Настоящата статия има за цел да проследи акта на държавните

Настоящата публикация има за цел да наблюдава акта на държавните управляващи в България от 1916 година, с който в страната се вкарва григорианският календар, събитие прекомерно едва обсъждано от историческа позиция. За по-голяма изясненост през цялото време ще посочим резултата от този акт – промяната довежда до смяна единствено на гражданския календар. Българската Православна Църква продължава да се управлява в богослужебния си живот от обичайния църковен месецослов, който органично е обвързван с пасхалистично-календарната система на Великия индиктион, включващ в себе си като безвъзвратен систематичен детайл юлианския календар. Това състояние остава непроменяемо до 1968 година, когато не без въздействието на комунистическите управляващи патриарх Кирил реализира календарната промяна в Българската патриаршия.

За мнимата „ точност ” и за оспоримите научни досойнства на календара, въведен от папа Григорий ХIII през 1582 година, е писано задоволително на разнообразни места. Изяснена е неговата неприемливост от църковна позиция, както и недостойните от морална позиция средства, с които е натрапен, в началото в римокатолическия свят, по-късно в протестантските страни, а през ХХ в. и измежду православните. Настоящият текст няма за цел да проучва кардиналните дефекти на григорианското летоброене, а да наблюдава историята на неговото налагане в българската страна.

Първите опити да се вкара григорианският календар в следосвобожденска България датират от 1896 година Тогава у нас идва от Италия римокатолическият духовник Цезар Тондини Де Кварнеги (от Ордена на барнабитите), който се отличава с маниакална обвързаност към концепцията за налагането на западния календар. Той намира един собствен почитател в България, Милан Шишманов, и двамата създават план за календарна промяна. Проектът стига и до държавното управление на Народната партия (1894-1899). Министър-председателят Константин Стоилов отхвърля да организира такава промяна, откакто узнава за негативното мнение на екзарх Йосиф и на Русия по въпроса. Различни лица, които свидетелстват по случая, дават друга оценка за отношението на Стоилов. Според Васил Радославов (привърженик на промяната и политически конкурент на Стоилов) министър-председателят е желал да организира промяната, само че се е уплашил. Според Стефан Савов Бобчев (противник на промяната, съпартиец на Стоилов) водачът на Народната партия не е имал никакво желание да прави сходни промени.

Малко евентуално е Де Кварнеги да е работил без да пита, прекомерно разумно е да се допусна, че е бил претрупан с задача от Ватикана. Тактиката му е йезуитска – твърди, че не желае безусловно да бъде натрапен григорианският календар, а единствено „ науката да тържествува и нищо друго ”. В хода на задачата излиза наяве, че „ григорианците ” не могат да реализират бърз триумф, по тази причина вземат решение първоначално най-малко да вдигнат звук. Стратегията им планува като последваща стъпка налагането на западния календар за гражданска приложимост и в интернационалните връзки на България. Обмисля се в началото смяната на календара да не визира Българската Православна Църква и тя да резервира своите преносими и неподвижни празници. Мисията на де Кварнеги през 1896-1897 година приключва напълно безрезултатно. Двадесет години по-късно обаче събитията за използване на промяна стават по-благоприятни, а сюжетът, по който тя се реализира, се оказва много сходен на замисления от папския духовник.

Календарната промяна от 1916 година не е изолиран акт, тя съставлява част от няколкогодишна атака на светските управляващи против Българската Православна Църква. Правителството, което подема тези враждебни дейности, е на Либералната коалиция, русофобска по външно-политическа ориентировка. Министър-председателят доктор Васил Радославов е в същото време и министър на външните работи и изповеданията, факт, който му отрежда значима роля в връзките с Църквата. Либералите идват на власт на 4 юли 1913 година вследствие на злополуката в Междусъюзническата война. Още от първите месеци на своето ръководство те застават против Св. Синод на Българската Православна Църква. През октомври 1913 година държавното управление назначава комисия за обзор на сметките на Синода, което на процедура се оказва начало на финансова война. Кабинетът се пробва да отнеме самостоятелността на Църквата по икономически въпроси, като ѝ натрапва собствен план за бюджет. Архиереите отхвърлят да го одобряват. Като отговор Министерският съвет в продължение на 8 месеца не изплаща издръжката на Св. Синод. Конфронтацията продължава до лятото на 1914 година, когато министър-председателят и финансовият министър Димитър Тончев най-накрая скланят към отстъпки и помиряване. Комисията за синодалните сметки е закрита (с разпореждане на Министерски съвет от 20 август 1914 г.), без да успее да откри нередности в стопанската активност на Църквата.

Пак по същото време, на 16 октомври 1913 година държавното управление приключва придвижването за покръстване на българите-мохамедани, почнало в Родопите и Беломорието в хода на Балканската война. Кабинетът освен престава да поддържа грижите на Българската православна черква за новопокръстените, само че даже, назад, подкрепя връщането им към исляма. Аргументът на Радославов е „ ценене на вярата и народността на всички ”. Всъщност това са политически стимулирани отстъпки пред мюсюлманските първенци в новите земи. Те са нужни на премиера, с цел да си обезпечи гласове в Народното събрание, където последователите му нямат болшинство. Във външно-политически проект се вършат жестове към Турция. Тя изпраща свои емисари в упоменатите региони да пропагандират в интерес на Фердинанд и Радославов, и в същото време в интерес на исляма. Кабинетът разпуска неуместното му XVI Народно заседание в края на 1913 година През февруари 1914 година обединението на демократичните партии печели нежно болшинство в новото XVII Народно заседание точно благодарение на мюсюлманските депутати от Гюмюрджински окръг.

Междувременно, през втората половина на 1913 година в русофобската преса се разпростира акция за уния на България с Рим. Кампанията евентуално има поддръжката на държавното управление и двореца. На 27 ноември 1913 година главата на Българската Църква екзарх Йосиф дефинитивно напуща Цариград и идва в София. Маститият архиерей още при идването си насочва упрек към политиката на цар Фердинанд, довела до провал на националните идеали. Много скоро, на 19 декември 1913 година, Св. Синод отпред със своя предстоятел излиза със Синодално обръщение срещу придвижването за уния. „ Православие и славянство ” – по този начин са избрани в посланието духовните опори на българския народ. Честолюбивият монарх не прости рецензиите. Тихият спор сред главите на българската страна и Българската Църква продължава до гибелта на екзарха на 10 юни 1915 година Царят нито един път не посещава болния архиерей, намиращ се близо до двореца, в Синодната палата. Накрая не отива и на неговото заравяне.

В хода на договарянията сред Св. Синод и кабинета през 1914 година водачът на ръководещите Васил Радославов декларира безапелационното си желание за дълбоки промени в духовната сфера. Проектират се промени в Екзархийския правилник и нов закон за вероизповеданията. Запитан от Пловдивския митрополит Максим по отношение на слуховете за промени в Устава, Радославов дава отговор непосредствено: „ Никакъв правилник, всичко ще променим, тъй като Синодът е срещу нас, срещу държавното управление. ” Смислени доказателства в поддръжка на изказванието си, че Синодът е срещу държавното управление, той не съумява да приведе. По-нататък в диалога министърът на изповеданията омеква и като резултат плановете за нововъведения остават без реализация. Междувременно огромните събития в интернационалния живот отсрочват за известно време повдигането на църковни въпроси.

През лятото на 1914 година стартира Първата международна война. България резервира неутралитет през първата година на войната, като се обмислят разнообразни бъдещи ходове. Решаващите фактори в страната – държавното управление и дворецът, са настроени в интерес на Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Османската империя), откъдето се чака разрешаване на македонския въпрос. В последна сметка, на 1 октомври 1915 година България афишира готовност и война на Сърбия. За да отбрани своя съдружник, Русия афишира война на България и при започване на октомври 1915 година съветският флот изпраща свои кораби против пристанище Варна, което е обстрелвано откъм морето. Ефектът от тази акция е извънредно неспокойствие в ръководещите русофобски среди. На 19 октомври 1915 година Министерският съвет взема решение храмът „ Свети Александър Невски ” да се преименува на „ Св.св. Кирил и Методий ”. Инициативата е на цар Фердинанд. Св. Синод се изрича срещу, само че без значение от това държавното управление приготвя законопроект за преименуването и го показва в Парламента. Дали по същото време не е бил даден ход и на другата смяна – да се размени до момента настоящият в страната юлиански календар с григорианския? Засега проучените документи не дават отговор на този въпрос, само че от последвалите диспути е ясно, че двете дейности са свързани, като и двете са израз на антируска политика.

Все отново не е основателно да се сведат подбудите за календарната промяна единствено до едно моментно неспокойствие на Радославовото държавно управление от съветската военна акция. Мотивите, стоящи зад решението, са по-дълбоки. Кои са евентуалните сили, заинтригувани от такава стъпка? Една от издигнатите хипотези е искане от страна на немското и австро-унгарското командване към България да премине към григориански дати, с цел да се уеднакви във военно-оперативно отношение със своите съдружници. Нищо от последвалите в българското Народно заседание диспути обаче не дава съображение да се счита, че сходно искане е отправено публично от съдружниците. Няма данни, които да сочат, че управляващите са били подложени на външен напън по този въпрос.

Календарната смяна е мечтана от масонството и е прекомерно евентуално българските му почитатели да са изиграли основна роля при въвеждането му. В хода на разискванията в Народното събрание през март 1916 година министър председателят Радославов загатва, че има сигурни сведения за това, че след не доста време новият жанр ще се наложи и във всички останали православни страни. Приблизително по този начин и става – едно от първите мероприятия на болшевиките в Русия е календарната промяна от 14 февруари (1 февруари ст. ст.) 1918 година Правителствата на Сърбия и Румъния я реализират по едно и също време от 19 януари /1 февруари 1919 година, напълно скоро след края на войната. Във всичките изброени случаи обаче измененията остават в региона на светските каузи, а поместните православни църкви резервират обичайна календарно-пасхалистична система. Отказването от нея в църковен проект стартира през 1920 година с „ Енцикликата ” на Цариградския патриарх. Участието на лица, членове на масонски ложи, в този развой е вън от подозрение. Последната православна страна, която приема григорианския календар, е Гърция, като в този случай смяната е наложена и на Гръцката архиепископия (март 1924 г.). Що се отнася до българското масонство, то не може да се помири с обстоятелството, че даже и след промяната на календара за гражданска приложимост Църквата остава вярна на своя, лично църковния календар. Активният държавник и журналист Евтим Спространов, член на ръководещата Либерална партия и на масонска ложа от 1914 година, продължава да написа тенденциозни публикации в интерес на григорианския календарен жанр и след април 1916 година за „ да натисне „ старите ” владици ”.

Позицията на двореца по въпроса за календарните промени остава в сянка. Фердинанд не се ангажира с директно присъединяване в дебата, само че няма подозрение, че ще поддържа една „ григорианска ” идея. През годините на своето царуване той минава през комплицирани премеждия на църковната политика. След възкачването му на българския трон, в интервала 1887-1894, римокатоликът Фердинанд в началото е в борба, от време на време по-рязка, от време на време по-прикрита, с православните архиереи. През идващия интервал (1894-1912) монархът поема по-тактична линия по отношение на българското духовенство. Това е времето на положителни връзки с православна Русия. Провалът на опитите му да основе католическа династия довеждат и до отлъчването му от Римската черква. Едва ли този акт изиграва доста огромна роля за Фердинанд в персонален проект. Той е относително апатичен към религията и влюбен в личното си „ аз ”. Но без значение от всичко, той до дъно остава духовно завързан към западната традиция, в която е учтив. В добавка към това Фердинанд евентуално също членува в масонска ложа, единствено че отвън България. След завоя на външната политика към Австро-Унгария и Германия през 1913 година царят още веднъж има късмет да организира дейности, задоволяващи неговите прозападни пристрастия. Неговата подмолна роля в промяната на календара е прекомерно евентуална, въпреки и на този стадий да липсват по-конкретни сведения по въпроса.

Каквито и да са функциите на другите подмолни политически фактори, явната отговорност за въвеждането на западния календар в България се пада на Васил Радославов и ръководения от него кабинет. Показателен за духовните позиции на ръководещата демократична коалиция е дебатът по законопроекта за преименуване на храма „ Св. Александър Невски ”, състоял се в Народното събрание на 2 март 1916 година Дискусията е изключително оживена. Самият избор преднамерено опълчва съветския княз-светец с просветителите на православното славянство – светите братя Кирил и Методий. В началото на ХХ в. те са считани изрично за българи, по тази причина и потреблението на тяхното име в тази ситуация има избран националистически подтекст.

Злощастното развиване на политически ползи е сложило България във война със Сърбия, а дружно с нея и с Русия. Останалите православни страни – Гърция и Румъния, в дадения миг още поддържат формален неутралитет, само че е все по-ясно, че и те ще преминат към срещуположния лагер. Състоянието на война с други православни нации прави вероятни прекомерно внезапни оценки за мястото на България в фамилията на Православието. Първата международна война е връх в развихрянето на преекспонирания шовинизъм, прерастващ в национализъм. Православните нации също се оказват инфектирани от тази болест и във всички православни страни за мнозина е мъчно да слагат възприятието за единство в Христа нагоре от изкушението на националното възприятие. Най-тежък е този спор на съвестта за българите, тъй като те са се оказали против останалите. Състоянието на война, и в същото време на схизма, в което се намира Българската екзархия, още повече усилва както гласовете извън, които смятат българите за неистинен православни, по този начин и гласовете вътре, които в озлоблението си като че ли желаят да потвърдят това.

Разбира се, не липсват и по-трезви гласове. В дебата за преименуването на храма „ Св. Александър Невски ” ораторите на русофилските партии се стремят да разграничат трайните исторически феномени от кратковременните, каквото е и положението на война сред Русия и България. Опитът им да защитят остарялото име на храма е изискан с редица уместни и аргументирани изявления, само че въпреки всичко русофобите се постановат при гласуването. Така или другояче, няколко години по-късно, към този момент след края на войната, храмът отново получава изначалното си име.

Подготовката за календарната промяна е държана в загадка. Първият сигнал за държавните планове дава една публикация в официозния вестник „ Народни права ”. Статията „ Трябва ли да сменим нашия календар? ” излиза в два следващи броя на 24 и 25 февруари 1916 година Според самия ѝ текст тя е приключена на 15 февруари. Написана е от Стоян Ватралски, който публично не членува в никоя от ръководещите партии. Лекотата, с която се подлага на критика светоотеческата традиция, е обяснима, като се има поради, че създателят е протестант. Замисълът за промяна на календара е поднесен като публичен слух по настоящ въпрос. „ У нас много се приказва за това [за календарна промяна – б.а.]. Приказва се дори, че държавното управление щяло да внесе в Народното събрание план за тази промяна. ” Подхвърля се лъжливият мотив, че България е част от едно настойчиво малцинство, което пази юлианския календар „ поради близостта с тромавия Ориент. ” Статията сипе ласкателства за премиера и лукаво подмята, че той би могъл да се окичи с още едно „ славно дело ”, в случай че направи смяната бързо и коренно. Откровено се споделя, че смутните времена са удобни за задачата. Накрая създателят пресмята, че най-удобен миг би бил краят на месец ноември и началото на декември. Само че проектите на държавното управление са други, доста по-спешни. Либералите избират за акцията си началото на април, в действителност най-неудобният от църковна позиция миг. Дали Ватралски е бил единствено отчасти отдаден в замисъла или просто хвърля прахуляк в очите на читателя е неразбираем въпрос, само че така или другояче без решаващо значение.

На 26 февруари 1916 година държавното управление внася в Народното събрание законопроект за смяна на календара, съпроводен със специфичен текст – „ Мотиви към законопроекта ”. Обсъждането на първо четене протича на 9 и 10 март. Предвижда се новото отброяване на времето да стартира от идващия месец, като датата 31 март 1916 година се последва от 14 април 1916 година Краткият период, заложен в плана, демонстрира ясно убедеността на държавното управление, че промяната ще мине безпроблемно и бързо. Парламентарният спор обаче се разминава с упованията им. От самото начало излиза наяве, че текстовете не са дообмислени и в тях съществуват две вероятни тълкования.

Едната интерпретация е за цялостно налагане на григорианския календар, в това число на римокатолическата пасхалия. Логично това би означавало датите на празниците да се оставят без смяна, само че да се премине към отбелязването им с 13 дни по-рано в безспорното време. При този вид Богоявление, да вземем за пример, би се чествало без смяна на 6 януари, само че действително това би значело избързване на празника и празнуването му дневно, който за останалите православни нации е напълно друг празник – 23 декември (Свв. 10 мъченици Критски, преп. Нифонт Кипърски и преп. Наум Охридски).

Другата допустима интерпретация е за преизчисляване на дните и месеците на празниците, тъй че те да останат на местата си в безусловно време, само че с изместени дати 13 дни по-късно. В този случай Богоявление се преизчислява от остаряла дата 6 януари на нова дата 19 януари. От православна позиция това е по-приемливо, защото празникът би трябвало да се отбелязва по едно и също време от всички църкви, без значение дали датата ще се води 6-ти или 19-ти.

Първата от двете трендове проличава добре от претекстовете към законопроекта. Изтъкват се „ научността ” на григорианския календар, неговата „ напредничавост ” и „ обвързаността ” на България със страните от Западна Европа, които го употребяват. За страните, които употребяват юлианския календар, не се загатва. В претекстовете има особено послание към Българската Православна Църква, в което се приказва с видимо угрижен звук за компликациите, които ще провокира промяната в църковен проект и се дава обещание „ всестранната държавна помощ ”. Новата, тактична линия на държание към Църквата е знак за предвиждани непопулярни новости в духовната сфера. Открито се дава заричане за „ цялостно избавление на нашата автокефална църковна организация ”.

Какво би могло да значи това? При положението на българския църковен въпрос и интернационалните връзки тогава, „ цялостно избавление ” би значело само разкъсване на Българската черква с останалия православен свят и вдишване на някакъв обособен път, наименуван в документа „ приключена самостойност ”. От изявленията на Радославов в отбрана на законопроекта излиза наяве, че той има и други хрумвания в тази посока. Една от тях е Българската Църква сама да си подготвя св. миро. Без да е изключително сензитивен към духовната страна на казуса, министър-председателят се захваща за обстоятелството, че съществува схизма, оповестена от Цариградската патриаршия през 1872 година, и прекомерно преднамерено показва Екзархията като изцяло непризната от останалите православни Църкви. Въпреки че на думи признава Българската Църква за част от Православието, Радославов излага възгледи, в които се съдържа отявлен уклон към етнофилетизъм. Не е инцидентно, че в доста документи и изявления на либералите се приказва за Българската черква като „ национална ” черква, а терминът „ православна ” постоянно се отбягва. Това дава отговор и на терминологията, употребена от инославния цар Фердинанд.

Униатска, или по-скоро ранна икуменическа наклонност също участва в претекстовете към законопроекта – през 1916 година празнуването на Пасха съответствува по двата календара. Въпросното съвпадане е категорично упоменато като изключително удобно за въвеждане на ново времеброене. Това е намек, който изрично приказва за желанието на ръководещите да наложат григорианските календар и пасхалия на Църквата, тъй че православните в България да честват Възкресение Христово с римокатолиците и протестантите и да нарушат единството в това отношение с останалите православни.

Същевременно в закона е застъпена и другата интерпретация на календарния проблем. Текстът планува преизчисляване на датите за формалните държавни празници, които са съответно посочени: рожденият ден и денят на възшествието на цар Фердинанд, именият ден на кралица Елеонора, рожденият ден на престолонаследника княз Борис и денят на успехите. Събитията следва да се честват с 13 дни изместване напред, разумна последица от премахването на 13-те дни сред 1 и 14 април 1916 година Един от стремежите на управляващите е да заличат празника на Освобождението (19 февруари, денят на Санстефанския кротичък договор), който припомня за дължимата признателност към омразната им Русия. Преизчисляването на датата 19 февруари дава нова дата 3 март, само че подобен формален празник не участва в държавния план. Вместо това се стартира въведеният от държавното управление празник Ден на успехите (27 ноември), който да ознаменува триумфите на българската войска против сърбите през 1915 година В останалото проличава опит за определяне на една празнична система, учредена на раболепство пред двореца.

Особено спорен в проектозакона е неговият член 6: „ Тъй като календарната промяна в нищо не визира нито догмите, нито каноническите правила и вътрешния верски живот на православната черква, и защото погрешността на календара на Юлия Цезар е била установена още в Никейския космополитен събор, то откритите в закона за празниците неприсъствени дни, господски и светийски, ще се честват на същите дати по новия жанр, посредством което се поправя погрешността на юлиянския календар. ” Аргументацията на този член е явно подправена – каноническите правила, свързани с календара, са доста, а вътрешният верски живот не може да остане непокътнат, даже единствено поради „ изгубването ” на дните от 1 до 13 април 1916 година Ако беше приложено безусловно, това щеше да значи изгубването даже на един Великден, който се пада по юлиански календар на 10 април 1916 година „ Констатираната на Никейския събор погрешност ” на юлианския календар е папска небивалица, и канонистът Стефан Бобчев по-нататък изобличава довода като несъстоятелен16. Той изчерпателно разкрива същинската роля на Първия космополитен събор във връзка с календара. Колко, прочее, създателите на плана ценят разпоредбите на Събора, личи от презрителната забележка на министъра на вероизповеданията Радославов: „ Но Никейски събор имало, обръщение някакво-си имало, постановено от него, което ни го цитира година Бобчев тук с благоговение… ”. Явно е, че доводите в член 6 са единствено маска, зад която не се крие почитание към църковната традиция, а благоговението на съперниците провокира жлъч. Ако всички тези, по всемирски мислещи хора, знаеха малко повече за основаването на григорианския календар, едва ли щяха абсолютно да признаят по този начин необятно прокламираната научност този календар, основан от папските астрономи към края на XVI в. Но в тази ситуация тях това не ги интересува. Всъщност същинската цел е, в случай че е допустимо, да се наложи на Църквата отбелязване на празниците на същите дати по новия жанр.

Така или другояче правилото за преизчисляване на годишнини от значими събития с преместването на техните дати 13 дни напред се разминава с концепцията на григорианския календар. Нито промяната на папа Григорий XIII, нито последвалото в разнообразни страни въвеждане на григорианския календар е било съпроводено от сходни корекции. По същината си те са били просто ампутиране на прочут брой дни от календара. В българския случай при подготовката на промяната се появява разумната мисъл, че в случай че един човек е роден на 17 януари (в случая – престолонаследникът княз Борис), след сходна смяна годишнината от това събитие би трябвало да се пада на 30 януари, а не отново на 17, тъй като следователно броят миналите дни не би бил 365, а 365-13, т.е. с 13 дни по-малко. В дълбочината си тази логичност опонира на григорианската, без значение от това до каква степен създателите на плана го осъзнават. Отношението към времето при поддръжниците на двата календара е изначално друго – „ григорианците ” мислят времето като категория без духовно значение, надлежно тя предстои на случайно прекрояване (в случая стимулирано от астрономически доводи). За останалите обаче не е допустимо времето от 13 дни просто да изчезне. Така в последна сметка самото преизчисляване на датите значи неприемане всъщност на метода на мислене, който поражда григорианската промяна.

На какво се дължи разминаването сред посланието за цялостно приемане на григорианския календар и плануваното в проектозакона преизчисляване на датите? Едната причина е, че в плана за промяна вземат участие хора с ненапълно разнообразни показа за това, което би трябвало да се направи. Прибързаната им и безредна работа незабавно се вижда от останалите. Притиснати от ораторите на опозицията, ръководещите насилствено признават, че текстът на проектозакона и претекстовете към него са недообмислени на някои места и „ би трябвало да се оправят ”. Но основната причина за цялата двоякост се крие в избрана тактичност – в случай че промяната не мине изведнъж напълно, изключително в случай че Църквата не се съгласи с нея, тя да се приложи последователно. За светските институции решението е да няма бавене, за духовната сфера може да се допусне краткотрайно изчакване. Празнуването на Възкресение по новия жанр, като най-специфично църковен въпрос, може да не се повдига още за прочут интервал от време. Радославов, един от основните мотори на промяната, със зле скрито неспокойствие отстъпва с думите: „ …туй не е научно, само че нали желаете още да държим мрачевина в туй отношение, можем да се съгласим да остане това за известно време още… ”

Лично Васил Радославов е приключен „ григорианец ”. Той не има вяра във връзката сред празниците и календара и разделя двете неща. „ Аз отново споделям, скърбя, че религията се е заплела в календара, който е едно летоброение, и при всичко, че празниците са второстепенна работа, съгласно мене. ” Под „ календар ” той схваща едно просто отброяване на времето, учредено на чисто математически и астрономически принцип, както го назовава самичък, „ едно летоброение ”. Радославов наподобява не има вяра, че празниците, които църковното Предание е вградило в календарно-пасхалистичната система на Великия индиктион, са нещо значително. Натрапва своето мнение, че календарът няма нищо общо с догматите на Православието, че празниците са „ второстепенна добавка ” и акцентира обстоятелството, че Църквата е променяла датите на някои празници. Очевидно е, че мисленето на Васил Радославов е доста надалеч от понятията догматическо, каноническо и литургично поверие на Църквата.. В цялата си реторика по тематиката министърът на изповеданията, не до такава степен изповядващ православна религия, умишлено замъглява въпроса за тези празници, които са точно църковни по своя темперамент, само че са чествани всенародно по градове и села. Постоянно акцентира кои въпроси са напълно църковни и акцентира, че не желае да се меси в тях – това изключително важи за изчисляването на Пасхата. От думите му обаче проличава предпочитание да се върне на тематиката за празниците, и особено за Великден, по-късно, след известно приучване към новия календар. Един от представителите на опозицията иронично задава въпрос по кое време ще се чества именият ден на министър-председателя.

Парламентарната съпротива полемизира сполучливо против предвижданите промени. Много мощни и сполучливи изявления вършат ораторите на Народната партия С. С. Бобчев, експерт по църковно право, и на Демократическата – Александър Гиргинов. Те пазят православната религия на българина и обвързвания с нея календар. Посочват се премълчаните от държавното управление дефекти на григорианския календар, изобличава се и скритата униатска линия в плана. Атакуван е и объркващият, двузначен темперамент на текстовете. Други оратори също дефинират промяната като посягане против Православието. Някои признават, че самите те не са мощно вярващи, само че издигат своя глас в името на елементарните православни българи, които са ги избрали в Народното събрание. Единствената опозиционна група, която поддържа промяната, са тесните социалисти, водени от открит атеизъм.

С неспокойствие либералите отстъпват по някои точки. На 10 март Радославов желае гласоподаване на първо четене, след което приема обособени членове да бъдат отредактирани отначало. Два дни по-късно, на второ четене са импортирани текстове, от които отпадат най-проблематичните изрази.19Премахнати са намеците за празнуване на Пасха по григориански календар и подметнатото заричане за „ цялостна автокефалия ”. Изяснен е по-добре и механизмът за преизчисляване на датите. В последна сметка, на 12 март 1916 година законът за въвеждане на григорианския календар в България е гласуван и скоро по-късно наведен в деяние.

Потърсено ли е мнението на Св. Синод? Същият въпрос задава и С. С. Бобчев, може би най-загриженият за проблемите на Църквата народен представител. И самичък дава отговор: „ Май, май, не е потърсено… ” Изразът на Бобчев е много подходящ – контакти сред министър-председателя и обособени архиереи има, само че публично и ясно съглашение липсва. Поради военновременната цензура информацията в печата е много нищожна и редица откровено изразени сериозни отзиви за държавната политика не виждат бял свят. По същото време огромен брой свещеници не се намират измежду паството си, защото са мобилизирани да служат като военно духовенство, в църквите по новоприсъединените земи или във военните лечебни заведения. Едно от обвиняванията на опозицията се оправдава напълно – моментът за календарната промяна е определен по този начин, че гласът на Църквата да не може да бъде чут добре. Все отново от оскъдната информация в „ Църковен вестник ” излиза наяве, че архиереите имат срещи с премиера–министър на изповеданията. На 22 януари 1916 година се организира диалог сред него и Софийския митрополит Партений, наместник-председател на Св. Синод. Месец по-късно синодалният орган оповестява за „ нескончаем диалог върху някои църковно-обществени въпроси ” сред Велешкия митрополит Мелетий и министър-председателя Радославов. Какво тъкмо е дискутирано в кабинета на премиера, в този момент е мъчно да се каже. Едва ли обаче календарният въпрос е бил подминат.

Точно в разгара на разискванията в Народното събрание, сред 3 и 31 март 1916 година в Софийската Синодна палата се организира пролетната сесия на Св. Синод. Присъстват всички синодални архиереи – председателстващият Софийски митрополит Партений и членовете: Врачански митрополит Климент, Доростоло-Червенски митрополит Василий и Пловдивски митрополит Максим, който взе участие в съвещанията за по-кратко (между 8 и 20 март). Секретар на Синода е богословът и историк Станимир Станимиров. Тяхната позиция по отношение на календара следва да се откри в елементи. От парламентарните диспути излиза наяве, че Синодът е изпратил до държавното управление едно писмо с негативно мнение по замислената промяна. Въпреки това либералите се надяват на някаква смяна от страна на Синода. „ Ами отде знаете, че и църквата няма да чества по новия календар? Нали става едно размърдване! ” подмята ораторът на ръководещите Константин х. Калчев. „ Мнението на църковната власт се знае ”, отвръщат го от опозицията. „ Нищо не значи едно писано писмо ”, пробва да омаловажи казуса х. Калчев.

Радославов се изрича ласкателно за позицията на обособени владици, с които е разговарял на тематика промени. „ Ние ли ще бъдем срещу напредъка? ”, цитира ги той, без да посочва лица. Възможно е някои висши български духовници да са изрекли дипломатични думи, казани, с цел да защитят мястото и престижа на Църквата, сложена в комплицирани, от време на време конфликтни връзки със светските управляващи. Но съзнанието за честност към православното Предание също е живо. Изправени пред алтернативата „ за ” и „ срещу ” календарната промяна, йерарсите на Българската екзархия през 1916 г не отстъпват от лично църковната позиция по този въпрос. Достойнството, проявено от тях, заслужава признанието на идващите генерации.

Горчива истина е, че болшинството в българския политически и интелектуален хайлайф при започване на ХХ в. към този момент се е отдалечило от вярата и Църквата. Дори в изявленията на някои покровители на юлианския календар се усеща повече дълг към традицията и вярата на народа, в сравнение с позиция, подбудена от интензивно персонално църковно схващане. Това предопределя и резултата след гласуването – България става първата православна страна, която приема григорианския календар за световна приложимост. Но без значение от това би следвало да отдадем дължимото на всички бранители на обичайния църковен календар – те съумяват да опазят така наречен остарял жанр за Църквата и тази победа се задържа в продължение на десетилетия. През 1916 година връзката на българското общество и неговите водачи с църковния аспект на календарния въпрос към момента не е прекратена. Може би най-добре това показва демократът Александър Гиргинов с думите: „ Не може да има образован православен свещеник, който да показва своята грамотност в това, че чества църковен православен празник на една друга дата от онази, на която се чества от общата православна черква ”.