болярина и работят за него в подмяна на отбраната, която знатният пълководец им обезпечава. Разбира се, боляринът, дружно с князете, взе участие във военни походи против прилежащи княжества (една от теориите за генезис на тази дума е от думата „бой“).
В същото време, обаче, болярите не са елементарни воини на княза – те имат привилегировано състояние в отряда и могат да го управляват взаимно с княза. Болярите могат да имат и управнически функционалности – да вземем за пример, князът може да назначи болярин за челник на някой от подвластните му градове, като в този случай боляринът дава отговор за събирането на налози, съда, обезпечава военните потребности на града и така нататък При това, боляринът може самичък да избира на кой княз да служи – в интервала преди монголското настъпление болярин, чиято вотчина е част от наследството на даден княз, може да замине да служи на различен княз и да резервира вотчината си и нейното население. Всичко това е по този начин до монголско-татарското настъпление, което значително трансформира ролята и ситуацията на болярското съсловие.
Как и за какво стартира преброяването на болярите
Аполинарий Васнецов „Московско подземие. Края на XVI век“Музей на Москва
Опитите да се постави завършек на княжеските междуособици по този начин и не се увенчават с триумф – с появяването на монголската войска на съветските земи съветските князе не престават да се карат и да враждуват, което в действителност оказва помощ на монголците – откакто не съумяват да се обединят в единна войска, князете пробват да се изправят против врага с обособени земи и градове, което е обречено на неуспех.
През XV в. обстановката към този момент е друга – самата Златна орда попада под ударите на войската на Тамерлан и се разпада на улуси и ханства, а съветските князе са принудени да обединят силите си, с цел да престанат да заплащат дан. Този развой повлиява и на болярството – то стартира да се разказват в така наречен „болярски книги“, които се поддържат от централната власт в Москва.
Първите болярски книги (не са непокътнати до днес) са от средата на XV век. В тях са записани имената, длъжностите и функционалностите на болярите по другите княжества. В оня миг в самото болярство към този момент има разслоение: появяват се така наречен „пътни“ боляри – от думата „път“, която значи „работа, стопанство“. „Постелният пътен болярин“ (от постелка, спално долни дрехи – бел.ред.) е първият човек, който влиза при княза, откакто той се разсъни и му оповестява всички вести – значима и доста авторитетна служба. „Конюшният пътен болярин“ (от конюшня – бел.ред.) се занимава с всички въпроси, свързани с обезпечаването, храненето и тренировките на княжеските коне, „соколният пътен боляр“ (от сокол – бел.ред.) управлява княжеския лов със соколи и така нататък
Фьодор Солнцев. Болярски облекла от XVII векСвободни източници
Описването на болярите се постанова заради обстоятелството, че с централизирането на страната броят на болярите се усилва. Много от някогашните князе на обособени територии минават на работа при великия московски княз и стават негови боляри. Около княза се образува държавен орган – Болярската дума, който групово (но под управлението на княза) взема решение значимите държавни каузи. Горе-долу от този интервал (XIV-XV в.) стартира още едно разслоение на болярското съсловие – „въведените“ боляри (т.е. въведените в двореца членове на Болярската дума) имат висши позиции при царя. Както написа Джайлс Флетчър, въведените боляри споделят с княза целия му длъжностен живот – стават на изгрев слънце и от ранно утро (от пет часа) стартират да заседават в думата, а по-късно участват на пирове, княжески лов и така нататък
Болярите, които не са въведени в думата, се назовават „служещи“ – те вземат участие във военни походи, управляват войските, работят като наместници в градовете, само че не са част от думата. Основната смяна, която настава в съветското болярство, е смяната на статута им в поземлената благосъстоятелност.
Царе против боляри
С. В Иванов. „Велик суверен, цар и самовластник на цяла Русия“Свободни източници
Ролята на болярите се ускорява редом с въздействието на Москва, а след 1480 година, когато Московия стопира да заплаща в цялостен размер остатъчния си дан към Златната орда, болярите стартират да тежат на централната власт. Те владеят своите вотчини, сходно на князете в техните удели, и не желаят да се разделят с самостоятелния си статут – като предписание, той ги интересува повече от държавните каузи.
Болярите непрекъснато се забъркват в локални разногласия – да вземем за пример, отхвърлят да отидат на боен поход, в случай че длъжността им във войската е по-ниска от длъжността на бащите им. Дори болярските дами не биват пускани на работа в женската половина на двореца, без да бъде взет поради локалният им статут – съпрузите им, загрижени за служебното си състояние, стартират да тормозят господаря с молби въпросът да бъде решен, с цел да не бъде накърнена „болярската им чест“.
Иван Грозни, първият московски цар, стартира умишлено да се бори с болярите-вотчинници. Основната цел на „опричнината“ е насилственото отчуждение на вотчините от болярите. Още преди опричнината, на 15 януари 1562 година, Иван издава декрет, с който не разрешава на служещите при царя боляри и князе да продават, заменят и дават за зестра своите вотчини. Ако го сторят, ги грози конфискация, а при липса на директен правоприемник от мъжки пол, вотчината не остава в фамилията, а отива непосредствено при царя. И болярите стартират да бягат от Московското царство. Тези, които биват хващани, преди да избягат, са пращани в изгнание, наказвани и просто екзекутирани. А преди въвеждането на опричината Иван напуща Москва и оповестява, че изоставя царството поради гнева на болярите и князете. Царят се връща при изискване, че ще може да екзекутира предателите и да ги лишава от имуществото им – без искания от страна на духовенството и благородниците.
„Руско посолство при императора на Свещената Римска империя Максимилиан II в Регенсбург“. 1576Shakko (CC BY-SA 4.0)
По своята същина, опринчината е всеобща принуда против болярското и княжеското съсловие. Заради разорението и преселването в други земи на знатните фамилии страдат и елементарните селяни, които бягат от земите на обеднелите или екзекутирани боляри и помешчици. Както написа историкът Владимир Кобрин, „поземлените описи, формирани в първите десетилетия след опринчината, основават усещането, че страната е претърпяла опустошително вражеско нашествие“. Резултатът от небрежната антиболярска политика на Грозни е обедняването на цялото царство, главно поради обстоятелството, че половината обработваема земя остава да пустее с години. А избягалите от земите си селяни стартират да бъдат спирани принудително да се местят, което слага основите на крепостното право, утвърдило се дефинитивно през XVII век.
Последният болярин
По подигравка на ориста, опринчината и последвалият Смут водят до възобновяване на болярската власт. И тя незабавно демонстрира най-лошата си страна. „Властта на седемината боляри“ (Семибоярщина) – болярското държавно управление от 1610 до 1612 година, първо смъква от власт цар Василий Шуйски, след това подписва контракт с поляците, съгласно който за съветски цар е разгласен кралевич Владислав (Ваза), а по-късно просто пуска поляците в Кремъл и се оказва техен пленник. Въпреки това, Болярската дума през XVII в., към този момент при първите Романови, работи непрекъснато. Без болярите не се взема нито едно решение – и продължава да води безконечни локални разногласия. Как може царят да се опълчи на властта на старите знатни родове?
„Рецептата“ против болярите измисля още дядото на Иван Грозни – великият московски княз Иван III, победител на Ордата и създател на Руската страна. Именно неговият Съдебник от 1497 година поставя основите на поместното земевладение. За разлика от вотчините, които принадлежат на болярите и князете по право, московските господари заплащат на поместията за хората, които им служат, като едновременна премия за работа и източник на приходи, което разрешава на служещите да се оборудват и въоръжават за военни походи.
Портрет на княз И. Ю. Трубецкой от незнаен (шведски) художникТретяковска изложба
За разлика от вотчините, поместията могат да се „дават“ както пожизнено, по този начин и за избран период, могат да стават на следствени или да се връщат на страната след гибелта на служещия – през XV-XVI в. поместията са благосъстоятелност на помешчиците, единствено до момента в който те са на държавна работа. Благодарение на всеобщото разпределяне на поместия, почнало при Иван III, в Московското царство се образува поместна армия. Докато старите боляри по статут са близки до европейските феодали, то помешчиците са надалеч по-несамостоятелни – имуществото им може да изчезне за час, в случай че влязат в спор с централната власт.
Заложената от Иван III поместна система се оказва доста потребна в края на XVII в. и точно тя е основата, на която Петър Велики построява новата съветска войска. Петър сбито формулира правилото на окомплектоването ѝ в своя декрет от 1701 година: „всички служещи хора със земя служат на работа и никой не владее земите даром“. Сега помешчиците, а не болярите с вотчини, стават сътрудници на властта в делата, свързани със събирането на налози, ръководството на земите и, най-важното – наборът на бойци измежду селяните. Важен е и фактът, че измежду помешчиците, за разлика от болярите-вотчинници, има доста небогати хора – надалеч не всички поместия съумяват да изхранват своите притежатели и те са принудени да се хващат на военна или гражданска работа, с цел да получават заплата.
През 1714 година така наречен „Указ за единонаследието“ дефинитивно приравнява вотчината и поместието под името „недвижимо имущество“. С указа владението става наследствено, само че се не разрешава то да бъде разделяно сред потомците и продавано – с изключение на при положение на последна потребност. Освен това, защото имението може да се предава по завещание единствено на един от синовете (не е наложително той да е най-големият), то всички останали потомци са принудени да работят на държавна работа, с цел да се препитават.
Въпреки това, Петър присвоява на четири от своите сподвижници званието болярин – още през XVIII век. Всички тези хора – Шаховски, Апраски, Неледински-Мелецки, Бутурлин – принадлежат към остарели московски родове и болярството, получено в преклонна възраст, за тях не е нищо повече от премия, обвързвана със статут – Болярската дума към този момент не съществува. А последният болярин в Русия е княз Иван Трубецкой, който умира през 1750 година. Той съвместява званието си на болярин с военните си звания и функционалностите на сенатор – точно ръководещият Сенат при Петър сменя Болярската дума като държавно управление на Руската страна.
създател: ГЕОРГИ МАНАЕВ
източник: bg.rbth.com
Защо и Иван Грозни, и Петър се стремят да изкоренят съветското болярство? Как може да им навреди то?
Болярите в царска Русия постоянно са обект на национална злоба. Именно на тях централната власт приписва злоупотреби и подтисничество, върху тях постоянно излива гнева си и самият цар. През 1660 година съветската войска е изцяло разрушена от полско-литовските войски. На съвещание на Болярската дума тъстът на царя, боляринът Иван Милославски, ненадейно декларира, е в случай че царят му даде войска, той скоро ще му докара самия полски крал като заложник. Алексей Михайлович изпада в гняв от наглостта на болярина, който преди този момент е взел участие най-вече в 2-3 сражения. Царят удря пестник на тъста си, скубе го за брадата и го гони от Думната палата.
Подобни подиуми не са необичайност в Московското царство – на болярите постоянно се приписват държавните неуспехи и постоянно не без съображение. През XVII в. болярската корпорация стартира съществено да пречи на развиването на страната. При Петър Велики Болярската дума, държавното управление на Московското царство, към този момент не се събира, защото системата на властта към този момент е радикално изменена и в нея няма място за болярите. Кои са болярите и за какво те се оказват ненужни?
„Всеки да пази своята отчина“
С. В. Иванов. Конгрес на князете в УветичиКостромски районен музей на изящните изкуства
Болярите са знатни хора, представители на антични родове, които служат на съветския княз във военно и спокойно време. Но да се разбере тяхното съсловие е невероятно, без да се знае от кое място те получават своите приходи и прехранване.
Преди монголско-татарското настъпление съветските земи са в политически връзки, сходни на тези в средновековна Европа, където главната форма на земевладение е алодът – поземлена благосъстоятелност на знатни фамилии, която не може да бъде отчуждена и се предава по завещание. Руските „алоди“ се назовават вотчини или отчини (от думата „отец“ – баща). Самото наименование сочи, че те се предават от татко на наследник. Вотчината не може да се продава, дели, заменя – в случай че тези правила бъдат нарушени, тя се отчуждава от притежателя и се предава на различен член на фамилията. Вотчини се назовават и наследствените владения на съветските князе – през 1097 година на Любечкия конгрес, в опит да прекратят княжеските междуособици, е признато правилото „всеки да пази своята отчина“. Болярското земевладение също попада в тази категория поземлена благосъстоятелност.
Тайната на царя. Цар Фьодор Йоанович от Павел Риженко
Произходът на думата „болярин“ не е напълно явен, само че тя към този момент съществува в тази форма в древноруския език. Болярите в Русия са земевладелци и пълновластни стопани на своите вотчини. На територията им живеят селяни и занаятчии, които заплащат на болярина и работят за него в подмяна на отбраната, която знатният пълководец им обезпечава. Разбира се, боляринът, дружно с князете, взе участие във военни походи против прилежащи княжества (една от теориите за генезис на тази дума е от думата „бой“).
В същото време, обаче, болярите не са елементарни воини на княза – те имат привилегировано състояние в отряда и могат да го управляват взаимно с княза. Болярите могат да имат и управнически функционалности – да вземем за пример, князът може да назначи болярин за челник на някой от подвластните му градове, като в този случай боляринът дава отговор за събирането на налози, съда, обезпечава военните потребности на града и така нататък При това, боляринът може самичък да избира на кой княз да служи – в интервала преди монголското настъпление болярин, чиято вотчина е част от наследството на даден княз, може да замине да служи на различен княз и да резервира вотчината си и нейното население. Всичко това е по този начин до монголско-татарското настъпление, което значително трансформира ролята и ситуацията на болярското съсловие.
Как и за какво стартира преброяването на болярите
Аполинарий Васнецов „Московско подземие. Края на XVI век“Музей на Москва
Опитите да се постави завършек на княжеските междуособици по този начин и не се увенчават с триумф – с появяването на монголската войска на съветските земи съветските князе не престават да се карат и да враждуват, което в действителност оказва помощ на монголците – откакто не съумяват да се обединят в единна войска, князете пробват да се изправят против врага с обособени земи и градове, което е обречено на неуспех.
През XV в. обстановката към този момент е друга – самата Златна орда попада под ударите на войската на Тамерлан и се разпада на улуси и ханства, а съветските князе са принудени да обединят силите си, с цел да престанат да заплащат дан. Този развой повлиява и на болярството – то стартира да се разказват в така наречен „болярски книги“, които се поддържат от централната власт в Москва.
Първите болярски книги (не са непокътнати до днес) са от средата на XV век. В тях са записани имената, длъжностите и функционалностите на болярите по другите княжества. В оня миг в самото болярство към този момент има разслоение: появяват се така наречен „пътни“ боляри – от думата „път“, която значи „работа, стопанство“. „Постелният пътен болярин“ (от постелка, спално долни дрехи – бел.ред.) е първият човек, който влиза при княза, откакто той се разсъни и му оповестява всички вести – значима и доста авторитетна служба. „Конюшният пътен болярин“ (от конюшня – бел.ред.) се занимава с всички въпроси, свързани с обезпечаването, храненето и тренировките на княжеските коне, „соколният пътен боляр“ (от сокол – бел.ред.) управлява княжеския лов със соколи и така нататък
Фьодор Солнцев. Болярски облекла от XVII векСвободни източници
Описването на болярите се постанова заради обстоятелството, че с централизирането на страната броят на болярите се усилва. Много от някогашните князе на обособени територии минават на работа при великия московски княз и стават негови боляри. Около княза се образува държавен орган – Болярската дума, който групово (но под управлението на княза) взема решение значимите държавни каузи. Горе-долу от този интервал (XIV-XV в.) стартира още едно разслоение на болярското съсловие – „въведените“ боляри (т.е. въведените в двореца членове на Болярската дума) имат висши позиции при царя. Както написа Джайлс Флетчър, въведените боляри споделят с княза целия му длъжностен живот – стават на изгрев слънце и от ранно утро (от пет часа) стартират да заседават в думата, а по-късно участват на пирове, княжески лов и така нататък
Болярите, които не са въведени в думата, се назовават „служещи“ – те вземат участие във военни походи, управляват войските, работят като наместници в градовете, само че не са част от думата. Основната смяна, която настава в съветското болярство, е смяната на статута им в поземлената благосъстоятелност.
Царе против боляри
С. В Иванов. „Велик суверен, цар и самовластник на цяла Русия“Свободни източници
Ролята на болярите се ускорява редом с въздействието на Москва, а след 1480 година, когато Московия стопира да заплаща в цялостен размер остатъчния си дан към Златната орда, болярите стартират да тежат на централната власт. Те владеят своите вотчини, сходно на князете в техните удели, и не желаят да се разделят с самостоятелния си статут – като предписание, той ги интересува повече от държавните каузи.
Болярите непрекъснато се забъркват в локални разногласия – да вземем за пример, отхвърлят да отидат на боен поход, в случай че длъжността им във войската е по-ниска от длъжността на бащите им. Дори болярските дами не биват пускани на работа в женската половина на двореца, без да бъде взет поради локалният им статут – съпрузите им, загрижени за служебното си състояние, стартират да тормозят господаря с молби въпросът да бъде решен, с цел да не бъде накърнена „болярската им чест“.
Иван Грозни, първият московски цар, стартира умишлено да се бори с болярите-вотчинници. Основната цел на „опричнината“ е насилственото отчуждение на вотчините от болярите. Още преди опричнината, на 15 януари 1562 година, Иван издава декрет, с който не разрешава на служещите при царя боляри и князе да продават, заменят и дават за зестра своите вотчини. Ако го сторят, ги грози конфискация, а при липса на директен правоприемник от мъжки пол, вотчината не остава в фамилията, а отива непосредствено при царя. И болярите стартират да бягат от Московското царство. Тези, които биват хващани, преди да избягат, са пращани в изгнание, наказвани и просто екзекутирани. А преди въвеждането на опричината Иван напуща Москва и оповестява, че изоставя царството поради гнева на болярите и князете. Царят се връща при изискване, че ще може да екзекутира предателите и да ги лишава от имуществото им – без искания от страна на духовенството и благородниците.
„Руско посолство при императора на Свещената Римска империя Максимилиан II в Регенсбург“. 1576Shakko (CC BY-SA 4.0)
По своята същина, опринчината е всеобща принуда против болярското и княжеското съсловие. Заради разорението и преселването в други земи на знатните фамилии страдат и елементарните селяни, които бягат от земите на обеднелите или екзекутирани боляри и помешчици. Както написа историкът Владимир Кобрин, „поземлените описи, формирани в първите десетилетия след опринчината, основават усещането, че страната е претърпяла опустошително вражеско нашествие“. Резултатът от небрежната антиболярска политика на Грозни е обедняването на цялото царство, главно поради обстоятелството, че половината обработваема земя остава да пустее с години. А избягалите от земите си селяни стартират да бъдат спирани принудително да се местят, което слага основите на крепостното право, утвърдило се дефинитивно през XVII век.
Последният болярин
По подигравка на ориста, опринчината и последвалият Смут водят до възобновяване на болярската власт. И тя незабавно демонстрира най-лошата си страна. „Властта на седемината боляри“ (Семибоярщина) – болярското държавно управление от 1610 до 1612 година, първо смъква от власт цар Василий Шуйски, след това подписва контракт с поляците, съгласно който за съветски цар е разгласен кралевич Владислав (Ваза), а по-късно просто пуска поляците в Кремъл и се оказва техен пленник. Въпреки това, Болярската дума през XVII в., към този момент при първите Романови, работи непрекъснато. Без болярите не се взема нито едно решение – и продължава да води безконечни локални разногласия. Как може царят да се опълчи на властта на старите знатни родове?
„Рецептата“ против болярите измисля още дядото на Иван Грозни – великият московски княз Иван III, победител на Ордата и създател на Руската страна. Именно неговият Съдебник от 1497 година поставя основите на поместното земевладение. За разлика от вотчините, които принадлежат на болярите и князете по право, московските господари заплащат на поместията за хората, които им служат, като едновременна премия за работа и източник на приходи, което разрешава на служещите да се оборудват и въоръжават за военни походи.
Портрет на княз И. Ю. Трубецкой от незнаен (шведски) художникТретяковска изложба
За разлика от вотчините, поместията могат да се „дават“ както пожизнено, по този начин и за избран период, могат да стават на следствени или да се връщат на страната след гибелта на служещия – през XV-XVI в. поместията са благосъстоятелност на помешчиците, единствено до момента в който те са на държавна работа. Благодарение на всеобщото разпределяне на поместия, почнало при Иван III, в Московското царство се образува поместна армия. Докато старите боляри по статут са близки до европейските феодали, то помешчиците са надалеч по-несамостоятелни – имуществото им може да изчезне за час, в случай че влязат в спор с централната власт.
Заложената от Иван III поместна система се оказва доста потребна в края на XVII в. и точно тя е основата, на която Петър Велики построява новата съветска войска. Петър сбито формулира правилото на окомплектоването ѝ в своя декрет от 1701 година: „всички служещи хора със земя служат на работа и никой не владее земите даром“. Сега помешчиците, а не болярите с вотчини, стават сътрудници на властта в делата, свързани със събирането на налози, ръководството на земите и, най-важното – наборът на бойци измежду селяните. Важен е и фактът, че измежду помешчиците, за разлика от болярите-вотчинници, има доста небогати хора – надалеч не всички поместия съумяват да изхранват своите притежатели и те са принудени да се хващат на военна или гражданска работа, с цел да получават заплата.
През 1714 година така наречен „Указ за единонаследието“ дефинитивно приравнява вотчината и поместието под името „недвижимо имущество“. С указа владението става наследствено, само че се не разрешава то да бъде разделяно сред потомците и продавано – с изключение на при положение на последна потребност. Освен това, защото имението може да се предава по завещание единствено на един от синовете (не е наложително той да е най-големият), то всички останали потомци са принудени да работят на държавна работа, с цел да се препитават.
Въпреки това, Петър присвоява на четири от своите сподвижници званието болярин – още през XVIII век. Всички тези хора – Шаховски, Апраски, Неледински-Мелецки, Бутурлин – принадлежат към остарели московски родове и болярството, получено в преклонна възраст, за тях не е нищо повече от премия, обвързвана със статут – Болярската дума към този момент не съществува. А последният болярин в Русия е княз Иван Трубецкой, който умира през 1750 година. Той съвместява званието си на болярин с военните си звания и функционалностите на сенатор – точно ръководещият Сенат при Петър сменя Болярската дума като държавно управление на Руската страна.
създател: ГЕОРГИ МАНАЕВ
източник: bg.rbth.com
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ