НАДЯ ПОПОВА е родена на 1 юни 1952 г. в

НАДЯ ПОПОВА е родена на 1 юни 1952 година в София. Завършила е московския Литературен институт " Максим Горки ". Автор е на девет стихосбирки. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на преводачите в България, българския ПЕН-клуб и Славянската литературна и артистична академия. /> Из сборника " Азбука за слепи "

*      *      *

Такава зима - здравословна, ясна -
не помня да е имало години...
Пътеката край нас е към този момент тясна:
по нея двама души по какъв начин да минат?

Мълчи преобразеното пространство.
Снегът се сипе постепенно на земята.
Затрупва той с еднообразно неизменност
и съвършенството, и грозотата. 
Виж: вкаменелости от друга епоха - 
спят мемоари под бронята му чиста.

Нима над тебе моята обич доскоро
кръжеше
    като аероплан над заледена писта?!

Сто години самотност

Когато животът ми се прекатурна
като ръкавица, захвърлена след зимата,
нищо очевидно не се случи;
просто внезапно
станах добра към близките,
небрежна към римата,
признателна на въздуха,
снизходителна - към един мъж.
Дотогава не съм се познавала. И бих се изсмяла,
в случай че някой ми кажеше,
че и в пъкъла имало църква,
че ще падам на колене в нея смирено пред непознатата наслада,
даже когато тя мен самата зачертава...

Зная: съмва в този момент на другия завършек на Екватора.
Чувствам в тъмното дори: вълните са нежносини.
Слушам отново вести - 
за посоката нощна напразно
" на днешния ден през последните 100 години ".

И въпреки че още веднъж с болен пулс изгрева ще дочакам,
по какъв начин да кажа на някого:
" Светлината - и тя е краткотрайна... "
А връхлита нощта. Неотвратима като влака,
под който
    се хвърли
        Каренина.

Неизбежно

Той какъв ми е? 
Брат, сътрапезник, обичан?
Мисълта съживи, хоризонта извая.
Друго нямам какво пред съда да призная.
(Щом за мене е огън - за вас ще е пушек.)

Недостатък? Висок е -
             на разсъдък и растеж
И не зная какво са - хазарт или табиет
тези срещи в тълпата от хора дребнави.
(Щом за вас е утеха - за мен ще е кръст.)

Той е всевъзможен - друмник, завоевател, посетител.
Не умее от думите да се отмята.
Изповядва закона примитивен и елементарен:
да е интелигентен мъжът и красива - дамата.

Че по този начин е - разбирам. Той няма виновност.
И още веднъж над римите - полужива,
бледа - аз ще осъмвам...

...А той ще заспива
върху гладкото рамо на красива жена.

Чист въздух

Колкото пъти погледна нагоре - 
той проветрява.
Винаги е отворено единствено едното крило на прозореца.
Може би проветрява след посетители,
при него осъмнали,
или върху котлона е изкипяло кафето,
или просто обича чистия въздух.

Сигурно въздухът в стаята се е сменил 
без излишък.
Мисля си, че и индивидът сменил се е 
като въздушните пластове
и в случай че се появи внезапно на прозореца -
няма да го позная.
(Както почтеният рецидивист
настойчиво отхвърля пред следствието
съучастника си да познае.)

Но белким имам правото да го укорявам
за това, че до момента в който аз съм живяла насън,
той е спал на отворен прозорец?..

Приписка към митологията

Ето го индивида -
в натежалата от плод градина
с прабиблейската си половинка;
всеки е ангажиран с посилното, несъмнено свише,
и додето Бог придрямва си на сянка,
встъпва в своите права Змията...
Виждам я,
приплъзва се нататък -
толкоз несбъднати сюжети я чакат!
Клеопатра още спи под балдахина
и Херакъл в люлката си гука,
Евридика си плете венец от маргаритки,
Принцът на Екзюпери за розата тъгува...

Пъстрокожа, жълтоока, движи се змията,
епохи пребродила, при мен ще стигне,
ще ми каже: " Добър ден, сестрице!
Мъдра съм, само че нещо не разбирам:
чудесата на живота са неизброими,
а родът човешки е вперен
единствено в две от тях -
                обич и гибел... "
" Свий се до сърцето ми! " - ще й прошепна
                с устни побелели.
...И ще ме разсъни кукуригането на петела. 

География
Да се окайвам от самота?
Смешно е -
измежду тази полудяла Ниагара
от гласове ту ясни, ту размесени,
от толкоз лица - като на гара.

Да очаквам думи някакви нечувани
измежду пирамидите от безконечни книги
и в делничния прахуляк да диря чудото
на златоносните прашинки?.. Стига!

С годините от ден на ден разбирам,
че няма личността ми същинско значение
за различен, с изключение на за моите родители
и двете същества, 
от мен родени.

Единствено във тях съм недокосната
от разочарования и рани,
те ме обичат неоснователно, просто.
Останалите - вещо са ме хранили

с метафори, хиперболи, сюжети -
литературна блудкава попара -
и все отнякъде назаем взети,
и постоянно с един край - Сахара.

О, по какъв начин познавам тази география!
Но отново през равнодушните й пясъци
поемам; не излъгана - примамвана
от до момента несрещнати оазиси.

И единствено в тебе имам вяра, споделеност,
във твоите прегръдки разтворени,
когато ме зовеш
при теб да слезна
с ръце безбройни от стъбла и корени.