Пет истории на Надя Шабани
Надя Шабани е български правозащитен юрист и деятел. Работата й като шеф на Българския център по нестопанско право е отдадена на гражданските организации, на които оказва помощ да се застъпват по-ефективно за реализиране на своите задачи. Омъжена, с две деца.
-----------
История за фамилията и любовта
Като дете от разбъркан брак съм имала опция да слушам и да се допирам до доста човешки истории на хора, които са живяли и отраснали на разнообразни места - възпитавани са друго, културите им са разнообразни. Но любовта е премахвала всички тези граници, дори напряко ги е взривявала.
Моите родители са се срещнали доста млади - татко ми е бил на 21 година, майка ми - едвам на 17. Към оня миг (1972 година ) татко ми е бил доста безпаричен сириец (едно от 12 деца от оскъдно семейство в Сирия, като дребен се е налагало от време на време да върви по 5 км пеш до училище). Пътувал е към брат си във Франция, само че в България се среща с майка ми, влюбват се и на инат на всички вземат решение да са дружно. Разбира се, никой не е одобрявал - нито околните на майка ми, нито двете страни (България и Сирия). Наложило се майка ми да избяга при него, в едно мазе на ул. „ Кракра “, което татко ми държал чартърен като студент. Дълго време страните не са им давали да сключат брак и се смиляват да им дадат шанс едва когато съм се появила аз.
Живели сме на доста места, пътували сме, домът ни (особено този в София) постоянно е бил Антимовският хан – среща на хора от доста места, от целия свят, радостни и споделящи. Примерът на моите родители постоянно е бил: доста работа, инвестиция в образованието на децата и помагай, с каквото можеш. Баща ми в този момент е почитан кардиолог, брат ми наследи неговата специалност. Надявам се да успеем и ние да предадем на децата си същите полезности – единствено любовта и разбирателството вършат едно семейство щастливо.
История за битка
В живота си съм имала щастието да срещна доста деятели и да се въодушевявам от техния персонален образец и битки. Невероятна е смелостта да скъсаш с примирението към ориста си и битовизмите и да направиш нещо, което може да те съсипе физически, само че пък ще даде късмет духът ти да стигне по-далеч от дребното ти тяло. Хората с увреждания и техните родители са като всички други: сред тях има извънредно почтени и смели хора, има, несъмнено, и много комплицирани, а на моменти и не изключително позитивни хора.
В годините доста съм се трогвала от ориста и битката на майките на младежите с интелектуални усложнения. Една от тях е Мария от Ловеч, която доста обичам. Дъщерята на Мария - Ани, е с тежко увреждане. Мария обаче е човек, който не може да спихне и да каже „ Победена съм “. Казвала ми е, че преди години най-вече е плакала на 15 септември, когато всички деца с цветя и радостни родители потеглят към учебния двор, а те седят затворени с Ани у дома и гледат през прозореца. За да постави завършек на това, Мария взема решение да стартира да работи по услуги, които да развиват уменията на щерка й и други деца с сходни проблеми, тъй че те да съумяват да се оправят и да учат, както и колкото могат. Съюзява се сдруги родители и дружно стартират да събират хрумвания. Така стартира и общественото предприемачество, в което работят тези младежи.
Съдбата праща доста провокации на Мария, която губи сина си и какво ли още не. Но Мария е постоянно на първите линии, когато би трябвало да пазиме обществените дела, непрекъснато мислеща какво може да се направи повече освен за нейното дете, само че и за другите деца. Има доста Марии в България. Тяхната битка постоянно ме въодушевява и ми дава кураж.
История за възмездието
Това, което вършим в нашата организация, е да оказваме помощ законодателството и средата в България да се трансформират по този начин, че хората да могат свободно да се сдружават. Една от тематиките, по която работим от 8 години, е тематиката за анулация на запрещението (ограничението на опцията да вземаш решение заради малоумие или душевна болест съгласно изрече на закона) и замяната му с нещо по-справедливо и хуманно – поддръжка.
Години наред организирахме значими конференции, кръгли маси, семинари с доста участници, с цел да се убедим, че е значимо да има смяна и да решим каква да е тя. На една такава конференция през 2015 година с доста съдии, прокурори, министър на правораздаването, хора с увреждания и техните родители ситуацията доста се нажежи. Използваха се доста предизвикателни думи, а най-после един участник дори си разреши да каже, че който се усеща афектиран от това, че е със малоумие, може да напусне и да спре да се усеща афектиран. Тогава си казахме с сътрудниците, че би трябвало да счупим този модел. Че е време да излезем на площада, където са хората - тях да питаме каква да е смяната, да им описваме, да ги убеждаваме. Че ще има повече смисъл и ще е по-ефективно.
След една година организирахме Фестивал на опциите, в който се включиха над 1000 индивида. После организирахме Националната гражданска самодейност 7000, която събра подписите на 12 000 души. Тази година също организирахме Фестивал на опциите в над 17 града, хиляди се включиха. Няма да не помни една майка с насълзени очи, която ми сподели, че е признателна на Бог, че сме на страната на нейните деца!
История за избавление
Покрай това, с което се занимавам, постоянно се сблъсквам с трагични човешки ориси. Понякога хората се оправят, помагайки си (не знам история, в която някой да се е справил сам), само че от време на време заради доста аргументи тези истории нямат благополучен край. Една история доста ме впечатли преди години, на едно бебе – Лилян. Лилян беше бебе емигрант от Сирия, с доста увреждания. Живели в Халеб, млади родители с две девойки. Бебето и кака й (на 3 години) били при съседката, а майката готвела, когато в апартаментна пада бомба и я убива.
Бащата – мъж на двадесет и няколко, чиновник на компания за западни коли, сграбчва децата и взема решение, че ще бяга. Вървят тримата през Турция, той с двете деца на ръце и с компютъра. Успява да стигне в България, само че и двете деца - заболели, а дребното - в тежко положение. Приемат го в наша болница, лекуват го, само че има потребност от по-сериозни интервенции, които при нас не могат да се създадат. Тогава ориста ни събра три българки (две адвокатки и една активистка), които някак не можахме да оставим този татко, въпреки и да не ни беше никакъв.
Събирането на дарения за това дете от тук щеше да е доста мъчно. Тогава обаче ни оказа помощ една организация от Англия. По това време те не се занимаваха с деца бежанци, само че също си споделиха: „ Няма по какъв начин да оставим това нещастно бебе оттатък борда “. Направиха невъзможното и взеха детето, сестра му и бащата, въпреки че нямаше съществени вероятности за живота му. Те просто не одобряват да се прави преценка кой има или няма шансове, а имат вяра, че на всеки би трябвало да му се помогне да има повече късмет. Голям урок.
Просто история
Когато бях дете, живеех на едно място доста надалеч отсам, един дребен град в Месопотамия, в Сирия, на границата с Турция, дълбока провинция. Там срещнах един доста забавен човек, дядо Славейков. Дядо Славейков е българин, роден в Прилеп през 1900 година На 17 години е наказан на гибел, тъй като е бил част от българското революционно придвижване, само че през нощта преди изтезанието му оказват помощ да избяга. Бяга надалеч и отива в Бейрут, където учи медицина. Пътувайки сред Бейрут и Багдад, един път колата му се скапва и той се разплаква на един мост. Минава човек по моста и го пита с какво да му помогне. Дядо Славейков му изяснява и му признава, че няма пари. Тогава индивидът му предлага да му оправи колата, а в подмяна ще работи като лекар за една година (Славейков е бил гинеколог). Дядо Славейков приема, а след това се влюбва в дъщерята на индивида, който му оказал помощ, дами се и остава да живее там.
Имат 4 деца. Момичета се споделят Роза, Христина, Людмила. Почти всички към този момент живеят в Съединени американски щати. Синът му се споделя Хитлер! Дядо Славейков мразел французите, които окупирали Сирия по това време, и с цел да ги нервира, кръстил през 1930 година сина си по този начин – Хитлер Славейков! По-късно Хитлер Славейков става хирург в Германия.
Дядо Славейков говореше с децата си на британски, не беше съумял да ги научи на български и когато ние се срещнахме, през 1984–1989 година, умираше от благополучие, че с нас може да приказва на български, и постоянно канеше майка ми да си бъбрят за България! На мен ми разказваше страхотни истории за предишното си и какво ли още не. Невероятно е по какъв начин хората намират връзки между тях.
-----------
История за фамилията и любовта
Като дете от разбъркан брак съм имала опция да слушам и да се допирам до доста човешки истории на хора, които са живяли и отраснали на разнообразни места - възпитавани са друго, културите им са разнообразни. Но любовта е премахвала всички тези граници, дори напряко ги е взривявала.
Моите родители са се срещнали доста млади - татко ми е бил на 21 година, майка ми - едвам на 17. Към оня миг (1972 година ) татко ми е бил доста безпаричен сириец (едно от 12 деца от оскъдно семейство в Сирия, като дребен се е налагало от време на време да върви по 5 км пеш до училище). Пътувал е към брат си във Франция, само че в България се среща с майка ми, влюбват се и на инат на всички вземат решение да са дружно. Разбира се, никой не е одобрявал - нито околните на майка ми, нито двете страни (България и Сирия). Наложило се майка ми да избяга при него, в едно мазе на ул. „ Кракра “, което татко ми държал чартърен като студент. Дълго време страните не са им давали да сключат брак и се смиляват да им дадат шанс едва когато съм се появила аз.
Живели сме на доста места, пътували сме, домът ни (особено този в София) постоянно е бил Антимовският хан – среща на хора от доста места, от целия свят, радостни и споделящи. Примерът на моите родители постоянно е бил: доста работа, инвестиция в образованието на децата и помагай, с каквото можеш. Баща ми в този момент е почитан кардиолог, брат ми наследи неговата специалност. Надявам се да успеем и ние да предадем на децата си същите полезности – единствено любовта и разбирателството вършат едно семейство щастливо.
История за битка
В живота си съм имала щастието да срещна доста деятели и да се въодушевявам от техния персонален образец и битки. Невероятна е смелостта да скъсаш с примирението към ориста си и битовизмите и да направиш нещо, което може да те съсипе физически, само че пък ще даде късмет духът ти да стигне по-далеч от дребното ти тяло. Хората с увреждания и техните родители са като всички други: сред тях има извънредно почтени и смели хора, има, несъмнено, и много комплицирани, а на моменти и не изключително позитивни хора.
В годините доста съм се трогвала от ориста и битката на майките на младежите с интелектуални усложнения. Една от тях е Мария от Ловеч, която доста обичам. Дъщерята на Мария - Ани, е с тежко увреждане. Мария обаче е човек, който не може да спихне и да каже „ Победена съм “. Казвала ми е, че преди години най-вече е плакала на 15 септември, когато всички деца с цветя и радостни родители потеглят към учебния двор, а те седят затворени с Ани у дома и гледат през прозореца. За да постави завършек на това, Мария взема решение да стартира да работи по услуги, които да развиват уменията на щерка й и други деца с сходни проблеми, тъй че те да съумяват да се оправят и да учат, както и колкото могат. Съюзява се сдруги родители и дружно стартират да събират хрумвания. Така стартира и общественото предприемачество, в което работят тези младежи.
Съдбата праща доста провокации на Мария, която губи сина си и какво ли още не. Но Мария е постоянно на първите линии, когато би трябвало да пазиме обществените дела, непрекъснато мислеща какво може да се направи повече освен за нейното дете, само че и за другите деца. Има доста Марии в България. Тяхната битка постоянно ме въодушевява и ми дава кураж.
История за възмездието
Това, което вършим в нашата организация, е да оказваме помощ законодателството и средата в България да се трансформират по този начин, че хората да могат свободно да се сдружават. Една от тематиките, по която работим от 8 години, е тематиката за анулация на запрещението (ограничението на опцията да вземаш решение заради малоумие или душевна болест съгласно изрече на закона) и замяната му с нещо по-справедливо и хуманно – поддръжка.
Години наред организирахме значими конференции, кръгли маси, семинари с доста участници, с цел да се убедим, че е значимо да има смяна и да решим каква да е тя. На една такава конференция през 2015 година с доста съдии, прокурори, министър на правораздаването, хора с увреждания и техните родители ситуацията доста се нажежи. Използваха се доста предизвикателни думи, а най-после един участник дори си разреши да каже, че който се усеща афектиран от това, че е със малоумие, може да напусне и да спре да се усеща афектиран. Тогава си казахме с сътрудниците, че би трябвало да счупим този модел. Че е време да излезем на площада, където са хората - тях да питаме каква да е смяната, да им описваме, да ги убеждаваме. Че ще има повече смисъл и ще е по-ефективно.
След една година организирахме Фестивал на опциите, в който се включиха над 1000 индивида. После организирахме Националната гражданска самодейност 7000, която събра подписите на 12 000 души. Тази година също организирахме Фестивал на опциите в над 17 града, хиляди се включиха. Няма да не помни една майка с насълзени очи, която ми сподели, че е признателна на Бог, че сме на страната на нейните деца!
История за избавление
Покрай това, с което се занимавам, постоянно се сблъсквам с трагични човешки ориси. Понякога хората се оправят, помагайки си (не знам история, в която някой да се е справил сам), само че от време на време заради доста аргументи тези истории нямат благополучен край. Една история доста ме впечатли преди години, на едно бебе – Лилян. Лилян беше бебе емигрант от Сирия, с доста увреждания. Живели в Халеб, млади родители с две девойки. Бебето и кака й (на 3 години) били при съседката, а майката готвела, когато в апартаментна пада бомба и я убива.
Бащата – мъж на двадесет и няколко, чиновник на компания за западни коли, сграбчва децата и взема решение, че ще бяга. Вървят тримата през Турция, той с двете деца на ръце и с компютъра. Успява да стигне в България, само че и двете деца - заболели, а дребното - в тежко положение. Приемат го в наша болница, лекуват го, само че има потребност от по-сериозни интервенции, които при нас не могат да се създадат. Тогава ориста ни събра три българки (две адвокатки и една активистка), които някак не можахме да оставим този татко, въпреки и да не ни беше никакъв.
Събирането на дарения за това дете от тук щеше да е доста мъчно. Тогава обаче ни оказа помощ една организация от Англия. По това време те не се занимаваха с деца бежанци, само че също си споделиха: „ Няма по какъв начин да оставим това нещастно бебе оттатък борда “. Направиха невъзможното и взеха детето, сестра му и бащата, въпреки че нямаше съществени вероятности за живота му. Те просто не одобряват да се прави преценка кой има или няма шансове, а имат вяра, че на всеки би трябвало да му се помогне да има повече късмет. Голям урок.
Просто история
Когато бях дете, живеех на едно място доста надалеч отсам, един дребен град в Месопотамия, в Сирия, на границата с Турция, дълбока провинция. Там срещнах един доста забавен човек, дядо Славейков. Дядо Славейков е българин, роден в Прилеп през 1900 година На 17 години е наказан на гибел, тъй като е бил част от българското революционно придвижване, само че през нощта преди изтезанието му оказват помощ да избяга. Бяга надалеч и отива в Бейрут, където учи медицина. Пътувайки сред Бейрут и Багдад, един път колата му се скапва и той се разплаква на един мост. Минава човек по моста и го пита с какво да му помогне. Дядо Славейков му изяснява и му признава, че няма пари. Тогава индивидът му предлага да му оправи колата, а в подмяна ще работи като лекар за една година (Славейков е бил гинеколог). Дядо Славейков приема, а след това се влюбва в дъщерята на индивида, който му оказал помощ, дами се и остава да живее там.
Имат 4 деца. Момичета се споделят Роза, Христина, Людмила. Почти всички към този момент живеят в Съединени американски щати. Синът му се споделя Хитлер! Дядо Славейков мразел французите, които окупирали Сирия по това време, и с цел да ги нервира, кръстил през 1930 година сина си по този начин – Хитлер Славейков! По-късно Хитлер Славейков става хирург в Германия.
Дядо Славейков говореше с децата си на британски, не беше съумял да ги научи на български и когато ние се срещнахме, през 1984–1989 година, умираше от благополучие, че с нас може да приказва на български, и постоянно канеше майка ми да си бъбрят за България! На мен ми разказваше страхотни истории за предишното си и какво ли още не. Невероятно е по какъв начин хората намират връзки между тях.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ