Наборът Миро Ст. забелязал, че вече не си говорим за

Наборът Миро Ст. забелязал, че към този момент не си приказваме за казармата. И е неудовлетворен: като че ли като я премахнали, и на нас са ни я лишили – със задна дата. Вярно, че имаше години, когато мнозина от нас постоянно напираха да си описваме преживелици от военната работа. Не бях от тях и си го обяснявах с инстинкта да изолираме някак дамите си от мъжката компания. Трябва доста да съм се учудил, когато професор Любен Николов, един от пионерите на модерната българска социология, напълно съществено дефинира това като почтен блян да се отстраним за малко от живота, който живеем. И със зрънце несъзнателен митинг в него. Нещо като бягство от действителността, укоримо от становище на това време. Учуден или не – запомнил съм го, въпреки да съм не запомнил съвсем всички от онази другарска софра. Иска ми се да бях запомнил и повече от думите на оня безподобен професор.

Но ето какво възвърнах в душата в добавка към това встъпление...

Познавах един режисьор, надарен и находчив мъж, който в младостта си постоянно сепваше и затрудняваше близките - със своята нестандартност, с категоричността си, със самочувствието си най-много. Неговият натиск в работата, в общуването и в налагането на възгледи за изкуството респектираше дори бюрократите от театъра. Прощаваха му и това, което бяха подготвени да не простят.

Това обаче си беше част от неговия живот, аз бях човек непряк, от време на време се срещахме на маса. Пламенните му беседи на тематика художество и хуманизъм ме озадачаваха, все не можех да допускам, че се взема толкоз на съществено. Дрезгавият му глас не позволяваше да се отклоняваш от диалога: още преди да се бе пропил както се поставя, той към този момент имаше оня издайнически тембър. Но не беше, още не беше и постановките му разтърсваха провинцията, която си остана неговата съществена сцена до гибелта му. Избягвах разговори, а когато не успявах - внимавах какво приказвам: имаше сред нас нещо, което не биваше да се загатва. Защото основното в нашето другарство се беше случило преди още да се познаваме. И тъй като аз помнех това, а той - не.

Тайната, до момента в който беше загадка, се състоеше в следното. След гимназията, по тогавашния закон, ни вкараха в казармата. Наринаха ни като с лопата и ни нахвърляха вътре. Школата за запасни офицери съм запомнил на първо място с умората. Падах от отмалялост през дългия войнишки ден, в никакъв случай не си доспах, в никакъв случай не си починах. Понякога ни водеха на всякакви “мероприятия ” в киносалона, слушахме отчети, рецитации, музики, аз най-вече си подремвах. Там за първи път видях Режисьора - бе старшина-школник от предходния випуск, оставен в Школата като звезда на художествената самоинициатива. Рецитираше някаква дълга поема за старшината и овациите бяха като на футболен мач. “Дай, другарю старшина, остарялата тулска винтовка ” - забиваше той и по-нататък към този момент нищо не се чуваше от крясъци и ръкопляскания. Беше приветлив, въпреки и много изпъчен, радвах се, че и в тази постоянно неотоплена зимна казарма има някакво, въпреки и необичайно, бодряшко изкуство. Както и някакви хора на изкуството. Така де!

Докато му налетях на тоя човек на изкуството - навръх плаца. Спомням си: пренасях някаква тесла, пратили ме бяха нещо да свърша. Режисьорът се мотаеше в края на пространството, реших, че няма да ме забележи, а и да забележи, няма да придиря - актьор нали е! Но той ме видя и се впи, несъмнено поради това се и навърташе. Защо не поздравяваш, върни, се отдай чест, още веднъж, по-високо крайници, ще ви науча аз по какъв начин се минава край по-старши... И все това: час и половина! Когато той се умори или му стана студено, бях раздрънкан и рухнал. Не можех да се наведа да си прибера теслата. Един от зяпачите ми я подаде: с цел да бъде унижението цялостно, беше се натрупала и аудитория. Навярно по тази причина и Режисьорът така удължи представлението...

Сигурно си представяте какво съм му мислил тогава, пък и след това, в десетилетията на нашето другарство.

Таях този спомен, криех го - беше прекомерно позорен и за мен, с цел да го споделям

Пробвах и да го надживея - ненапълно от себелюбие, ненапълно от любознание мога ли да се оправя с това. За следващ път повярвах във вредата от алкохола, когато една вечер се понамокрихме в “Прага ” и аз, несъмнено от нещо грохнал, му описах този храбър епизод от личния му живот. Човекът надали си го спомни, само че нито за момент не се усъмни, знаеше себе си. Лицето му доби апоплектичен цвят и по този начин апоплектично застина. Допихме си в безмълвие. И безмълвие обви този гнусен спомен. Но единствено сред двама ни.

Той самият след това беше го разисквал несъмнено на десетки маси. Най-вече с мои другари, само че нерядко и с непознати. Все се намираше някой да ме осведоми, че той “преживява ” нещо сред двама ни. Изглежда в никакъв случай не бе съумял да го изясни както би трябвало, та му се постановяваше да повтаря. Така неуместно, ненужно и безсмислено осъщественото зло се бе върнало вечно при него. И го бе изненадало подло. И нямаше какво да го прави. Животът му така и така не беше сладостен. Бе надарен, дръзновен, находчив и в изкуството си – малко на брой бяха годни да простят сходно нещо.

Колкото и необичайно да бе, това не ни унищожи познанството. Единствено ме измъчваше загадката на какво се дължеше оня казармен случай. Не беше характерен на по-късния Режисьор, просто нямаше от кое място да се вземе. Отдавах го на някакво краткотрайно затъмнение в личността, другояче за мен бе завършил сега, в който му го бях трансферирал да го мисли и да го претърпява. Да си го изстрадва на мира.

Без другарство, само че със благосклонност, се виждахме до гибелта му. Имах лекомислието да се опитвам в театъра и той, без да ми се обади, сложи една пиеса в провинцията, желал е несъмнено да ме изненада. Сега откривам знаци за него в градовете, където е работил. Тачат делото му, прелестно ми става. Лаская се, че мнозина ще го разпознаят тук и ще го упоменат. Но не се подлъгвам – не всичките с положително. Както и прилича на човек като него.

Мир на праха му и нека в отвъдното да е намерил независимост и разтуха. Не с цел да безпокоя паметта му, описвам това, пиша го сащисан от стоманените нотки и стоманените нокти на тези мъже от изкуството, които в последно време се изкатерват в кариерата (или ги пускат с парашут) и почват да секат, да млатят, да заплашват и да навикват събратята си. Да ги цензурират. Да ги злепоставят. Да ги уволняват. Да ги държат на самун и вода. После - на апетит и вода. С една дума: да ги строяват. И най-гадното – да ги поучават!

Понякога повода е просто едно неотдаване на чест

Но по-често е липса на чест.

Повечето такива хора, като станат шефство, като облекат лъщящите костюми, като се снабдят с пиари и прислуга, като се видят прехранени и надплатени, напълно чистосърдечно не помнят, че някой ден отново ще се върнат в своята среда, при “обикновените ” създатели. При уволнените, при охулените, при оскърбените свои събратя. За да схванат (ако схванат!), че в действителност връщане няма.

И че солдафонът може да си бъде солдафон цялостен живот.

А актьорът - единствено по съдбовна несъобразителност...