Дяволът на Жотев
Наближат ли избори, ме умиляват хората, които ми доверяват: " Аз ще гласоподавам за този или този. А аз за оня или тези. Само добрини съм видял от него, нея или тях ". Преди поразпитвах дискретно и от вежливост - какви пък чак такива тъкмо добрини? И научавах - ами този или оня назначи щерката на работа. Тази или онази се обади и ми обезпечи една хубава поръчка, оправих си бизнеса. Тези или тези ме пратиха на работа в чужбина. Онзи или тези ми дадоха премия - оцениха ме хората, а другите - простаци, лицемери - с нищо не ме зачетоха.
Беше ми отпървом занимателно, а след това ми мина ползата, в този момент не запитвам повече. Защото знам какво ще чуя.
То е хем прочувствено, хем обикновено,
изчерпва се с ретро поговорката " Интереса клати феса ". И тъй като самите имена тук не са толкова значими, най-малко за мен - напряко скачам в океана на етическите категории - положително и зло.
Да направиш доброта, като назначиш нечия дъщеря на работа, е доброта несъмнена на пръв взор - за щерката и таткото. Не за родината и мирозданието, несъмнено. Тя е обаче от този вид добрини, които са релативистки тълкуваеми в целия набор на морала. Щото за момчето на ватмана да вземем за пример, което е добре образовано и е кандидатствало за същото място, само че не се е получило заради " добрината " на началника, услужил на съученика с щерката, това си е чисто зло. Като туриш положителното за щерката от едната страна и злото за ватманското момче от другата страна, не знам какво става с везните. Може би се уравновесяват. А може би се клатят нагоре-надолу като кадилница в ръце на поп. За сполучливата дъщеря с новата работа също не се знае дали е положително - може би инак би се хванала с бизнес начинание и би съумяла повече и по-честно. Пък в отдела може да е станала обект на злословия и интриги или пък да е завъртяла обич с женения началник на отдела и се е получила виканица от вида " лисица в курника "...
Склонността да се работи с черното и бялото е изключително мощна в областта на политическото, а преди избори тази податливост добива великански измерения. Особено в централите и присъдружните им медии. С други думи, ангелите и дяволите като че нарастват по брой в такива интервали. Знанието по какъв начин ангелът става демон и противоположното го има в някои книжки. Спомних си един позабравен, само че честен създател по тематиката. Един, който не се уплаши след самия Смирненски също да погостува на Дявола - поета Добри Жотев. Нека кажа, че имах опцията да се срещна с него, тъй като наша съученичка - негова родственик, го докара два или три пъти в класа, в който учех във Френската гимназия в София. Добри Жотев беше политзатворник и партизанин, за нашите години изглеждаше доста остарял - ние сме били на по 16-17, а той е бил на шейсетина, само че това ни се виждаше тогава напреднала възраст. Та Жотев не ни държа идеологически и пропагандни речи, а разказваше човешки неща, които запомних. Като да вземем за пример случая по какъв начин командирът на отряда му, шетащ по македонския край, заподозрял Добри в отстъпчивост. И един път трябвало да се извърши присъда над заложник, упрекнат в изменничество и други тежки грехове. Командирът решил с един патрон да убие два заека и наредил на Добри - ти ще изпълниш присъдата. Младокът обаче не желал да гръмне вързания човек. Не можел и толкова. Командирът го заплашил: " Или ще го гръмнеш, или аз тебе ще гръмна ". Добри отново опитал да натисне спусъка, но тц - не му стигнал хъсът. Или безчувствието. И подал обречено пищова на командира
- стреляй ме, щом би трябвало, аз не мога
Това помня от разказите на поета, а след това прочетох " На посетители у Дявола ", излязла при започване на 60-те, когато Жотев по личните му самопризнания бил изпаднал в меланхолия. Дяволът на Жотев, както и Дяволът на Гьоте, Булгаков, Смирненски, са провокатори. Те са симпатични и витални, а покварата в близост обръща пропагандните клишета с хастара нагоре по този начин, че клишетата наподобяват нереални, а Дяволът - същински.
По-сетне имах опция отново да срещна Жотев в двора на болничното заведение, където бяхме отишли да посетим болния ни публицист Иван Давидков. Аз също към този момент грешах с писмената, та се отнасяха с мене като с млад сътрудник. На Давидков от време на време се постановяваше да му сменят кръвта. Разликата във възрастта и с двамата ме караше да бъда оправдателен и повече да чувам, в сравнение с да говоря. Направи ми усещане, че сред двамата като че имаше някаква завера. Разбираха се от половин дума. Всъщност и на двамата не им оставаше доста живот, като че ли му бяха прозрели двойствеността и се бяха поуморили да я разясняват.
Но когато и през днешния ден ми се случи да ми приказват в черно и бяло, да ме пропагандират и да ме облъчват непознати и родни политически запалянковци, ми се ще да напомня Дявола на Жотев, който и в тези пропагандни времена пошушна в ушето на поета такива неща:
Но ето я отново!... Тя е остарял подвластен.
В очите те гледа, мълчи.
И всичко ще стори по твоя сгода
с доверчиво кротки очи.
Поискаш ли, самичък ще замества седмина.
Запява, речеш ли му: " Пей! "
И ти, очарован, се топиш: " Дисциплина! "
Каква дисциплинираност - прислужник!
Не бързай да плюеш лакея в лицето!
Не, страшното самичък проумей
и плюй върху себе си първом, задето
направи индивида прислужник! "
....
Но ти, постоянно мислещ и все без да мислиш,
наричаш под слънце и дъжд:
еснафа - постоянен, педанта - изтънчен,
бездушния - кардинален мъж.
Наричаш умерено мъстта - правдивост,
палача - популярен военачалник,
хитреца - влъхва, сухостта - практичност,
най-долния донос - сигнал... "
Из " Маскарад на лъжата " от " На посетители у Дявола ":
Беше ми отпървом занимателно, а след това ми мина ползата, в този момент не запитвам повече. Защото знам какво ще чуя.
То е хем прочувствено, хем обикновено,
изчерпва се с ретро поговорката " Интереса клати феса ". И тъй като самите имена тук не са толкова значими, най-малко за мен - напряко скачам в океана на етическите категории - положително и зло.
Да направиш доброта, като назначиш нечия дъщеря на работа, е доброта несъмнена на пръв взор - за щерката и таткото. Не за родината и мирозданието, несъмнено. Тя е обаче от този вид добрини, които са релативистки тълкуваеми в целия набор на морала. Щото за момчето на ватмана да вземем за пример, което е добре образовано и е кандидатствало за същото място, само че не се е получило заради " добрината " на началника, услужил на съученика с щерката, това си е чисто зло. Като туриш положителното за щерката от едната страна и злото за ватманското момче от другата страна, не знам какво става с везните. Може би се уравновесяват. А може би се клатят нагоре-надолу като кадилница в ръце на поп. За сполучливата дъщеря с новата работа също не се знае дали е положително - може би инак би се хванала с бизнес начинание и би съумяла повече и по-честно. Пък в отдела може да е станала обект на злословия и интриги или пък да е завъртяла обич с женения началник на отдела и се е получила виканица от вида " лисица в курника "...
Склонността да се работи с черното и бялото е изключително мощна в областта на политическото, а преди избори тази податливост добива великански измерения. Особено в централите и присъдружните им медии. С други думи, ангелите и дяволите като че нарастват по брой в такива интервали. Знанието по какъв начин ангелът става демон и противоположното го има в някои книжки. Спомних си един позабравен, само че честен създател по тематиката. Един, който не се уплаши след самия Смирненски също да погостува на Дявола - поета Добри Жотев. Нека кажа, че имах опцията да се срещна с него, тъй като наша съученичка - негова родственик, го докара два или три пъти в класа, в който учех във Френската гимназия в София. Добри Жотев беше политзатворник и партизанин, за нашите години изглеждаше доста остарял - ние сме били на по 16-17, а той е бил на шейсетина, само че това ни се виждаше тогава напреднала възраст. Та Жотев не ни държа идеологически и пропагандни речи, а разказваше човешки неща, които запомних. Като да вземем за пример случая по какъв начин командирът на отряда му, шетащ по македонския край, заподозрял Добри в отстъпчивост. И един път трябвало да се извърши присъда над заложник, упрекнат в изменничество и други тежки грехове. Командирът решил с един патрон да убие два заека и наредил на Добри - ти ще изпълниш присъдата. Младокът обаче не желал да гръмне вързания човек. Не можел и толкова. Командирът го заплашил: " Или ще го гръмнеш, или аз тебе ще гръмна ". Добри отново опитал да натисне спусъка, но тц - не му стигнал хъсът. Или безчувствието. И подал обречено пищова на командира
- стреляй ме, щом би трябвало, аз не мога
Това помня от разказите на поета, а след това прочетох " На посетители у Дявола ", излязла при започване на 60-те, когато Жотев по личните му самопризнания бил изпаднал в меланхолия. Дяволът на Жотев, както и Дяволът на Гьоте, Булгаков, Смирненски, са провокатори. Те са симпатични и витални, а покварата в близост обръща пропагандните клишета с хастара нагоре по този начин, че клишетата наподобяват нереални, а Дяволът - същински.
По-сетне имах опция отново да срещна Жотев в двора на болничното заведение, където бяхме отишли да посетим болния ни публицист Иван Давидков. Аз също към този момент грешах с писмената, та се отнасяха с мене като с млад сътрудник. На Давидков от време на време се постановяваше да му сменят кръвта. Разликата във възрастта и с двамата ме караше да бъда оправдателен и повече да чувам, в сравнение с да говоря. Направи ми усещане, че сред двамата като че имаше някаква завера. Разбираха се от половин дума. Всъщност и на двамата не им оставаше доста живот, като че ли му бяха прозрели двойствеността и се бяха поуморили да я разясняват.
Но когато и през днешния ден ми се случи да ми приказват в черно и бяло, да ме пропагандират и да ме облъчват непознати и родни политически запалянковци, ми се ще да напомня Дявола на Жотев, който и в тези пропагандни времена пошушна в ушето на поета такива неща:
Но ето я отново!... Тя е остарял подвластен.
В очите те гледа, мълчи.
И всичко ще стори по твоя сгода
с доверчиво кротки очи.
Поискаш ли, самичък ще замества седмина.
Запява, речеш ли му: " Пей! "
И ти, очарован, се топиш: " Дисциплина! "
Каква дисциплинираност - прислужник!
Не бързай да плюеш лакея в лицето!
Не, страшното самичък проумей
и плюй върху себе си първом, задето
направи индивида прислужник! "
....
Но ти, постоянно мислещ и все без да мислиш,
наричаш под слънце и дъжд:
еснафа - постоянен, педанта - изтънчен,
бездушния - кардинален мъж.
Наричаш умерено мъстта - правдивост,
палача - популярен военачалник,
хитреца - влъхва, сухостта - практичност,
най-долния донос - сигнал... "
Из " Маскарад на лъжата " от " На посетители у Дявола ":
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ