Карл Уве, за когото светът знае повече, отколкото иска
" Нали знаеш, че няма потребност да казваш всичко, което ти пристигна на мозъка? " Някъде в шестия и финален том на епичния си автобиографичен разказ " Моята персонална битка " норвежкият публицист Карл Уве Кнаусгор загатва, че е получил този съвет. За всеки, който се е сблъсквал с най-малко 20 от 4-те хиляди страници на сагата, това без подозрение ще прозвучи като смешка - в актуалната литература просто няма по-очебиен образец за това да кажеш всичко, но безусловно всичко.
В " Моята персонална битка " Кнаусгор пътешества напред-назад из първите 40 години от живота си. Виждаме го като трагичен наследник на татко пияч, като погрешен брачен партньор, като отпаднал родител. Тук няма табута - нито душевния срив на към този момент някогашната му брачна половинка след излизането на първите томове, нито
кошмарните битови детайлности
от гибелта на бащата. Автопрозата му е изпълнена с метафизичен отклонения по всевъзможни въпроси - от това по какъв начин мислят щраусите до мирогледа на всеобщия палач Андерс Брейвик, а на финала ни чака и 400 стр. есе за Хитлер (на норвежки романът се споделя просто " Моята битка ", само че българските издатели евентуално са решили да избягат от аналогията с Хитлер).
Последният том от автобиографичната поредност излезе на британски през 2018 година, само че в родината му шестте книги излизат на тичешком - стартира да ги издава през 2008 година, а последната е оповестена през 2011 година Когато я написа, провалите от бруталната искреност на първите към този момент са налице и шестият том безмилостно не икономисва нищо от тях.
Благодарение на " Моята битка " Кнаусгор е събитие в литературата, въздиган като правоприемник на Пруст, издирван с идентичен вкус и от медии, и от издатели, които опитват с прословутата му обществена грубост и скандинавски странности. Но това, което я прави неповторима, е друго - през днешния ден Карл Уве Кнаусгор е прочут по доста необикновен метод, тъй като е споделил с читателите удивително количество интимни, смущаващи детайлности за себе си и хората към себе си.
Както постоянно става с сходни автобиографични текстове, и
този план събори живота му подобен, какъвто е бил преди
първия том - унищожи фамилията му, смени родината му, отвори правосъдна борба с чичо му за очернената памет на бащата. Детайлите са такива, че един публицист му признава, че го е позор от удоволствието да чете книгите, като знае, че жена му е платила такава цена за тях.
Днес тези рани значително наподобяват затворени, най-малко в общественото пространство. " Книгата нарани всички към мен, както и самия мен, а след години ще нарани и децата ми, когато са задоволително огромни да я прочетат ", написа Кнаусгор в последния том. Когато в " Ню Йоркър " го питат съжалява ли за невероятната степен на шерване с публиката, писателят дава отговор негативно: " Колко може да е неправилно човек да прибави една книга към света? ".
Кнаусгор продължава да написа, към този момент от Лондон, където е открит с трите деца от първия брак и нова щерка от нова брачна половинка. Чак наподобява по-щастлив - нещо, което мнозина читатели на " Моята битка " намират надали не за изменничество. Наскоро излезе негов разказ в Норвегия, на британски бе оповестена сбирка от есета, а на работната маса са страниците на нов разказ. " Написал съм стотина страници, така че съм в средата на началото, което е най-трудната част ", споделя пред Los Angeles Review of Books писателят.
Защо в средата на началото е най-трудно? " Защото това е, преди романът да тръгне от единствено себе си, когато ти единствено го следваш. Преди да се случи това, би трябвало да му създадеш пространството, в което той ще се разгърне. И до момента в който пишеш, това пространство наподобява като нищо. Имаш възприятието, че нищо не излиза от страницата, че е плоско и сиво и все ти се желае да започнеш изначало. Едно време правех тъкмо това - започвах още веднъж и още веднъж, до момента в който
най-после имах 800 страници с начала
Затова в този момент виждам да не преставам напред, колкото и зле да наподобява, мъчейки се да бъда толерантен и да се надявам, че нещо ще излезе от всичко това. Това е доста сложна работа, тъй като не знаеш дали ще се получи, или няма да се получи, а в нея самата няма нищо хубаво. То е като да вдигаш скеле ", изяснява Кнаусгор.
Норвежецът е легендарен със подозренията си, с мазохизма да се изтезава, че няма гений, с готовността, с която споделя срама си. Затова изпраща всеки ден написаните страници на редактора си. Той му ги връща на другата заран, с цел да може писателят да продължи да написа. " Когато книгата потече - извън положителното и неприятното, това е мястото. Знам, че то съществува и щом текстът попадне в него, писането се трансформира - до тогава би трябвало изпитание на волята, с цел да седна да работя, само че щом стигна до тази точка, не желая нищо друго, с изключение на да пиша ", разказва писателят.
Любимото му време за писане е в четири сутринта, тъй като в този час има нещо особено - преди малко си станал от сън, към момента не се е случило нищо, гардът към момента е свален, човек не е подготвен да се гмурне в света и може гладко да влиза и излиза от личните си мисли. Понякога визиите ни за писането са свързани с изолацията - отиваш на уединен остров, с цел да се абстрахираш от всичко. Само че от време на време светът към теб ти дава вероятност и вдъхва живот на думите - писането, с други думи, не е някакво богослужение, а нещо всекидневно, без правила, само че с доста импровизация.
Журналистиката е ново и изкушаващо занятие за Кнаусгор. Първата му репортерска задача е да направи странствуване с кола из Америка. Карл Уве не е доста обществен, а по време на пътуването е и малко депресиран. В пътеписа той
не разменя дума с нито един човек
Редакторите в списанието на " Ню Йорк Таймс " си показват един взор към Америка извън, а вместо това получават описа на един безмълвен, депресиран скандинавец, който рапортува за всичките си проблеми по пътя, до най-интимните елементи на храносмилането. Това, съгласно Кнаусгор, е комично, въпреки че не е уверен, че всички виждат публикацията по този метод.
Днес зад тила му има доста други пътешествия в непознати светове. " Страшната хубост на мозъчния хирург " е за неврохирурга Хенри Марш, " Чувства, и усеща, и усеща " е за дневниците на Ингмар Бергман, само че от интервал, в който режисьорът се изтезава с неудачен сюжет, а някъде на назад във времето се виждат проблясъците, които ще станат " Фани и Александър ". " Другата страна на лицето " е за шията ( " Една шия не може да бъде модерна " ). С други думи - след толкоз години вторачване в личния му живот, той най-накрая може да избяга от него.
В " Моята персонална битка " Кнаусгор пътешества напред-назад из първите 40 години от живота си. Виждаме го като трагичен наследник на татко пияч, като погрешен брачен партньор, като отпаднал родител. Тук няма табута - нито душевния срив на към този момент някогашната му брачна половинка след излизането на първите томове, нито
кошмарните битови детайлности
от гибелта на бащата. Автопрозата му е изпълнена с метафизичен отклонения по всевъзможни въпроси - от това по какъв начин мислят щраусите до мирогледа на всеобщия палач Андерс Брейвик, а на финала ни чака и 400 стр. есе за Хитлер (на норвежки романът се споделя просто " Моята битка ", само че българските издатели евентуално са решили да избягат от аналогията с Хитлер).
Последният том от автобиографичната поредност излезе на британски през 2018 година, само че в родината му шестте книги излизат на тичешком - стартира да ги издава през 2008 година, а последната е оповестена през 2011 година Когато я написа, провалите от бруталната искреност на първите към този момент са налице и шестият том безмилостно не икономисва нищо от тях.
Благодарение на " Моята битка " Кнаусгор е събитие в литературата, въздиган като правоприемник на Пруст, издирван с идентичен вкус и от медии, и от издатели, които опитват с прословутата му обществена грубост и скандинавски странности. Но това, което я прави неповторима, е друго - през днешния ден Карл Уве Кнаусгор е прочут по доста необикновен метод, тъй като е споделил с читателите удивително количество интимни, смущаващи детайлности за себе си и хората към себе си.
Както постоянно става с сходни автобиографични текстове, и
този план събори живота му подобен, какъвто е бил преди
първия том - унищожи фамилията му, смени родината му, отвори правосъдна борба с чичо му за очернената памет на бащата. Детайлите са такива, че един публицист му признава, че го е позор от удоволствието да чете книгите, като знае, че жена му е платила такава цена за тях.
Днес тези рани значително наподобяват затворени, най-малко в общественото пространство. " Книгата нарани всички към мен, както и самия мен, а след години ще нарани и децата ми, когато са задоволително огромни да я прочетат ", написа Кнаусгор в последния том. Когато в " Ню Йоркър " го питат съжалява ли за невероятната степен на шерване с публиката, писателят дава отговор негативно: " Колко може да е неправилно човек да прибави една книга към света? ".
Кнаусгор продължава да написа, към този момент от Лондон, където е открит с трите деца от първия брак и нова щерка от нова брачна половинка. Чак наподобява по-щастлив - нещо, което мнозина читатели на " Моята битка " намират надали не за изменничество. Наскоро излезе негов разказ в Норвегия, на британски бе оповестена сбирка от есета, а на работната маса са страниците на нов разказ. " Написал съм стотина страници, така че съм в средата на началото, което е най-трудната част ", споделя пред Los Angeles Review of Books писателят.
Защо в средата на началото е най-трудно? " Защото това е, преди романът да тръгне от единствено себе си, когато ти единствено го следваш. Преди да се случи това, би трябвало да му създадеш пространството, в което той ще се разгърне. И до момента в който пишеш, това пространство наподобява като нищо. Имаш възприятието, че нищо не излиза от страницата, че е плоско и сиво и все ти се желае да започнеш изначало. Едно време правех тъкмо това - започвах още веднъж и още веднъж, до момента в който
най-после имах 800 страници с начала
Затова в този момент виждам да не преставам напред, колкото и зле да наподобява, мъчейки се да бъда толерантен и да се надявам, че нещо ще излезе от всичко това. Това е доста сложна работа, тъй като не знаеш дали ще се получи, или няма да се получи, а в нея самата няма нищо хубаво. То е като да вдигаш скеле ", изяснява Кнаусгор.
Норвежецът е легендарен със подозренията си, с мазохизма да се изтезава, че няма гений, с готовността, с която споделя срама си. Затова изпраща всеки ден написаните страници на редактора си. Той му ги връща на другата заран, с цел да може писателят да продължи да написа. " Когато книгата потече - извън положителното и неприятното, това е мястото. Знам, че то съществува и щом текстът попадне в него, писането се трансформира - до тогава би трябвало изпитание на волята, с цел да седна да работя, само че щом стигна до тази точка, не желая нищо друго, с изключение на да пиша ", разказва писателят.
Любимото му време за писане е в четири сутринта, тъй като в този час има нещо особено - преди малко си станал от сън, към момента не се е случило нищо, гардът към момента е свален, човек не е подготвен да се гмурне в света и може гладко да влиза и излиза от личните си мисли. Понякога визиите ни за писането са свързани с изолацията - отиваш на уединен остров, с цел да се абстрахираш от всичко. Само че от време на време светът към теб ти дава вероятност и вдъхва живот на думите - писането, с други думи, не е някакво богослужение, а нещо всекидневно, без правила, само че с доста импровизация.
Журналистиката е ново и изкушаващо занятие за Кнаусгор. Първата му репортерска задача е да направи странствуване с кола из Америка. Карл Уве не е доста обществен, а по време на пътуването е и малко депресиран. В пътеписа той
не разменя дума с нито един човек
Редакторите в списанието на " Ню Йорк Таймс " си показват един взор към Америка извън, а вместо това получават описа на един безмълвен, депресиран скандинавец, който рапортува за всичките си проблеми по пътя, до най-интимните елементи на храносмилането. Това, съгласно Кнаусгор, е комично, въпреки че не е уверен, че всички виждат публикацията по този метод.
Днес зад тила му има доста други пътешествия в непознати светове. " Страшната хубост на мозъчния хирург " е за неврохирурга Хенри Марш, " Чувства, и усеща, и усеща " е за дневниците на Ингмар Бергман, само че от интервал, в който режисьорът се изтезава с неудачен сюжет, а някъде на назад във времето се виждат проблясъците, които ще станат " Фани и Александър ". " Другата страна на лицето " е за шията ( " Една шия не може да бъде модерна " ). С други думи - след толкоз години вторачване в личния му живот, той най-накрая може да избяга от него.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ