Началото на края Август Пол Купър чакаше пред един театър

Началото на края
Август
Пол Купър чакаше пред един спектакъл на Ла Бреа Авеню. Стоеше под жаркото обедно слънце с револвер в джоба и натъпкана с неприятни хрумвания глава. Свали тъмните си очила, избърса потта от челото си и още веднъж премисли проекта.
Щеше да изчака присъстващите в залата да си тръгнат. Успя да си откри място до загражденията на тротоара пред театъра. Опечалените трябваше да минат около него, с цел да излязат на улицата, където ги чакаха лимузините. Оттук имаше чудесна видимост. Сигурен беше, че целта му е наоколо. Най-вероятно в театъра. Не толкоз евентуално измежду тълпата извън, само че все пак Пол огледа всяко лице. Не биваше да пропусне тази опция. Забележеше ли го, щеше да извади от джоба си трийсет и осем калибровия револвер и да стреля право във физиономията му.
Пред театъра се бе събрала навалица. Двеста-триста души, скупчени от двете страни на загражденията, бяха пристигнали да отдадат последна респект на своя мъртъв кумир. Днес нямаше да има зрелище. Театърът беше зает за възпоменателната гала в памет на Джей О. Льобо. Тя беше почнала късно и напредваше по-бавно, в сравнение с предвиждаше програмата. Както нормално, речите се бяха проточили прекомерно дълго. Но какво можеха да създадат уредниците? Да смъкват Стивън Кинг или Джон Гришам от сцената? И до момента в който писателите четяха фрагменти от творбите на Льобо в климатизирания спектакъл, извън почитателите стискаха книги, държаха прощални надписи и се подкрепяха взаимно в своята групова тъга, пристигнала несправедливо рано.
Пол почувства, че му прилошава. Дължеше се или на всеобщата нервност на ридаещите за умрелия публицист дами, или на горещината. Или и на двете. А може би на алкохола. Беше обърнал няколко чисти водки, с цел да престанат да му треперят ръцете.
Не му харесваше да убива. Още не. Ръцете му бяха изцапани с кръв, с доста кръв, само че в този момент беше друго. Специално.
Всеки път, когато чуеше да загатват Льобо, ножът, забит в корема му, се завърташе още малко. Авторът беше познато име, само че сигурно не беше познато лице. Точно противоположното. Никой от присъстващите в никакъв случай не го беше виждал. Дори да имаха всяко издание на романите му, даже да притежаваха необичаен образец на фамозния му първи разказ с подпис или да си фантазираха, че го познават, тъй като са чели деликатно творбите му, в действителност никой не беше виждал своя воин. Нито на фотография, нито онлайн. Нямаше и да го видят. Мъртвите писатели не раздават подписи.
Четирима души на света знаеха същинската идентичност на Джей О. Льобо. И един от тях щеше да получи патрон от трийсет и осем калибровия револвер „ Смит и Уесън “ в джоба на Пол Купър.
Стъклените порти на театъра се отвориха и в неумолимата горещина на Лос Анджелис се изля поток от хора. Подобаващо облечени. Мъжете, в светли ленени облекла, си проправяха път към своите коли. Повечето бяха предпочели бял или кремав костюм и черна вратовръзка в символ на почитание. Траурният мрачен костюм би бил смъртоносен в тази горещина. Жените изглеждаха по-официални, пожертвали бяха удобството в името на етикета. Черните копринени рокли прилепваха към краката им, до момента в който нагласяха шапките си и слагаха тъмни очила.
По бузите на Пол се стичаше пот и мокреше брадата му. Той подвигна долната част на тениската си с две ръце и избърса лице, оголвайки за малко белия си стомах. Когато я пусна, тя залепна за кожата му. Револверът тежеше в джоба му. Тежеше и в мислите му. Отново огледа тълпата, стъпи върху основата на парапета и проточи шия над главите на хората в близост. Никаква диря от набелязаната цел. Започна да се съмнява в проекта си. Ами в случай че той въобще не се появеше?
И след това внезапно времето за мислене свърши.
Ето го. На аления килим. На метър и половина от него.
Пол доста пъти си беше представял този момент. Дали той щеше да огледа ужасено дулото? Щеше ли да извика? Охраната щеше ли да има време да реагира?
Четирима въоръжени мъже пазеха целта му. Движеха се заедно, постепенно и целенасочено. Човекът в средата крачеше с наведена глава, само че охранителите му следиха зорко хората, струпани от двете страни на загражденията.
Отекнеше ли изстрелът, щяха да го подгонят. Пол прелестно съзнаваше, че се кани да убие човек измежду бял ден пред най-малко триста очевидци. Знаеше също, че ще му се размине. Със сигурност. Не е мъчно да ти се размине ликвидиране. В края на краищата той носеше отговорност минимум за два натрупа. Ако не и за повече.
Но нямаше да е елементарно да натисне спусъка. Вкопчил се беше в преградата с една ръка, а с другата стискаше револвера в джоба си. Убеждаваше се, че може да го направи. Вълна мина през вътрешностите му и в гърлото му се надигна топла киселина. Пол преглътна и издуха потта от устните си. Сърцето му забарабани още по-силно в ушите.
Замисли се за всичките си премеждия. Яростта щеше да му помогне да издържи идващите 10 секунди. Нуждаеше се от нея. Трябваше да нагнети гнева си и да го трансформира в неукротим мотор, който да го тласне към деяние. През последните няколко месеца мислеше единствено за възмездие. За измените, лъжите и болката.
Направи го, заповяда си. Направи го в този момент!
Започна да измъква револвера, само че спря. Усети нечия длан на рамото си.
Човекът се приведе напред и Пол почувства топлия му мирис на бузата си, когато той заприказва.
Въпреки навалицата и вилнеещата във вените му кръв думите, изречени зад тила му, прозвучаха като мощни фанфари. Оглушително. Едно просто изказване, изстреляно напряко. Пол усети по какъв начин то откъсва парче плът от гърба му.
– Знам кой си – сподели гласът в ухото му. – Ти си Джей О. Льобо.