Тук сърцето ми е цяло
Нашият конкурс " Обичам този град! " продължава. Христина Христова е икономист по обучение, работи в областта на счетоводството, финансите и ръководството на човешките запаси. Чувства се обвързвана с модата, изкуството, хубостта, обича да написа, занимава се и с снимка. От година и половина живее във Варна, само че през днешния ден е решила да ни разноски из родния си Шумен.
Ще ви опиша моята градска история. История за едно малко градче, история за част от сърцето ми, история за родния ми град! Обичам спокойствието и душевния мир, който ми носи този град, обичам дребните му секрети улички, обичам хилядите усмихнати моменти, изживени тук. Преди година и половина ми се наложи да напусна по този начин свидното за мен отечество. Затова и историята ми е с носталгични нотки. Но въпреки всичко дано ви разходя, въпреки и с думи, в моя роден град – Шумен…
Любимият ми сезон е пролетта, обичам месец май, когато всичко на открито е зелено. Целият ни център се преобразява през този интервал от годината, пешеходната централна алея с безчет зелени дървета, слънчеви лъчи, които си проправят път сред тях, цялостни кафенета (имаше концепция родният ми град да кандидатства за връх на Гинес с най-дългото кафене:)), детски смях и усмихнати лица! Усещане за живот, на моменти чувство за скорост и забързани хора, състезаващи се с времето… В такива моменти обичам да заставам настрани и просто да следя – детските игри, влюбените двойки, забързаните минувачи, любящите майки, във всекиго откривам история и тайнственост.
Обичам да обикалям напразно улиците на този град и да преоткривам хубостите му. Да откривам секрети магии, скрити градини, забележителни архитектури и впечатляващи елементи по тях. Най-романтична и обичана ми е улица „ Христо Ботев ”, или по този начин познатата на шуменци улица „ Казанджийска ”. Тя е продължение на централната градска алея, само че доста по-скътана, тясна и носеща някаква необяснима мистичност! В предишното тук е била занаятчийската улица, през днешния ден се простират редица магазини и шивашки ателиета, а когато вдигнеш взор нагоре, забелязваш красивите архитектурни приказки по вторите етажи на постройките. Обичам да сядам тук на някоя скамейка, да класифицирам мислите в главата си, да намирам нови фантазии и ентусиазъм! Всеки път щом мина по тази вълшебна уличка, се усещам заредена, актуализирана и пречистена!
Другото място в моя роден град, което ми работи по този начин, е един скат с величествена панорама. Това е скат, който е част от Шуменското плато – най-високата точка в рамките на Дунавската низина. Ако имаме задоволително добра физическа подготовка и най-много воля, се изкачваме пешком до такава степен. Можем да си намерим някой от многочислените горски направления, само че най-разпространеният метод си остават стълбите – 1300 на брой до монумент „ Създатели на българската страна ”. Преди да стигнем да онази величествена панорама, за която загатнах, откакто изкачим всички 1300 стъпала, се „ срещаме ” с погледите на хан Аспарух, Тервел, Крум и Омуртаг! Човек чете думите на хан Омуртаг „ Човек и добре да живее, умира и различен се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. ” и се усеща толкоз малък…
След къс миг на размисъл и взор към славната ни история потегляме към оня скат с вълшебната панорама! Вървим към километър из горските пътечки и незабелязано разбираме, че сме пристигнали! Знаем го, тъй като няма думи, с които да може да се опише! Защото това би трябвало да се види и почувства! Извисени, вятър разпилява косите, очите се губят в зелената простор в близост, в ниското са сгушени къщички, в далечината проблясват водите на язовира, а небето е толкоз синьо, толкоз мое, толкоз наше. В сходен миг съзнавам за какво съм избрала да остана в родината си, за какво не избрах да диря благополучие другаде! Тук чувствам свободата на духа, тук сърцето ми е цяло…
Щастлива съм, тъй като част от мен постоянно ще разхожда нозе из тези прашни улици – улици на моето нехайно детство, улици на училищен трепети, улици на младежки усмивки и погледи… Щастлива съм, тъй като късче от мен постоянно ще танцува под дъжда, ще събира падналите есенни листа, ще подарява усмивка на непознати… Защото, мой роден край, аз към момента съм там на високия скат, впила взор в обичаното зелено, към момента усещам и нося в себе си онази същинска независимост, към момента чувам песента на птиците! И въпреки да не те навестявам толкоз постоянно, колкото би ми се желало, знай, че една част от мен вечно остана с теб…
Автор: Христина Христова
Ще ви опиша моята градска история. История за едно малко градче, история за част от сърцето ми, история за родния ми град! Обичам спокойствието и душевния мир, който ми носи този град, обичам дребните му секрети улички, обичам хилядите усмихнати моменти, изживени тук. Преди година и половина ми се наложи да напусна по този начин свидното за мен отечество. Затова и историята ми е с носталгични нотки. Но въпреки всичко дано ви разходя, въпреки и с думи, в моя роден град – Шумен…
Любимият ми сезон е пролетта, обичам месец май, когато всичко на открито е зелено. Целият ни център се преобразява през този интервал от годината, пешеходната централна алея с безчет зелени дървета, слънчеви лъчи, които си проправят път сред тях, цялостни кафенета (имаше концепция родният ми град да кандидатства за връх на Гинес с най-дългото кафене:)), детски смях и усмихнати лица! Усещане за живот, на моменти чувство за скорост и забързани хора, състезаващи се с времето… В такива моменти обичам да заставам настрани и просто да следя – детските игри, влюбените двойки, забързаните минувачи, любящите майки, във всекиго откривам история и тайнственост.
Обичам да обикалям напразно улиците на този град и да преоткривам хубостите му. Да откривам секрети магии, скрити градини, забележителни архитектури и впечатляващи елементи по тях. Най-романтична и обичана ми е улица „ Христо Ботев ”, или по този начин познатата на шуменци улица „ Казанджийска ”. Тя е продължение на централната градска алея, само че доста по-скътана, тясна и носеща някаква необяснима мистичност! В предишното тук е била занаятчийската улица, през днешния ден се простират редица магазини и шивашки ателиета, а когато вдигнеш взор нагоре, забелязваш красивите архитектурни приказки по вторите етажи на постройките. Обичам да сядам тук на някоя скамейка, да класифицирам мислите в главата си, да намирам нови фантазии и ентусиазъм! Всеки път щом мина по тази вълшебна уличка, се усещам заредена, актуализирана и пречистена!
Другото място в моя роден град, което ми работи по този начин, е един скат с величествена панорама. Това е скат, който е част от Шуменското плато – най-високата точка в рамките на Дунавската низина. Ако имаме задоволително добра физическа подготовка и най-много воля, се изкачваме пешком до такава степен. Можем да си намерим някой от многочислените горски направления, само че най-разпространеният метод си остават стълбите – 1300 на брой до монумент „ Създатели на българската страна ”. Преди да стигнем да онази величествена панорама, за която загатнах, откакто изкачим всички 1300 стъпала, се „ срещаме ” с погледите на хан Аспарух, Тервел, Крум и Омуртаг! Човек чете думите на хан Омуртаг „ Човек и добре да живее, умира и различен се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. ” и се усеща толкоз малък…
След къс миг на размисъл и взор към славната ни история потегляме към оня скат с вълшебната панорама! Вървим към километър из горските пътечки и незабелязано разбираме, че сме пристигнали! Знаем го, тъй като няма думи, с които да може да се опише! Защото това би трябвало да се види и почувства! Извисени, вятър разпилява косите, очите се губят в зелената простор в близост, в ниското са сгушени къщички, в далечината проблясват водите на язовира, а небето е толкоз синьо, толкоз мое, толкоз наше. В сходен миг съзнавам за какво съм избрала да остана в родината си, за какво не избрах да диря благополучие другаде! Тук чувствам свободата на духа, тук сърцето ми е цяло…
Щастлива съм, тъй като част от мен постоянно ще разхожда нозе из тези прашни улици – улици на моето нехайно детство, улици на училищен трепети, улици на младежки усмивки и погледи… Щастлива съм, тъй като късче от мен постоянно ще танцува под дъжда, ще събира падналите есенни листа, ще подарява усмивка на непознати… Защото, мой роден край, аз към момента съм там на високия скат, впила взор в обичаното зелено, към момента усещам и нося в себе си онази същинска независимост, към момента чувам песента на птиците! И въпреки да не те навестявам толкоз постоянно, колкото би ми се желало, знай, че една част от мен вечно остана с теб…
Автор: Христина Христова
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ