Нашият конкурс Обичам този град! продължава. Роси Михова живее във

Нашият конкурс " Обичам този град! " продължава. Роси Михова живее във Виена. Днес тя ни споделя една от аргументите за обичта си към австрийската столица.

 

" Какво е едно име? Туй, което
зовем ний " роза ", ще ухае сладко
под всяко друго име... "
(из „ Ромео и Жулиета “, Уилям Шекспир)

Неделя, късен следобяд. Виена. Народният парк (Volksgarten) напълно разумно е цялостен с народ – бабки на припек, старци на сянка, майки с колички, японци с огромните си японски обективи, ята ученички със смарт телефони, мъже на неопределена възраст, които, преметнали безгрижно крайник върху крайник, маркират разсеяно преминаващия дамски човекопоток.

Слънчице, пеперуди, птички, шум и щракане на фотоапарати. И измежду всичко това – онази лепкава ванилова наслада на аромата на рози. Хиляди рози в сърцето на Виена.  Разхождам се постепенно и спирам постоянно, с цел да ги помириша (и с цел да се усмихна на клишето). Тогава виждам табелките на " осиновителите " им. Защото това, което можете да извършите тук, е да си осиновите розов шубрак. Това значи да поемете разноските за всички грижи към него – да не му е прекомерно студено през зимата, да е постоянно сит и в никакъв случай жаден през лятото, да е добре подстриган, да не боледува, да пораства, да цъфти и да носи името ви.

Заглеждам се в имената на виенчани, които по някаква своя причина са избрали да се заемат с настойничество не над друго, а над цвете. В стройни редички са подредени разнообразни човешки ориси. Има безусловно всичко от менюто на живота. Девойка посвещава дълго сантиментално стихотворение на Конрад, който е един единствен на земята. Младеж се изяснява непохватно в обич. Друг оставя енигматични кодирани послания. Трети написа на Идеалната жена, която и да е тя. Някой си С. гасне по някоя си Алтънка. Двойка се заклева във безконечна честност. Баща благодари на майката на новороденето си хлапе. Друга майка се сбогува с прибързано изгубена невръстна щерка. Незнайно по какъв начин някакви котки подаряват роза на стопанката си. Млада жена предлага обществено брак на друга млада жена. Монахини поздравяват своя сестра. Колеги изпращат в пенсия шеф. Отдавна отпътувала си от този свят душа се рее още в нечии мемоари.

Обикалям в кръг и спирам пред всеки шубрак и всяка дума – рози в всякакви цветове стоят надвесени над толкоз шарени ориси. И сред всички тях все по този начин се стеле сладостният мирис на трендафил и любов. И не знам хората ли са осиновили тези шубраци, или техните най-скъпи мемоари са намерили подслон и покой тук. И не знам ние ли се грижим за градината в този град, или тя се грижи за нас.

Всяка роза тук е една история за обич. Всяка роза има своя дребен принц. Свеждам взор към последната табела с последното име. Случайно или не, името е Роза.



Една българска роза във Виена. Още една капка обич върху лицето на града. Още една причина да го обичам.

Stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemos. 

От тогавашната роза ни остава едното име и нищо друго...

Автор: Роси Михова