Нашата настояща система е уникална в световната история, защото освен

„ Нашата сегашна система е неповторима в международната история, тъй като с изключение на нейните физически и стопански ограничавания, тя изисква от нас цялостно предаване на душите ни, непреъснато и интензивно присъединяване в общата, съзнателна неистина. За това изгниване на душата, това духовно подчиняване, хората, които желаят да бъдат хора, не могат да се предадат. “

Това са думите на Александър Солжецинин, директно откакто съумява да избяга от Съюз на съветските социалистически републики и да се озове в страната на „ свободните “ от другата страна на океана. Неговата визитка е изключително впечатляваща, откакто видим, че е съветски публицист, мъдрец, историк и политически пандизчия. Като един от огромните съперници на режима, може би най-голямото му благополучие е фактът, че е съумял да живее към 17 години след рухването на режима, който го е трансформирал доста. Първата му обява е издадена през 1962 година, до момента в който споделя историята „ Един ден от живота на Иван Денисович “.

Книгата се оказва изключително приятна и нечувана по това време, а самият воин се озовава в затворнически лагер. Изведнъж преписват бъдещо великолепие като това на Толстой, Достоевски и Чехов. През идващите 5 десетилетия, славата му освен се покачва, само че и доста скоро стартират да го кичат с всевъзможни звания. Мнозина го назовават воин на литературата, а множеството му книги идват с особени заглавия като „ Първи кръг “, „ Раково поделение “, „ Архипелагът Гулаг “. Най-вероятно мнозина са чували историята на затворническата система, където умират милиони, само че и до през днешния ден формалната цифра не може да бъде доказана. Можем да знаем, че в апогея си, тази система е прибрала към 60 милиона души.

Проблемът е, че Съюз на съветските социалистически републики не обича рецензии, изключително в случай че идват от личните писатели и тъкмо затова писателят е изхвърлен от всеки един интелектуален кръг. Истината има доста лица и всички те могат да удрят грубо. Описанието на този публицист не е изключително мъчно. С огромна дълга пророческа брада и трезви студени очи, Солжецинин в никакъв случай не намира място под слънцето, което в действителност да му харесва. Критиките, които ще насочи към злото в Кремлин, по-късно ще се придвижи и върху странните обичаи на запада. След рухването на режима, съумява да се завърне в родината си и признава, че страда за упадъка на страната си. За към 50 години, към 30 милиона негови книги са продадени в света и са преведени на към 40 разнообразни езика. За това творчество, руснакът получава Нобелова премия за литература.

Когато Иван Денисович съумява да откри място измежду изданията, благословията идва непосредствено от Хрушчов, който се надява, че по този метод ще ускори демократичните черти на партията, самият водач също приказва против зверствата и закононарушенията на Сталин. Проблемът е, че Никита е сменен и по-крайните партийци бързо вземат решение да заличат делата му, афишират създателя за изменник и конфискуват всичко написано. За мнозина обаче, тези крайни ограничения са закъслени. Популярността на създателя отвън границите на страната са към този момент факт. Още по-лошото е, че когато следващата литературна жертва пада под ударите, светът към този момент познава и други герои. Изключването от писателския кръг никога не е казус, Борис Пастернак от дълго време е последвал тези стъпки. След като съпротивата е жестока, Александър взима някои микрофилми на неразрешения си текст и го изнася отвън Съюз на съветските социалистически републики.

Започва петиция против властта, насочва вниманието си към ръководещите, написа отворени писма и бързо намира поддръжката на други създатели и другари, които да се включат в неговата активност. Тяхната опозиция остава в историята като един от най-видните опити да се изправят против диктатурата, освен това по време на студената война. Стотици подписват петицията против неговото заглушаване, в това число и Жан-Пол Сартр. Писателят получава международна поддръжка от редица персони, в това число Трюман Капоте и Кърт Вонегът. Всички се включват в културния протест на Съюз на съветските социалистически републики. Правотата му се поддържа с приемането на Нобелова премия по литература. Солженицин обаче няма храброст да пътува до Стокхолм за своята премия, тъй като се тормози, че няма да му разрешат да се върне по-късно. Когато го питат за церемонията, той цитира нещо съответно от книгата си:

„ Насред изтощителните премествания от затворнически лагер, марширувайки в колона в мрака на люто студените вечери, в влакна от лагерни лампички, проблясващи в тъмнината, ние постоянно чувствахме, че в нас, в гърдите ни, се издига това, което бихме желали да извикаме на целия свят – в случай че единствено целият свят можеше да ни чуе. “

Напомня на своите другари и фенове, че до момента в който елементарният човек е длъжен да не се обвързва с лъжите, артистите имат доста по-голяма отговорност:

„ В силата на писателите и артистите е заложено да създадат нещо доста повече: да победят лъжата! “

И откакто борбата се оказва невъзможна, Солжецинин взема решение да вдигне завесата за едно от най-големите вероятни закононарушения – Архипелагът Гулаг. С към 300 000 думи споделя за живота на тези, които се озовават там без съд и присъда, без каквато и да е виновност. Книгата е оповестена в Париж и Ню Йорк, получена е скрито под формата на микрофилм. Александър се надявал да я издаде за първи път в Съюз на съветските социалистически републики. Предлага я на редица издателства, само че през септември 1973 година я прибира. Комитет за Държавна сигурност (на СССР) към този момент разполагали с копие на книгата, откакто съумели да разпитат Елисавета Воронянская, която работила при него като машинописка.

Не се знае какви способи са приложени върху дамата, само че малко след тази среща, тя се обесва. Парижките издателства освен я разгласяват, само че и я пускат на съветски език малко преди Коледа. Междувременно писателят се радва и на топли думи от съветския вестник „ Правда “, където се разгласява неговата история „ Пътят на предателя “. Всеки ден по телефона получава смъртни закани, както за самия себе си, по този начин и за фамилията си. На 12 февруари 1974 година Солжецинин е задържан. На идващият ден му е обявено, че неговото поданство е отнето, а той самият ще бъде депортиран. По време на своя арест е с кожена шапка и палто от овча кожа, през идващите години ще ги пази доста ревниво, до момента в който живее в заточение.

Именно с тях си потегля, когато го качват на полета за Франкфурт. Причината да не са го заличили е, че Александър публично става прекомерно рисков и вълненията към неговата гибел могат да се превърнаат в протест и изтриване на редица партийни членове. Солжецинин е признат в дома на своя сътрудник, немският новелист Хайнрих Бьол. Само шест седмици по-късно, брачната половинка му, както и тримата му сина, също идват. Именно Наталия Светлова изиграва огромна роля в преместването на всички текстове. След къс престой в Швейцария, фамилията отпътува за Съединени американски щати. В идващите 18 години, съветският публицист живее безшумно, затворен, не се демонстрира, отхвърля да приказва с който и да било.

На прилежащите къщи стоят надписи „ Не даваме упътвания за дома на Солжецинин “. В това време не стопира да написа и не стопира да подлага на критика своята родна страна, която в този момент се е трансформирала в мащеха. Въпреки това, фантазията да се завърне още веднъж, не угасва. През 1978 година е поканен да прочете тирада в Харвард и там благодари на Съединени американски щати, че го е приела и предоставила леговище. Не икономисва обаче рецензиите. Нарича жителите духовно слаби и отдадени във вулгарния материализъм, припомня им, че са страхливци, тъй като толкоз елементарно са се предали във Виетнам.

В тази страна съумял да види прекомерно малко хора, които са подготвени да умрат за идеалите, които се проповядват, в случай че въобще такива съществуват. Благодари доста на пресата, която не стопира да нарушава персоналното му пространство. Западът също се вижда в знамение, малко на брой са познавали писателя, който има такава популярност в Русия, а в този момент, на тяхна територия, продължава да сипе толкоз доста обиди. Когато е посетен в дома си от публицист, тематиката на диалог е друга, само че най-после на изявлението, Дейвид Ремник ще съобщи, че това е индивидът, чийто талант умерено може да се подреди до този на Оруел, в случай че не го и задминава.

Въпреки това, когато хората чуят за него, по-често го считат като човек, който живее като аскет, като вманиачен, като анти-семит и доста други. През 70-те години, когато президента Джералд Р. Форд взема решение да го посети, мнозина го поучават да пропусне тази среща, тъй като писателят е засегнатост даже и за своите другари десиденти. Форд по този начин и не се среща от тъкмо тези съображения. В следствие се оказва, че във всяка една страна, в която се намира този бодил, постоянно ще бъде чут за съперника, само че в никакъв случай няма да бъде приветстван за рецензията, която може да сервира на аудиторията. Признават обаче, че историята за Архипелага Гулаг е истина и никой не може да я отхвърли. Не би трябвало да забравяме, че когато 43-годишният публицист споделя историята, към този момент работи като преподавател по физика и астрономия в малко градче на към 70 километра от Москва.

Няма потребност да си измисля, откакто прекарва времето си в трудови лагери от 1944 година В това време, употребявайки своите мемоари, споделя по какъв начин най-голямата победа за всеки пандизчия е, че когато седи в карцера, може да почива и гладува, само че не и да изтормозва тялото си в изтичане на тухли. Докато написа историята си, създателят няма и доста хартия, по тази причина употребява двете страни на листа, до момента в който трака на пишещата си машина. Понеже никой не желае да го разгласява, Солжецинин най-сетне съумява да се срещне с Хрушчов и да му даде ръкописа си.

А по какъв начин се стига до лагера? Роден в кавказкия курортен град Кисловодск на 11 декември 1918 година, бъдещият притежател на Нобелова премия стартира своя живот с съветската гражданска война. Баща му Исак е съветски артилерийски офицер, който се дами за Таиса Шербак. След като е демобилизиран след шест месеца, мъжът умира при ловджийски случай. Вдовицата се мести в Ростов на Дон и когато погребват бащата, вземат решение да слагат и медалите в ковчега му, никой не се сетил, че точно те могат да свършат доста работа пред бързо изменящия се режим. Понеже майката говорела френси и британски, а татко ѝ бил земевладелец, идващите години не били толкоз щастливи. По неговите думи, фамилията живеело в нещо сходно на колиба.

Александър е изключително набожен, само че това не се гледало с положителни очи, спомня си по какъв начин до момента в който бил дребен, по-големите момчета скъсали кръста от врата му. Включва се в младия Комсомол и младежката комунистическа бригада. Смятан е за добър студент с голям апетит към математиката, тогава даже не подозирал, че ще стане публицист. През 1941 година съумява да приключи университет и малко по-късно немците атакуват. Включва се във войната като доброволец и по-късно е изпратен в артилерийско учебно заведение. Служи три години като артилерист на разследваща батарея. Изпратен е в лагер, тъй като написал писмо до другар, в което се обръщал с неувание към Сталин, наричайки го „ индивидът с мустаците “.

Макар и да има брилянтно минало в партията, незабавно е изратен в трудовите лагери. Първо копае въглища, по-късно лее тухли, на финалът претърпява и нервозен срив, откакто го смазват от пердах, тъй като е отказал да клюкари своите съкилийници. През юли 1947 година е изместен в Специален Затвор 16, където тежката работа била разменена с научни опити. Като човек, който доста добре познавал математиката, постоянно се майтапи, че точно тя избавила живота му. През 1968 година неговият разказ „ Първи кръг “ се издава отвън Съюз на съветските социалистически републики и доста от историите включват тъкмо това прекарване. При по-специални условия, писателят би трябвало да работи върху стратегия, която да разпознава гласове, както и да прави кодирани известия.

В свободното си време написа поеми, рисува скици и прави опити да пропише. Забравя най-важната детайлност – би трябвало да мълчи и тъкмо това е огромният му проблем. Отново е осъден и изпъден, с цел да се върне назад в трудовия лагер. Затворникът нямал  право да изнася хартия и постоянно написаното оставало в килията или се унищожавало. Забелязал по какъв начин литовските католици правили броеници от дъвчен самун. Помолил да създадат такава и на него и всеки ден, когато нова мисъл се появявала в главата му, той започвал да я повтаря и повтаря, до момента в който не я запомни и може да я каже без никакви съмнения.

Едва по-късно минава на идната хлебна мъниста. До края на престоя си си спомня, че е запомнил повече от 12 000 мисли. През 1953 година е изпратен в далечния изток, само че до момента в който пътува, схваща, че Сталин е умрял и получава по-лека присъда и може да се завърне в Русия. Продължава да написа и да крие всичко с вярата, че един ден материалите му ще бъдат оповестени. При завръщането си открива, че постоянно има болки в стомаха и при посещаване при лекаря, схваща, че има голямо раково образувание. Точно тогава се ражда и прословутата история „ Раковото поделение “. Успява да стигне до Ташкент, където ще напише „ Дясната ръка “.

„ Бях като болните хора в близост и все пак бях друг. Имах по-малко права от тях и бях заставен да мълча. Хората идваха да посетят болните, техните близки се притесняваха, единствената им грижа беше да се оправят още веднъж. Ако аз се възстановя, считам, че това ще е съвсем безсмислено: бях на 35 години и все пак през онази пролет нямах никой, който мога да нарека собствен в целия свят. Не притежавах даже паспорт и в случай че трябваше да се възстановя, щях да напусна тази зелена изобилна земя и да се върна в пустинята си, където бях заточен вечно. Там бях под намерено наблюдаване, рапортувах на две седмици и  дълго време локалната полиция даже не беше разрешила на мен, умиращият човек, да отпътува за лекуване. “

След като се възвръща, писателят се среща за повторно с дамата, която обичал толкоз доста и в миналото се оженил. Наталия го изоставила, откакто бил изпратен в заточение, само че когато се събират още веднъж, той получава втори късмет. Свежда се и реабилитационен арбитражен съд, който да съобщи, че всички обвинявания падат и Александър „ Съветски родолюбец “. След това продължава да написа и да твори, до момента в който преподава. След първите изявления идват бедите и Брежнев. След редица гонения, писателят най-сетне ще съобщи:

„ Никой няма право да се меси на пътя на истината, с цел да продължа по него, аз съм квалифициран на всичко, в това число и да приема гибелта. “

Когато получава Нобелова премия, пропагандната машина декларира, че е дадена не за неговото творчество, а за неговата антисъветска активност. След време се развежда, с цел да се ожени повторно за Наталия Светлова. По това време тя се включва в неговата борба, а откакто заканите не стопират, писателят постоянно ляга със брачната половинка си, както и с вила за сено до леглото си. Докато живее в Съединени американски щати, Александър не прави нищо друго, с изключение на да написа. Не напуща имението, което му е обещано за героичните триумфи. Казват, че е събитие, в случай че в миналото реши да вдигне телефона си. В следствие съумява да се върне, само че както самият той споделя, животът му е толкоз друг и комплициран, че той самият не може да каже къде принадлежи и какво в действителност се случва с него.

Снимки: Wikipedia