Наплашени от своите невротизирани родители, децата се оттеглят в безопасни“

„ Наплашени от своите невротизирани родители, децата се отдръпват в „ безвредни “ виртуални светове, където няма нито ожулени колене, нито замръзнала вода, нито дървета, нито гори... “

~ Том Ходжкинсън, „ Безгрижният родител “ (Изд. „ Сиела “).

♥ Не се давайте на компютрите или Дао на родителстването

Децата последователно стартират да не помнят по какъв начин се играе. Или по този начин и не се научават по какъв начин се прави. Ето, това е огромната паника на тези от нас, които виждат проблем в днешната доминирана от екрани действителност. Изложени на несъразмерното влияние на тв приемниците и компютрите надали не от самото си раждане, децата привикват да ги облъчват интензивно с цветове, звуци, музика и тирада и да живеят на една ръка разстояние от всичко. Наплашени от своите невротизирани родители, които безусловно имат вяра на писанията във вестниците и са уверени, че действителният свят е изпълнен с рискове, децата се отдръпват в „ безвредни “ виртуални светове, където няма нито ожулени колене, нито замръзнала вода, нито дървета, нито гори, нито гвоздеи. Има единствено един екран, една мишка и съвършена изолираност. Нима това е визията ни за бъдещето?

Е, аз ненавиждам компютрите. Предпочитам да употребявам перо и мастилница и услугите на пощенските служби. Черновата на тази книга е написана на ръка, с химикалка. Не си мислете обаче, че съм някой вманиачен неолудит. Компютърът също ми е нужен – за електронната поща и от време на време да закупувам книги. Признавам, с негова помощ ревизирам разписанието на влаковете и понякога виждам клипчета в YouTube. И въпреки всичко всичко, което е във опциите на един компютър, може да бъде направено и по старите способи, единствено че с повече наслаждение. Далеч по-приятно и по-удовлетворяващо е да пишеш и да получаваш писма вместо имейли или да приказваш по телефона, вместо да общуваш чрез електронната поща. Далеч по-забавно и по-приятно е да разгледаш какво има по рафтовете на някоя антикварна книжарница, вместо да пазаруваш от електронните книжарници. Случва се да се натъкнеш на някое прикрито богатство или да си поговориш с книжаря, който от своя страна може да се окаже изобилен източник на мъдри препоръки и оферти. Това прекарване е радостно и изпълнено с завършения. Пазаруването онлайн е самотно, скучно и постоянно ограничаващо занятие. Значително по-плодотворно и бързо е да планирате пътуването си с трен благодарение на действително разписание, а още по-лесно е да отидете на гарата и просто да попитате на гишето. Моята дребна сбирка от справочници е надалеч по-добра във връзка с качеството на информацията и бързината на достъп, в сравнение с търсачките на Гугъл и не изключително надеждната Уикипедия. Освен всичко друго книгите доставят и чисто физическо наслаждение, а до момента в който търсите съответната интересуваща ви информация, попадате на още доста впечатляващи материали. Книгите не се нуждаят от акумулатори и интернет връзка, която се срутва при първата разразила се стихия.

Сякаш целият свят е високомерен от гийковете – преди време антисоциалният отшелник беше вид, който всички избягваха, до момента в който в този момент отвред ни предизвикват да бъдем като него. Средството е съобщението– в блоговете всички се надпреварват да се самоизтъкват. Имейлите ни са самата незначителност. Компютрите изначално носят всички черти на „ гийковете “ – непознати на природата, недодялани, лишени от всевъзможни страсти, уязвими и безлични – и надлежно предпоставят появяването на такива качества и у потребителите си.

Друга причина да съм срещу екранните светове е, че финансирането на голяма част от тях е учредено на корпоративна реклама. В резултат най-големите компании в света стават още по-големи, тъй като единствено те имат финансовата опция да окупират с рекламите си MySpace, YouTube или Фейсбук (забележете приликите с оруелския „ новговор “), а опциите пред дребния бизнес се свеждат до най-малко и вместо човек да се опитва с някое лично начинание, е заставен да се помири с предопределение в някоя огромна компания. Във Англия да вземем за пример „ Теско “ има 250 000 чиновници – преди 200 години всички тези хора биха изкарвали прехраната си в дребни работилнички – някои като чираци, други като притежатели.

Скаченият с екрана живот подкрепя само разрастващата се мегамашина, само че по този начин и не усилва свободата на индивида, което постоянно е било огромната упоритост на интернет. Ролята на екраните във връзка с всекидневието е по-скоро отрицателна, тъй като те пораждат неизчерпаемо обилие от стремежи у децата – „ желая това, желая това “... Още повече, че потокът от реклами насажда у тях от доста ранна възраст съмнителната убеденост, че най-сигурният метод да имаш всичко и да бъдеш благополучен е да си богат. Трябва заедно да поставим старания и да възстановим тези действителност, в която изпращахме децата да играят на открито в 9 ч. сутринта и те не се мяркаха повече, до момента в който не стане време за вечеря. Като деца даже и ние, в моето градско детство от 70-те години на ХХ век, карахме колела на открито по през целия ден, без какъвто и да било наставнически контрол. Такова детство образува богати характери.

Телевизионните стратегии може и да не са неприятни, само че едва ли са толкоз занимателни, колкото обедите в къщичката на дървото. Надали доставят толкоз наслаждение, колкото историите, разказвани към огъня вечер. Извън екрана има надалеч по-добри, по-наситени и по-изгодни финансово удоволствия.

В своята премерено прочувствена трилогия за Ларк Райз и Кендълфорд Флора Томпсън рисува ярка картина на бедния селски живот във викторианска Англия. С не повече от 10 шилинга на седмица хората на село са преживявали напълно обичайно, а детството им с категоричност е било по-волно от днешното. Тоалетните са били външни, нямало е течаща вода, гледали са свине в дворовете си и макар че не е имало обилие от празници и танци, хората са били уверени и щастливи. Защото не са били капризни и омаломощени от цивилизацията и неизчерпаемите улеснения. Същото се отнася и до децата им:

Около селските колиби играеха голям брой деца – прекомерно дребни, с цел да вървят на учебно заведение. Всяка заран ги увиваха в остарял шал, прекаран на кръст начело на гърдите и вързан на стегнат възел на гърба, пъхваха в ръцете им по малко храна и ги изпращаха да „ идат да си играят “, до момента в който майките им си правят къщната работа. През зимата те се щураха по всички страни с премръзнали ръце и крайници и играеха на кончета или на локомотиви. През лятото правеха торти от тиня, като мокреха прахта с най-интимните си течности. Ако паднеха или се нараняха по някакъв метод, не тичаха у дома за разтуха, тъй като знаеха, че всичко, което ще получат, ще бъде: „ Кат’ не си гледаш в краката, на ти в този момент! “

Индианците от племето йекуана също са добър образец: „ Те не се вайкат, когато детето се нарани – написа Лидлоф. – Оставят го да се успокои самичко и не престават напред. “

Такова отношение закалява децата, както се случва и в Ларк Райз:

Те бяха като дребни жребчета, към този момент почнали да пасат и по тази причина не им се поставя повече внимание. Течащите носове и премръзналите ръце, крайници и уши бяха нещо обикновено, рядко обаче се случваше да се разболеят дотолкоз, че да се наложи да си останат у дома, и по този начин растяха мощни и издръжливи, очевидно удовлетворени от метода си на живот. „ Да се каляват! “ – споделяха майките им и те в действителност се каляваха, също както бяха калени мъжете, дамите и по-големите деца от селото – и телом, и духом. Тези хлапета без проблем изминавали пешком три благи до учебно заведение или пет благи до най-близкия град. Независимо от (или по-вероятно заради) бедността си, те са израствали смели, мощни и независими, за разлика от капризните модерни деца и възрастни – непрекъснато хленчещи, комплексирани и безцеремонни. В тези дни хората са разчитали сами на себе си, с цел да си обезпечат занимания. През деня малчуганите си измисляли какви ли не игри из горите и полята, а вечер захласнато слушали историите, разказвани от бабите и дядовците им.

Друг минус на цифровизирания свят е, че той атомизира, разрушава фамилията, трансформирайки го в нестабилна цялост от човеци и всеки безмълвно преследва персоналните си ползи с посредничеството на компютъра. Както споделя Филип Пулман: „ Друго доста особено нещо е разрушаването на фамилния живот, изключително когато всеки член на фамилията има собствен личен айпод, личен компютър, игрова подпора и тв приемник – тогава, с изключение, че живеят в едно жилище, те към този момент нямат нищо общо между тях. Всеки отбягва другите, всеки е ангажиран със личните си задания и никой не беседва с никого. Голяма част от вниманието е отдадена не да се поддържа целостта на групата, а единствено на персоналното наслаждение. Според мен това е извънредно. “

Трайният развой на отчуждаване на индивида от общността води началото си от към 1535 година, когато, откакто Хенри VIII потъпква откритите обичаи, стартира преобразяването ни от хора със схващане за общностна принадлежност в цялост от уязвими човеци, всеки с построена сигурна отбрана против всякаква външна човешка интервенция. Израз на нашата креативност и еднаквост става изборът на артикули, който вършим. „ Мисля, затова закупувам “ – споделя Пени Римбод.

Не бива да сме прекомерно наивни и във връзка с компютърните стратегии. Забелязали ли сте какъв брой постоянно компютрите „ ви разрешават “ да вършиме това или това: „ Това ново приложение на Фейсбук ви разрешава да изпратите картичка за рождения ден на всеки от вашите другари. “ Така машината се трансформира в самобитен управник, който последователно ни позволява да вършим от ден на ден и повече неща, а от нас се чака да бъдем признателни. Езикът на тези стратегии е поразително банален и разчита извънредно на използването на препинателни знаци: „ Покани приятелите си! “, „ Сърфирай из профилите! “,

„ Стани част от МySpace! “ Всеки, уважаващ писаното слово и хубостта сама по себе си, би трябвало надълбоко да се обезпокои от това по какъв начин гийковете осакатяват езика и изрично да отхвърли позицията на Хобс във връзка с света, която несъмнено предпоставя появяването на компютърните технологии.

Това напълно не е елементарно обаче. Вчера Дилайла ми съобщи: „ За рождения си ден желая преносим компютър. “ А е единствено на шест години! И защо й е дотрябвал преносим компютър? Не, не и не! Няма да дам 500 паунда, с цел да разнася напред-назад устройство, което ще я отдели от близките и ще я мами като магазин, отворен 24 часа.

Компютърът е по едно и също време и фигура на властта, и устройство за разширение на пазара за световните марки. Малките деца знаят по-добре какво е кока-кола, в сравнение с праз лук. Защото „ Кока-кола “ влага по 2 милиарда на година в маркетингови тактики. „ Кока-кола “ е марка номер едно в света, чиято реклама не стопира нито за момент. Винаги се учудвам, когато хората споделят: „ О, рекламата не ми въздейства. “ Ако рекламите в действителност не ни влияеха, фирмите нямаше да харчат големи суми за промоции. Представете си какъв брой добрини могат да бъдат сторени с всичките тези пари – представете си новопостроените красиви здания, градините и парковете, посетите семена, изпечения самун, нахранените гладни хора. Представете си какъв брой творби на изкуството щяха да бъдат поръчани, в случай че тези пари, вложени в реклама, бъдат изхарчени по различен метод.

Тогава какви стъпки да подхващат родителите в контраст на тиранията на компютрите? Моето прагматично решение е следното: „ Не забранявайте! Свеждайте до най-малко! “ Проблемът със възбраната е, че тя неизбежно прави неразрешеното нещо още по-привлекателно, в сравнение с е било преди.

Наскоро взехме решение да ограничим времето пред екрана за нашите децата до един час дневно. Първоначално смятах да е половин час. Споделих желанията си с един другар, чиито деца са пристрастени към компютъра. Сега синът на този другар носи преносимия компютър си на всички места, където отиде – „ Половин час дневно? Та ние се опитваме да ги ограничим до половин час на час! “ Веднъж тези момчета бяха играли толкоз дълго на компютрите си, че прегрелите преносими компютри бяха оставили отпечатъци по бедрата им.

За да реализирате „ свеждането до най-малко “, нужно е от позицията на родители да запознаете децата си и с други действия – и в прочут смисъл да им покажете по какъв начин се играе. Напоследък след вечеря излизаме на двора и към час играем френски крикет, извънредно прелестно занятие. Впечатлен съм какъв брой доста смях съпътства играта и си дадох сметка какъв брой рядко в действителност хората се смеят пред тв приемника и пред компютъра. Открих също, че откакто един път увлека децата да се замечтан в някоя игра, мога тихичко да се измъкна и егоистично да се върна към личните си удоволствия. В по-неотчуждените от природата общества, където децата имат опция да играят заедно на огромни групи, по-големите учат по-малките по какъв начин да играят (както към момента се прави в учебно заведение при препредаването и заучаването на детски игри, оживели стотици години). Налага се през днешния ден родителите да поставят повече старания за предаването на познания, в случай че не желаят децата им елементарно да станат жертви на консуматорския свят.

Компютърните игри пораждат спорове. „ Проклет да е денят, когато тази дяволска игра влезе в дома ми “ – споделя моята белгийска другарка Жули за тяхната игрова подпора „ Нинтендо “. Тя споделя, че нейните момчета не стопират да спорят чий ред е – компютрите разделят, това е заложено в природата им. За разлика от тях една най-обикновена топка да вземем за пример сплотява.

Понякога се чудя по какъв начин е допустимо консуматорският свят да е толкоз извънредно прелъстителен за децата. Защо, когато им се даде опция да избират, те избират да пазарят онлайн, вместо да излязат да играят на открито? Вероятно поради несекващия поток от новости. Или тъй като извършването на покупки онлайн и онлайн измерението им дават чувството, че имат властта да управляват живота си – чувство, от което родителите ги лишават. Вероятно компютърът дава на децата опция да се допрян до избрана визия за независимост, без да излизат от рамките на ограничавания си живот – по същия метод той дава тази опция и на мнозина възрастни, закрепостени към отегчителните си служби. Няма спор, дисплеят работи успокояващо. Когато Артър е ядосан или тъжен, в множеството случаи го намираме замечтан в някоя мрежова игра. Ако в действителност е по този начин, това е знак, че би трябвало безусловно да дадем повече независимост на децата си. Става ми тъжно, когато се замисля за щастливия живот на бедните поданици на Ларк Райз и го сравня с охолния, само че изпълнен с проблеми живот на актуалното семейство. Какво се е случило? Защо сме станали толкоз уязвими, толкоз подвластни, толкоз недоволни, толкоз нетърпеливи, толкоз изнервени, толкоз страхливи? Моята концепция за безгрижното родителстване в реалност цели да върне силата, благополучието, удовлетворението и щастието освен на децата, само че и на родителите. Няма по-лоши родители от разочарованите родители, тъй като те се вкопчват в вярата, че децата им ще съумеят там, където те са се провалили.

Смятам, че възпитанието би трябвало да бъде учредено на персонален образец, а не на престиж. Ако ние сме щастливи или най-малкото ведри и удовлетворени от живота си, тогава детето напълно естествено ще одобри щастието за обикновено положение. Демонстративно нещастният родител, наставляващ детето си какво да прави, напълно не е в услуга на системата от правила, която пази – „ Щом мислиш по този начин, аз ще върша противоположното, с цел да не заприличам на тебе. “ Не задавайте правила. Така децата ви няма да има какво да нарушават.

От: „ Безгрижният родител “ (Защо при развъждането на децата по-малко значи повече), Том Ходжкинсън, изд. „ Сиела “, 2015 г. 
Илюстрация: DALL-E