Безстрашните рисунки от страшния мечешки лес на изток
Наскоро се навършиха 127 години от рождението на един от най-хубавите ни художници – руснака Вадим Лазаркевич . Вадим проплаква в Била Церква, град, принадлежал през времето на Полша, Русия и Украйна.
Днес Била Церква не е подминат от войната , от обстрелите и паниките. Заради офанзива над града един от първите рейсове с българи, които се изтеглиха от Киев, трябваше да изчака в мрачевина и боязън часове наред. Тогава бе ударен цех за метали , описа кметът на града Генадий Дикий. Бомбардировките продължиха и по-късно.
Така ли е било в Била Церква, когато там е живял Вадим Лазаркевич?
Той пораства в фамилията на потомствени литовски дворяни . Бащата на Вадим е военачалник от съветската войска, създател на артилерийски учебници, майка му е приключила Музикалната консерватория в Киев.
Историята на Вадим Лазаркевич е роман за войната и политиката, които прекатурват орисите на хората, само че не могат да ги лишат от гения им . Разказ със столетна отминалост за драмата на източноевропейския човек, за свободата, която той може да извоюва изцяло и само единствено вътре в себе си, до момента в който търси избавление в изкуството. Разказ за мобилизацията, раздялата, за Крим, за гладуващите, за неуместните. И въпреки всичко – роман за обичаните и обичащите, които даже с мълчанието си умеят да заглушат предизвестията на сирените. Ако ви звучи мъчително познато, не си позволявайте да забравите тази живописна история на скромните 127 години.
Историята на индивида Лазаркевич повлиява творчеството на художника Лазаркевич , споделя преди осем години за портал „ Култура ” една от внучките му – Цения: „ Той произлиза от богато, дворянско, аристократично семейство. Те го възпитават в този дух. Традициите са доста съществено застъпени. Той би трябвало да следва стъпките на предшествениците. ”
Затова през 1913 година Вадим се насочва към Втори Михайловски кадетски корпус в Петербург.
„ Завършвайки кадетския корпус, приключва всякаква по-нататъшна кариера и през 1915 година стартира да учи в Художествената императорска академия. Обаче войната стартира, те са мобилизирани и отпътува на фронта. Интересното е, че продължава със скицника . Всички военни подиуми, нещата, които са го впечатлявали, той пресъздава ”, изяснява Цения, която се надява съхранените в архива на фамилията творби от военния интервал на Лазаркевич да видят бял свят.
Едва след пет години бойни дейности по почернения от войната бял свят ще тръгне Вадим Лазаркевич, само че не от положително и единствено с част от фамилията си. 20-годишен потегля с татко си и брат си.
„ Впоследствие стартира и гражданската война. Като част от Донската войска, на остров Крим те са изтласкани. Историята си споделя думата: напущат вечно страната си. Оставят майката и сестрата там и в никакъв случай до края на живота си не се събират. Семейството е разграничено. Бащата с двамата си сина идва в България. По случайност хващат търговски транспортен съд, пренасящ зърно. Насочвайки се към Цариград, по някаква случайност не ги пускат, по-късно в Босфора изкарват към месец. (...) Прекачват се на различен транспортен съд и по този начин се откриват в Несебър. ”
Жените от семейство Лазаркевич остават в Съветския съюз, а мъжете – в България. Вадим е тук до гибелта си през 1963 година Десетилетия, нелеки през цялото време: „ Животът му е доста по-различен, преплетен и с политически събития ” , обобщава поетесата, издател и водещ на стратегия „ Христо Ботев “ Силвия Чолева. За политиката – по-късно, в този момент за празния корем:
„ В Несебър дядо му, който е военачалник от императорската войска, отваря фотографско ателие, тъй като това му е било занимание по този начин или другояче. За да се изхранват, отваряли са земеделско бюро, инженерни работи се правили. Но защото нямал работа, най-големият наследник Владим Лазаркевич отпътува през 1921 година за София. Кариерата му стартира от емблема, която прави за издателство „ Хемус ”. Ходил е, рисувал е по гари, кръчми . Запознава се и с Ран Босилек. Започва необикновено другарство, което трае 40 години ”, споделя Цения.
Когато като млад Вадим гладувал, рисувал по стените самун, кренвирши, колбаси и ябълки. Като ги огледа, все едно вечерял.
„ В ужасно мизерни условия живее и работи. Спали са по вагони на гарата. За белогвардейската войска са били предоставени тези вагони. В празен вагон, в който е нямало върху какво да спи, върху какво да рисува, той употребява и куфара си, с цел да скицира и да прави цялото си творчество ”, добавя Цения.
Ран Босилек е самобитен трамплин в живота на Лазаркевич. „ Негова огромна заслуга е привличането на Вадим Лазаркевич, съветски бежанец, заплашителен илюстратор. Книгите му за Патиланчо, за Смехурко са илюстрирани точно от този огромен занаятчия на илюстрацията въобще, само че особено на илюстрацията на книжки за деца ”, спомня си през 90-те години на предишния век изкуствоведът и белетрист Драган Тенев.
През годините Лазаркевич работи и с други измежду най-големите в българската литература : Ангел Каралийчев, Дора Габе, Светослав Минков, Константин Константинов, Асен Разцветников, Елин Пелин, Леда Милева, Калина Малина. Освен книгите на български създатели илюстрира и доста преводни на писатели като Александър Пушкин, Вилхелм Хауф, Майн Рид, Ръдиард Киплинг, Ханс Кристиан Андерсен, Хенрик Сенкевич, Карло Колоди, Джек Лондон, Лев Толстой.
Всъщност илюстрира над 500 творби . Сред тях и книги за възрастни, работи и за списания и учебници. Много от тях могат да се открият в библиотеките ни – и фамилните, и публичните. Но прекомерно малко е написано за самия Лазаркевич, който е „ забавна, основна фигура, за която се оказа, че се знае изумително малко ” , споделя пред Силвия Чолева Зорница Христова.
Зорница е създател на книгата . Издава я във връзка 125-ата годишнина от рождението му. В нея тя, дружно с художничката Миглена Папазова, показва живота и творчеството на илюстратора – с текст, подобаващ за деца, със фотоси, с част от емблематичните му творби. Това е един от извънредно оскъдните източници на информация за живота на Лазаркевич . Оставил толкоз ярка диря в историята на изкуството ни, само че обхванат в безмълвие. И преди, и в този момент. А повода може да се изясни относително елементарно.
Да си белогвардеец в комунистическа България е тежко. Семейството на Вадим е оповестено за „ неблагонадеждно ” и е непрестанно следено от „ Държавна сигурност “. Когато някой сякаш фен на изкуството пристигал в дома на фамилията, Вадим казвал на брачната половинка си Ирина единствено три думи: „ Човечето отново пристигна “ .
„ И по този начин до деня на гибелта си на „ Росица ” №6, по този начин известната улица на Вадим Лазаркевич, той твори в ателието си. Сменяйки доста квартири, не е обичан от властта, никога, което е още едно изискване работата му да бъде спъвана, само че все пак е имал страхотна мотивация и ентусиазъм. Въпреки всички тези невероятни, отрицателни моменти от живота на фамилията, той оставя това творчество ”, акцентира внучката Цения.
Творчество, което чичо Вадим, както самичък твърди, че го назовават нарисуваните му герои, разказва на децата по този начин:
„ Ние от четмото не разбираме,
В картинките се взираме.
Книжката без картинки не е за нас! ”
Думи, записани в Златния фонд на БНР на 19 април 1960 година Само три години преди кончината на Лазаркевич. Десетилетия изминават оттогава до 2014 година, когато в София се открива негова галерия с непоказвани творби за възрастни. Преди осем години, след като е и записът с Цения, в столицата са изложени илюстрациите му, отдадени на „ Фауст ” и Библията .
„ Илюстрациите по „ Фауст ” приживе не са били употребени ”, изяснява кураторът на изложбата и галерист Теодора Петева. И добавя: „ Рисунките са доста противоположни . Във „ Фауст ” нещата са доста по-експресивни, с доста повече придвижване, с открита еротика, до момента в който библейските тематики при него демонстрират типично класическа рисунка ”.
И в тези рисунки прозира безапелационният гений на Лазаркевич, опазен ревниво от наследниците му:
„ Те отвориха един долап, в който с такава обич бяха съхранявали работите на Лазаркевич, като един долап на чудесата. Изуми ни методът, по който отворяха всяка директория, любовта, с която ни разказваха. Това е едно прелестно семейство. Много постоянно наследниците на огромни наши класици ни търсят, с цел да продават даже дребното останали неща. Рядко ни се е случвало това. Просто семейство Лазаркевич продължава да поддържа една традиция на отношение към други духовни полезности ”, разяснява Теодора Петева.
Макар на фамилията не е било елементарно. Синът на Лазаркевич, Вадим-младши, също художник, постоянно изпитва компликации поради белогвардейското минало на татко си .
„ Този аспект от неговия живот не просто е необикновен, а и толкоз дълго време е бил неуместен, че не се знае задоволително за него. Дори самият той, когато споделя за детските си години, за летата с бойците на татко си в Украйна, в черниговския лес, за първите си опити да рисува магаре и по този начин нататък, споделя по-късно и за срещите с Ран Босилек в София, и за нарисуваните по стената вкусни ястия, само че някак си не споделя за тези години и не е необичайно за какво. Десетилетия наред тъкмо този миг от биографията му е бил прекомерно опасен ”, споделя Зорница Христова.
Вадим Лазаркевич си отива на 68. Според сина му въздействие върху здравето му оказали още в младостта отровните газове, от които художникът страда на фронта. Десетилетия наред обаче е доста витален, става рано заран и рисува ли рисува . А дребният Вадим е при него и дори му оказва помощ. Дали е чул този разговор сред татко му и Моркован Зайко?
„ – Абе, чичо Вадиме, бе, от дълго време не сме се виждали. Много ми се желае да те видя и нещо доста значимо да ти кажа.
– Абе, ела, бе. Без доста приказки и ще те очаквам. ”
И ние, със заешки подскок, идваме, примамени от картините на чичо Вадим като да са морков, нарисуван на стената, до момента в който стомахът ни стърже. И единствено можем да си представяме „ в какво време е живял този приветлив, както самичък се рисува – не като художник, слаб и висок като молив, а дебеличък, приветлив чичко ” , показва си го Силвия Чолева.
Няколко генерации израснаха с облиците на Лазаркевич. „ Работна Мецана ”, „ Гъбарко ”, „ Веселите футболисти ”, „ Патиланци ” , все обичани заглавия. И през днешния ден книги с негови илюстрации се преиздават. Визуалният език на Лазаркевич е изцяло понятен за актуалните деца , той не остарява толкоз елементарно, добавя Зорница Христова и желае да поправи неточност, допускана доста пъти, когато гледаме и мислим за детските илюстрации:
„ Често тези илюстрации неправилно се възприемат като просто реалистични, което – несъмнено – няма по какъв начин да бъде. В самия си баснословен свят те основават паралелна действителност и ми се желае лека-полека, през илюстрацията да подскажем на децата и на родителите им да виждат това. ”
Да виждат и да мислят. А за какво не и да се смеят. Преиздадените книги на Вадим Лазаркевич потвърждават образно, че актуалните деца се радват по този начин, както се радват децата през 1955 година при среща с художника, записана още веднъж от радиото:
„ С Баба Меца се познаваме доста от дълго време. Веднъж рисувах нейния портрет. Мецана седи под червен чадър в горската сладкарница и яде сладолед от малини. (децата се смеят) „ Много ми хареса ”, рече Мецана като видя портрета подготвен, подложен в златна рамка.
– Хубав е, има огромна аналогия, само че си не запомнил да нарисуваш нещо, което доста обичам.
– Кое е то, Мецо?
– Ще ти кажа. Медена пита с орехи. (децата отново се смеят) И Мецана затвори очи и сладко-сладко замляска.
Нямаше какво да върша. Нарисувах медена пита с орехи пък от горната страна кацнало захарно пиле. И всичко това сервира котарак с бяла престилка и засукани мустаци. (децата се заливат от смях) Ех, че се зарадва Мецана... ”
От наследниците на Лазаркевич Зорница Христова схваща, че първообраз на работната Мецана е брачната половинка на художника .
А преди повече от половин век Лазаркевич споделя на децата, че макар другарството с Мецана, въпреки всичко са имали и търкания:
„ – Виж какво ми написа едно дете от София, рече Мецана, постави очилата и зачете: „ Лельо Мецо, ние сме в зимна почивка. По през целия ден се плъзвам с шейната, само че не щеш ли настинах. Сега си заставам у дома и чета. Вчера мама ми купи брошура с картинки. „ Работна Мецана “ се споделя. И знаеш ли кой е нарисуван в нея? Самата ти, лельо Мецо. Смешна, смешна, с пантофи. Тук мама ми сподели да напиша: „ Ха-ха-ха ”. (децата се смеят) И отново „ Ха-ха-ха ”. За да схванеш какъв брой доста се смяхме, когато гледахме картинките. Че този сякаш те е залисал, че сякаш бързаш при Кума Лиса... ”
Изведнъж Мецана спря да чете. Погледна ме над очилата и като ревна:
– Казвай, присмехулнико, какво си нарисувал да ми се разсмиват децата? Като те хвана...
Пък аз като скочих, като побегнах – та право в София. (децата се смеят) Едвам се съвзех. Такава люта Меца в никакъв случай не съм виждал и в никакъв случай не съм рисувал. Брей, що пакост си сторих. Сега се обаждам от Радио София:
– Чуваш ли, Мецо? Не ми се сърди, не се обиждай. На смешка всичко може, всичко бива. ”
Или както написа Зорница Христова: „ И най-страшният мечок може да се укроти, като го нарисуваш комичен ” . Дали това може да се отнесе към политическите мечоци, които през днешния ден са се разгневили?
На белязания в своя трагизъм източноевропейски човек му остава единствено тази вяра. Иначе огромното изкуство като това на Лазаркевич няма късмет да разсмее нито едно дете:
„ Само сръдня да няма. Чуваш ли, Мецо? Пожелаваме ти живот и здраве, все по този начин да се радваме на твоите приказки и смешки. Да живееш хиляда години. ”
Когато мечките не вършат смешки, а страхотии, децата имат потребност от усмивка повече от всеки път.
Насред войната, под съпровода на сирени децата са тук – в колите на родителите си, на път към сложната евакуация, в бомбоубежищата, където лекари местят най-нужното, с цел да се грижат за дребните си пациенти, даже в метростанциите на Киев, където проплака бебе, родило се посред следващата офанзива над града.
Децата са и измежду жертвите на войната. Децата са и най-голямата ни вяра, ракетното ни гориво да се движим напред. С такава мотивация при започване на войната Наталия Аблеева мина границата сред Украйна и Унгария, до момента в който превеждаше непознати деца. Баща им ѝ ги повери и се върна, тъй като – като съвсем всички украински мъже, е мобилизиран. Наталия преведе момичето и момчето и изчака в Унгария да пристигна майка им, която пътуваше от Италия, с цел да се погрижи за децата си. Дано, когато са се поуспокоили, е намерила сили да им уважи от някоя хубава брошура с картинки. И без мечки, лишени от възприятие за комизъм и – колкото и парадоксално да звучи – от човечност .
Историята в картинки описваме със звуци и с музиката на Глинка, Мусоргски и Шостакович. Чуйте я в звуковия файл!
Снимки: Държавна организация „ Архиви ”,,,
Днес Била Церква не е подминат от войната , от обстрелите и паниките. Заради офанзива над града един от първите рейсове с българи, които се изтеглиха от Киев, трябваше да изчака в мрачевина и боязън часове наред. Тогава бе ударен цех за метали , описа кметът на града Генадий Дикий. Бомбардировките продължиха и по-късно.
Така ли е било в Била Церква, когато там е живял Вадим Лазаркевич?
Той пораства в фамилията на потомствени литовски дворяни . Бащата на Вадим е военачалник от съветската войска, създател на артилерийски учебници, майка му е приключила Музикалната консерватория в Киев.
Историята на Вадим Лазаркевич е роман за войната и политиката, които прекатурват орисите на хората, само че не могат да ги лишат от гения им . Разказ със столетна отминалост за драмата на източноевропейския човек, за свободата, която той може да извоюва изцяло и само единствено вътре в себе си, до момента в който търси избавление в изкуството. Разказ за мобилизацията, раздялата, за Крим, за гладуващите, за неуместните. И въпреки всичко – роман за обичаните и обичащите, които даже с мълчанието си умеят да заглушат предизвестията на сирените. Ако ви звучи мъчително познато, не си позволявайте да забравите тази живописна история на скромните 127 години.
Историята на индивида Лазаркевич повлиява творчеството на художника Лазаркевич , споделя преди осем години за портал „ Култура ” една от внучките му – Цения: „ Той произлиза от богато, дворянско, аристократично семейство. Те го възпитават в този дух. Традициите са доста съществено застъпени. Той би трябвало да следва стъпките на предшествениците. ”
Затова през 1913 година Вадим се насочва към Втори Михайловски кадетски корпус в Петербург.
„ Завършвайки кадетския корпус, приключва всякаква по-нататъшна кариера и през 1915 година стартира да учи в Художествената императорска академия. Обаче войната стартира, те са мобилизирани и отпътува на фронта. Интересното е, че продължава със скицника . Всички военни подиуми, нещата, които са го впечатлявали, той пресъздава ”, изяснява Цения, която се надява съхранените в архива на фамилията творби от военния интервал на Лазаркевич да видят бял свят.
Едва след пет години бойни дейности по почернения от войната бял свят ще тръгне Вадим Лазаркевич, само че не от положително и единствено с част от фамилията си. 20-годишен потегля с татко си и брат си.
„ Впоследствие стартира и гражданската война. Като част от Донската войска, на остров Крим те са изтласкани. Историята си споделя думата: напущат вечно страната си. Оставят майката и сестрата там и в никакъв случай до края на живота си не се събират. Семейството е разграничено. Бащата с двамата си сина идва в България. По случайност хващат търговски транспортен съд, пренасящ зърно. Насочвайки се към Цариград, по някаква случайност не ги пускат, по-късно в Босфора изкарват към месец. (...) Прекачват се на различен транспортен съд и по този начин се откриват в Несебър. ”
Жените от семейство Лазаркевич остават в Съветския съюз, а мъжете – в България. Вадим е тук до гибелта си през 1963 година Десетилетия, нелеки през цялото време: „ Животът му е доста по-различен, преплетен и с политически събития ” , обобщава поетесата, издател и водещ на стратегия „ Христо Ботев “ Силвия Чолева. За политиката – по-късно, в този момент за празния корем:
„ В Несебър дядо му, който е военачалник от императорската войска, отваря фотографско ателие, тъй като това му е било занимание по този начин или другояче. За да се изхранват, отваряли са земеделско бюро, инженерни работи се правили. Но защото нямал работа, най-големият наследник Владим Лазаркевич отпътува през 1921 година за София. Кариерата му стартира от емблема, която прави за издателство „ Хемус ”. Ходил е, рисувал е по гари, кръчми . Запознава се и с Ран Босилек. Започва необикновено другарство, което трае 40 години ”, споделя Цения.
Когато като млад Вадим гладувал, рисувал по стените самун, кренвирши, колбаси и ябълки. Като ги огледа, все едно вечерял.
„ В ужасно мизерни условия живее и работи. Спали са по вагони на гарата. За белогвардейската войска са били предоставени тези вагони. В празен вагон, в който е нямало върху какво да спи, върху какво да рисува, той употребява и куфара си, с цел да скицира и да прави цялото си творчество ”, добавя Цения.
Ран Босилек е самобитен трамплин в живота на Лазаркевич. „ Негова огромна заслуга е привличането на Вадим Лазаркевич, съветски бежанец, заплашителен илюстратор. Книгите му за Патиланчо, за Смехурко са илюстрирани точно от този огромен занаятчия на илюстрацията въобще, само че особено на илюстрацията на книжки за деца ”, спомня си през 90-те години на предишния век изкуствоведът и белетрист Драган Тенев.
През годините Лазаркевич работи и с други измежду най-големите в българската литература : Ангел Каралийчев, Дора Габе, Светослав Минков, Константин Константинов, Асен Разцветников, Елин Пелин, Леда Милева, Калина Малина. Освен книгите на български създатели илюстрира и доста преводни на писатели като Александър Пушкин, Вилхелм Хауф, Майн Рид, Ръдиард Киплинг, Ханс Кристиан Андерсен, Хенрик Сенкевич, Карло Колоди, Джек Лондон, Лев Толстой.
Всъщност илюстрира над 500 творби . Сред тях и книги за възрастни, работи и за списания и учебници. Много от тях могат да се открият в библиотеките ни – и фамилните, и публичните. Но прекомерно малко е написано за самия Лазаркевич, който е „ забавна, основна фигура, за която се оказа, че се знае изумително малко ” , споделя пред Силвия Чолева Зорница Христова.
Зорница е създател на книгата . Издава я във връзка 125-ата годишнина от рождението му. В нея тя, дружно с художничката Миглена Папазова, показва живота и творчеството на илюстратора – с текст, подобаващ за деца, със фотоси, с част от емблематичните му творби. Това е един от извънредно оскъдните източници на информация за живота на Лазаркевич . Оставил толкоз ярка диря в историята на изкуството ни, само че обхванат в безмълвие. И преди, и в този момент. А повода може да се изясни относително елементарно.
Да си белогвардеец в комунистическа България е тежко. Семейството на Вадим е оповестено за „ неблагонадеждно ” и е непрестанно следено от „ Държавна сигурност “. Когато някой сякаш фен на изкуството пристигал в дома на фамилията, Вадим казвал на брачната половинка си Ирина единствено три думи: „ Човечето отново пристигна “ .
„ И по този начин до деня на гибелта си на „ Росица ” №6, по този начин известната улица на Вадим Лазаркевич, той твори в ателието си. Сменяйки доста квартири, не е обичан от властта, никога, което е още едно изискване работата му да бъде спъвана, само че все пак е имал страхотна мотивация и ентусиазъм. Въпреки всички тези невероятни, отрицателни моменти от живота на фамилията, той оставя това творчество ”, акцентира внучката Цения.
Творчество, което чичо Вадим, както самичък твърди, че го назовават нарисуваните му герои, разказва на децата по този начин:
„ Ние от четмото не разбираме,
В картинките се взираме.
Книжката без картинки не е за нас! ”
Думи, записани в Златния фонд на БНР на 19 април 1960 година Само три години преди кончината на Лазаркевич. Десетилетия изминават оттогава до 2014 година, когато в София се открива негова галерия с непоказвани творби за възрастни. Преди осем години, след като е и записът с Цения, в столицата са изложени илюстрациите му, отдадени на „ Фауст ” и Библията .
„ Илюстрациите по „ Фауст ” приживе не са били употребени ”, изяснява кураторът на изложбата и галерист Теодора Петева. И добавя: „ Рисунките са доста противоположни . Във „ Фауст ” нещата са доста по-експресивни, с доста повече придвижване, с открита еротика, до момента в който библейските тематики при него демонстрират типично класическа рисунка ”.
И в тези рисунки прозира безапелационният гений на Лазаркевич, опазен ревниво от наследниците му:
„ Те отвориха един долап, в който с такава обич бяха съхранявали работите на Лазаркевич, като един долап на чудесата. Изуми ни методът, по който отворяха всяка директория, любовта, с която ни разказваха. Това е едно прелестно семейство. Много постоянно наследниците на огромни наши класици ни търсят, с цел да продават даже дребното останали неща. Рядко ни се е случвало това. Просто семейство Лазаркевич продължава да поддържа една традиция на отношение към други духовни полезности ”, разяснява Теодора Петева.
Макар на фамилията не е било елементарно. Синът на Лазаркевич, Вадим-младши, също художник, постоянно изпитва компликации поради белогвардейското минало на татко си .
„ Този аспект от неговия живот не просто е необикновен, а и толкоз дълго време е бил неуместен, че не се знае задоволително за него. Дори самият той, когато споделя за детските си години, за летата с бойците на татко си в Украйна, в черниговския лес, за първите си опити да рисува магаре и по този начин нататък, споделя по-късно и за срещите с Ран Босилек в София, и за нарисуваните по стената вкусни ястия, само че някак си не споделя за тези години и не е необичайно за какво. Десетилетия наред тъкмо този миг от биографията му е бил прекомерно опасен ”, споделя Зорница Христова.
Вадим Лазаркевич си отива на 68. Според сина му въздействие върху здравето му оказали още в младостта отровните газове, от които художникът страда на фронта. Десетилетия наред обаче е доста витален, става рано заран и рисува ли рисува . А дребният Вадим е при него и дори му оказва помощ. Дали е чул този разговор сред татко му и Моркован Зайко?
„ – Абе, чичо Вадиме, бе, от дълго време не сме се виждали. Много ми се желае да те видя и нещо доста значимо да ти кажа.
– Абе, ела, бе. Без доста приказки и ще те очаквам. ”
И ние, със заешки подскок, идваме, примамени от картините на чичо Вадим като да са морков, нарисуван на стената, до момента в който стомахът ни стърже. И единствено можем да си представяме „ в какво време е живял този приветлив, както самичък се рисува – не като художник, слаб и висок като молив, а дебеличък, приветлив чичко ” , показва си го Силвия Чолева.
Няколко генерации израснаха с облиците на Лазаркевич. „ Работна Мецана ”, „ Гъбарко ”, „ Веселите футболисти ”, „ Патиланци ” , все обичани заглавия. И през днешния ден книги с негови илюстрации се преиздават. Визуалният език на Лазаркевич е изцяло понятен за актуалните деца , той не остарява толкоз елементарно, добавя Зорница Христова и желае да поправи неточност, допускана доста пъти, когато гледаме и мислим за детските илюстрации:
„ Често тези илюстрации неправилно се възприемат като просто реалистични, което – несъмнено – няма по какъв начин да бъде. В самия си баснословен свят те основават паралелна действителност и ми се желае лека-полека, през илюстрацията да подскажем на децата и на родителите им да виждат това. ”
Да виждат и да мислят. А за какво не и да се смеят. Преиздадените книги на Вадим Лазаркевич потвърждават образно, че актуалните деца се радват по този начин, както се радват децата през 1955 година при среща с художника, записана още веднъж от радиото:
„ С Баба Меца се познаваме доста от дълго време. Веднъж рисувах нейния портрет. Мецана седи под червен чадър в горската сладкарница и яде сладолед от малини. (децата се смеят) „ Много ми хареса ”, рече Мецана като видя портрета подготвен, подложен в златна рамка.
– Хубав е, има огромна аналогия, само че си не запомнил да нарисуваш нещо, което доста обичам.
– Кое е то, Мецо?
– Ще ти кажа. Медена пита с орехи. (децата отново се смеят) И Мецана затвори очи и сладко-сладко замляска.
Нямаше какво да върша. Нарисувах медена пита с орехи пък от горната страна кацнало захарно пиле. И всичко това сервира котарак с бяла престилка и засукани мустаци. (децата се заливат от смях) Ех, че се зарадва Мецана... ”
От наследниците на Лазаркевич Зорница Христова схваща, че първообраз на работната Мецана е брачната половинка на художника .
А преди повече от половин век Лазаркевич споделя на децата, че макар другарството с Мецана, въпреки всичко са имали и търкания:
„ – Виж какво ми написа едно дете от София, рече Мецана, постави очилата и зачете: „ Лельо Мецо, ние сме в зимна почивка. По през целия ден се плъзвам с шейната, само че не щеш ли настинах. Сега си заставам у дома и чета. Вчера мама ми купи брошура с картинки. „ Работна Мецана “ се споделя. И знаеш ли кой е нарисуван в нея? Самата ти, лельо Мецо. Смешна, смешна, с пантофи. Тук мама ми сподели да напиша: „ Ха-ха-ха ”. (децата се смеят) И отново „ Ха-ха-ха ”. За да схванеш какъв брой доста се смяхме, когато гледахме картинките. Че този сякаш те е залисал, че сякаш бързаш при Кума Лиса... ”
Изведнъж Мецана спря да чете. Погледна ме над очилата и като ревна:
– Казвай, присмехулнико, какво си нарисувал да ми се разсмиват децата? Като те хвана...
Пък аз като скочих, като побегнах – та право в София. (децата се смеят) Едвам се съвзех. Такава люта Меца в никакъв случай не съм виждал и в никакъв случай не съм рисувал. Брей, що пакост си сторих. Сега се обаждам от Радио София:
– Чуваш ли, Мецо? Не ми се сърди, не се обиждай. На смешка всичко може, всичко бива. ”
Или както написа Зорница Христова: „ И най-страшният мечок може да се укроти, като го нарисуваш комичен ” . Дали това може да се отнесе към политическите мечоци, които през днешния ден са се разгневили?
На белязания в своя трагизъм източноевропейски човек му остава единствено тази вяра. Иначе огромното изкуство като това на Лазаркевич няма късмет да разсмее нито едно дете:
„ Само сръдня да няма. Чуваш ли, Мецо? Пожелаваме ти живот и здраве, все по този начин да се радваме на твоите приказки и смешки. Да живееш хиляда години. ”
Когато мечките не вършат смешки, а страхотии, децата имат потребност от усмивка повече от всеки път.
Насред войната, под съпровода на сирени децата са тук – в колите на родителите си, на път към сложната евакуация, в бомбоубежищата, където лекари местят най-нужното, с цел да се грижат за дребните си пациенти, даже в метростанциите на Киев, където проплака бебе, родило се посред следващата офанзива над града.
Децата са и измежду жертвите на войната. Децата са и най-голямата ни вяра, ракетното ни гориво да се движим напред. С такава мотивация при започване на войната Наталия Аблеева мина границата сред Украйна и Унгария, до момента в който превеждаше непознати деца. Баща им ѝ ги повери и се върна, тъй като – като съвсем всички украински мъже, е мобилизиран. Наталия преведе момичето и момчето и изчака в Унгария да пристигна майка им, която пътуваше от Италия, с цел да се погрижи за децата си. Дано, когато са се поуспокоили, е намерила сили да им уважи от някоя хубава брошура с картинки. И без мечки, лишени от възприятие за комизъм и – колкото и парадоксално да звучи – от човечност .
Историята в картинки описваме със звуци и с музиката на Глинка, Мусоргски и Шостакович. Чуйте я в звуковия файл!
Снимки: Държавна организация „ Архиви ”,,,
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ