Народът, който прие словото на Бог
На първо четене Народното събрание реши 24 май да се преименува на „ Ден на българската книжовност, култура и просвета ". По този мотив публикуваме публикация от септемврийския брой на Списание 8, в който доцент доктор Веселина Вачкова задълбочено и просторно проучва тематиката за българската книжовност.
За всеки българин 24 май е абсолютно български празник, ден на българския език, книжовност и нематериалност. Така актуалните българи схващат деня на св. св. Кирил и Методий като „ най-българския “ празник – омекотен вид на мнението на Христо Ботев, изказано още през 80-те години на 19-и век, че 11 май (по остарял стил) е „ единственият български празник “. Малцина обаче обръщат внимание на детайлността, че формалното наименование на празника през днешния ден е „ Ден на българската култура и просвета и славянската книжовност “. Тази витиеватост на името не е почтена. Тя изкуствено разделя българската култура и просвета от българския език и книжнина, които се трансформират във фантомна „ славянска книжовност “.
Названието (славянска писменост) характеризира не толкоз светския темперамент на празника. Отделянето на църковното (11 май) и светското (24 май) празнуване е някогашен факт. Да се приказва за някаква „ славянска книжовност “, друга от българската, дава съображение остарелият български език да се назовава не старобългарски, а църковнославянски. Съответно гениите, които трансформират този писмен език през IX и X век в акуратен инструмент на средновековната просвета, могат прекомерно елементарно да бъдат маргинализирани или идентичността им да бъде фалшифицирана.
Подмяната Така цялата плеяда от български създатели на Златния век става елементарно присвоима през днешния ден от коя да е „ славянска страна “ (например от Северна Македония). Българският принос може да бъде изцяло пренебрегнат, каквато е позицията на Русия. Същата е позицията на Вселенската патриаршия и на гръцката черква, като последната няма нищо срещу да припознава Кирил и Методий като свои мисионери. Последното не е обичайната гръцка позиция. Тя се подхранва от формулировките на Ватикана, който от 80-те години на XIX век стартира внимателно да показва Кирило-Методиевото дело като Римска задача. Най-пълно тази папска политика е дефинирана през 1927 година в Окръжното обръщение на Пий XI, където солунските братя са наречени: „ синове на Изтока, византийци по народност, гърци по жанр, римляни по задача и славяни по апостолство ”.
Канонизирането през 1980 година на св. св. Кирил и Методий като съпокровители на Европа от папа Йоан Павел II не внася нищо ново. В най-хубавия случай може да се спомене, че като „ славянин “, т.е. по-добре осведомен с историята на „ славянството “, пет години след „ покачването “ на св. св. Кирил и Методий Йоан Павел II в друго свое обръщение акцентира ролята на България като мост за преместването на християнската просвета „ от Моравия през Румъния и Русия на Изток “. Тук няма да се задълбавам над обстоятелството, че както в Моравия, по този начин и в България християнството има корени, по-дълбоки надали не от тези в Рим. Факт е, че когато отиват във Вечния град, Кирил и Методий носят не нечии други мощи, а таман на св. Климент. Преди да стане третият папа на Рим, св. Климент е бил свещеник на българския град Сердика-Средец. Нека обърнем внимание единствено на един въпрос: Как се прави оценка Кирило-Методиевото дело в България от IX век насетне и каква е неговата същина?
Проектът „ Словене ”
Признаването на някаква „ славянска “ книжовност отвън българския език не е българско дело. Българско дело е назоваването на писмеността, която се утвърждава в България и след това превзема към 10% от днешното население на света, „ словенска “ (с вид „ славонска “). Името кирилица, както е известно, се появява едвам в средата на XVI в. в хърватските земи. Самият св. Константин-Кирил в неповторимата си по род и комбинация творба „ Проглас към Евангелието “ приканва:
В средновековните текстове постоянно „ словене “ се изяснява със „ словене рекше болгаре “ (словени, което ще рече българи)! И това важи освен за трудове на български трудове. Така византийският създател Теофилакт Охридски в „ Пространно житие на св. Климент Охридски “ употребява напълно същия израз „ стлобенският или българският народ “. Тук фактът, че Климент Охридски не схваща смисъла на понятието „ словене “ и го написа неверно, не е значим. Това е български термин и има смисъла на „ народ на Словото “ (словесни хора) единствено на български език. Важното е, че Теофилакт явно не смесва „ стлобените “ със „ склавините “.
;
Последните в действителност се загатват в гръцките извори, само че не като етническа, а по-скоро като обществена група – не изключително цивилизовани и не напълно подвластни хора. Същото прочее е смисъла на западното название „ склави “ с тази разлика, че там нюансът клони напряко към рабски статут на въпросното население. Важно е също, че за различен византийски създател (Димитър Хоматиан), както за съвсем всички от сънародниците му преди и след него, „ стлобените-българи “ на Теофилакт по никакъв начин не са чужд народ. Те са „ европейските мизи “, т.е. населявали са земите си най-малко от времето на Троянската война (Кратко житие на св. Климент Охридски).
По-късно, първите възрожденски учебници по граматика, без значение дали са писани на български, или гръцки, носят заглавията „ Българска граматика “ (Братя Мустакови, 1835 г.), „ Граматика Славено-Болгарска “ (Христаки Дупничанин, 1845), „ Христоматия на Славонския език “ (Неофит Рилски, 1853).
Трети културен център в Европа
Създаването и разпространяването на (старо)българската книжовност има резултат, който мощно надминава постоянно изтъкваното му достолепие, че основава трети център на християнската просвета в Европа и приобщава към него славянските нации. На първо място този принос е в основаването на самия термин „ словени “ и блестящото му изпълване със наличие от дейците на Златния век.
Както всички златни епохи и нашият продължава повече от 100 години, като обгръща най-общо времето от края на IX доникъде на XI век. За един тип формален старт на процесите може да се одобри Църковният национален събор от 893 година, когато българският език и книжовност са оповестени за наложителни в българската черква и страна.
Още преди този момент обаче княз Борис постанова една доста характерна конструкция на българската черква, която ще се запази най-малко до разделянето на Търновското и Видинското царство. Той издига седем Велики църкви като заветен седмосвещник, с „ които опасва “ и освещава царството си. Разположението на въпросните седем Велики църкви, наподобява, още през цялото време следва доста мощно вкоренената в нашите земи апостолска църковна традиция. То обаче сигурно залага и тактиката на основаването на словенския народ, който не е етническа маса, а културна общественост. Кои са тези стратегически центрове, от които се е излъчвала светлината на българската християнска книжнина?
Може да не се съмняваме, че измежду тях са попадали Преслав, Средец (София) и Охрид, които са отговаряли на одобреното тогава виждане на българите за „ трите дяла “ на тяхното царство. Без необикновен риск може да се допусна включването на Дръстър (Силистра), където е имало архиепископ и откъдето е минавало българското въздействие северно от Дунав, надалеч отвън рамките на обширната Отвъддунавска България. Със сигурност знаем също кои са били те по времето на цар Борил (нач. на XIII в.). В „ Бориловия синодик “ седемте огромни църкви се изброяват с рутинната лекост, с която се показва стародавна родна традиция: Преслав, Червен, Средец, Овеч, Дръстър, Ловеч. Символично седмата и най-висша черква може да се мисли и като Търновската патриаршия (след Събора от 1235 г.), и като Охридската архиепископия.
Делото на св. св. Кирил и Методий
Какво основават светите братя Кирил и Методий? На пръв взор този въпрос наподобява чудноват - що се касае за всички, които почитат солунските братя отвън България, толкоз и за българите. Инерцията от литературата, иконографията и формалните празнувания е наложила като безспорна истина, че те основават писмеността, на която пишем през днешния ден. Обстоятелството, че множеството хора са наясно за съществуването и на глаголицата, не им пречи да схващат кирилицата като нейно напълно разумно развиване, т.е. като все пак дело на св. св. Кирил и Методий.
Проблемът е, че съгласно българските средновековни извори св. Методий не е зает директно с писмеността, а св. Кирил не я основава, а я получава свише. Той я изяжда под формата на свещени знаци, написани на дъсчици, тъкмо както старозаветният оракул Йезекиил получава видението си, и новозаветният ев. Йоан – Откровението. С изумителната си форма и функционалности глаголицата неизбежно буди съмнение, че е била основана за година-две в един малоазийски манастир. От това постоянно се възползва съветската историография, която твърди, че Кирил в действителност намерил глаголицата в рошки (т.е. руски) букви. Доста по-убедително доказателство за вероятно битие на глаголицата епохи преди задачите на св. Кирил в Брегалница, Хазария и Моравия е хърватският фетиш към св. Йероним, за който ще стане дума най-после. Какъвто обаче отговор да бъде даден по въпроса за произхода на глаголицата, той по никакъв метод няма да ни помогне да отговорим и на идващия, по-голям въпрос: Кой основава така наречен кирилица?
Разбира се, този въпрос е по-голям единствено в подтекста на актуалната публикация, тъй като е обвързван с един неопровергаем факт: глаголицата, въпреки да съществува дълго, на всички места е била сменена от латиницата, а не от кирилицата. Единствено в България двете писмености – глаголицата и кирилицата, са съжителствали хармонично, като първата последователно е сменена от втората. В страните, където България популяризира кирилицата, глаголицата не е била използвана, а кирилицата се употребява минимум доникъде на XIX в. (какъвто е румънският случай).От всички непокътнати най-ранни текстове на кирилица е явно, че кирилицата се появява съвсем редом с глаголицата. Ядрото, от което стартира да се популяризира, най-малко към този момент наподобява, че са Преслав и Плиска. Иначе казано, кирилицата е чисто българско създание, дело на Симеоновия кръг – сърцето на българския Златен век.
Тя не е гръцки минускул (бързопис), както постоянно се споделя, а комплицирана и действена амалгама от кирилски и глаголически букви, които оптимално дават отговор на българския език. И което е най-важното, на кирилица се основават освен блестящи, нерядко неповторими и ненадминати произведения.
Първата литургична книжовност
Кирилицата на процедура е първата лично литургична писменост! Обикновено на хора, изкушени в материята към българския език и книжовност, прави усещане съвпадението, че нашият език два пъти става трети формален език в Европа. През 867-868 година папата признава словенския език за трети литургичен език, дружно с гръцкия и латинския, а с приемането на България в Европейски Съюз през 2007 година нашата книжовност става също трета (след латинската и гръцката) публична книжовност на съюза. Колкото и алегорично да звучи сходно съвпадане – сред двете събития има 1140 години, – тя е единствено външно съвпадане без наличие. Защото с одобряването на старобългарската книжовност не се постанова трета литургична книжовност в християнския свят, а в действителност – първата такава. Българската книжовност е литургична не просто тъй като е възможно служенето на нея в храма, а защото е основана за това служене.
Всички християнски нации, които употребяват старобългарския език, дотолкоз са привикнали с неговите понятия, че не могат да си дадат сметка за следния факт: в старобългарския език за пръв път се вкарват централни християнски понятия, без които проповядването на християнството, било то на роден или различен език, в действителност не може да бъде предадено даже на незадълбочено доктринално ниво. Ето няколко изключително впечатляващи образеца, свързани с ритуала на кръщението. Само в българския език самият обред се назовава „ кръщение “, т.е. когато човек бива кръстен, повтаря алегорично кръстната гибел и възкресението на Христос. Само тук мястото, където се прави тайнството, се назовава или кръщелня (букв. място за кръщение, употребявано в по-древните епохи), или купел (буквално – място, където човек бива изкупен). Само тук в действителност Христовото Възкресение се назовава Възкресение, т.е. възкръсване и оживотворяване от кръста. И в гръцкия, и в латинския, и в производните им съвременни езици кръщението се назовава баня, купелът – вана, Възкресението – Възправяне.
Накратко, с българските писмености се основава и култивира един в действителност образован словенски народ, т.е. народ, доста добре разбиращ смисъла на Писанието. Това е силата на плана „ Словене “. Това при избрани условия е и уязвимото му място. С превръщането на Кирило-Методиевото честване в светско събитие стават вероятни всички упоменати спекулации по въпроса за българската роля при разпространяването на словенската книжовност и просвета.
Народът, който одобри словото непосредствено от Бог
Днес, както и в далечната ера на Златния век, българите са уверени, че Кирил и Методий са българи, въпреки в учебниците още да шества нищо не означаващата характеристика „ полуславяни “. Някои модерни учени даже много безапелационно потвърждават, че солунските братя са от българския владетелски жанр, потомци на кан Телериг. Останалият „ славянски жанр “, както и целият останал свят обаче не признават нито българския корен на братята, нито българския генезис на „ кирилицата “. Под „ славянство “ се схваща етническа маса, а не културна общественост. Следователно нито използването на словенската книжовност, нито принадлежността към православието, нито връзката с България се възприема като белег за славянска еднаквост. И този проблем е обвързван освен и не толкоз с така наречен български принос в международната просвета, а в разбирането на дълбинната същина и същинските измерения на този принос.
Пътят, по който парадоксите и изкривяванията към българските писмености може да се изследват съответно, явно не е през новосъздадената концепция за славянството, а през античната концепция за народа, който приема словото непосредствено от Бога. Този път включва като наложителен пръв детайл проучване на старите писмени системи, които съществуват в нашите земи и най-малко от IV век се употребяват като литургични, без за задачата да е била нужна никаква папска или друга благословия. Нека напомним, че хърватите и до през днешния ден назовават глаголицата Йеронимови букви, а св. Йероним е живял през IV в. Защо при нас даже няма фетиш към св. Йероним и дали това в действителност е така; за какво за локална книжовност към Дунав приказва още Овидий през I век; за какво през IX в. папството упорства за въвеждане на „ селския латински “, т.е. говоримите локални наречия в западните църкви… Тези и доста други прелюбопитни въпроси са тематика за друга публикация.
За всеки българин 24 май е абсолютно български празник, ден на българския език, книжовност и нематериалност. Така актуалните българи схващат деня на св. св. Кирил и Методий като „ най-българския “ празник – омекотен вид на мнението на Христо Ботев, изказано още през 80-те години на 19-и век, че 11 май (по остарял стил) е „ единственият български празник “. Малцина обаче обръщат внимание на детайлността, че формалното наименование на празника през днешния ден е „ Ден на българската култура и просвета и славянската книжовност “. Тази витиеватост на името не е почтена. Тя изкуствено разделя българската култура и просвета от българския език и книжнина, които се трансформират във фантомна „ славянска книжовност “.
Названието (славянска писменост) характеризира не толкоз светския темперамент на празника. Отделянето на църковното (11 май) и светското (24 май) празнуване е някогашен факт. Да се приказва за някаква „ славянска книжовност “, друга от българската, дава съображение остарелият български език да се назовава не старобългарски, а църковнославянски. Съответно гениите, които трансформират този писмен език през IX и X век в акуратен инструмент на средновековната просвета, могат прекомерно елементарно да бъдат маргинализирани или идентичността им да бъде фалшифицирана.
Подмяната Така цялата плеяда от български създатели на Златния век става елементарно присвоима през днешния ден от коя да е „ славянска страна “ (например от Северна Македония). Българският принос може да бъде изцяло пренебрегнат, каквато е позицията на Русия. Същата е позицията на Вселенската патриаршия и на гръцката черква, като последната няма нищо срещу да припознава Кирил и Методий като свои мисионери. Последното не е обичайната гръцка позиция. Тя се подхранва от формулировките на Ватикана, който от 80-те години на XIX век стартира внимателно да показва Кирило-Методиевото дело като Римска задача. Най-пълно тази папска политика е дефинирана през 1927 година в Окръжното обръщение на Пий XI, където солунските братя са наречени: „ синове на Изтока, византийци по народност, гърци по жанр, римляни по задача и славяни по апостолство ”.
Канонизирането през 1980 година на св. св. Кирил и Методий като съпокровители на Европа от папа Йоан Павел II не внася нищо ново. В най-хубавия случай може да се спомене, че като „ славянин “, т.е. по-добре осведомен с историята на „ славянството “, пет години след „ покачването “ на св. св. Кирил и Методий Йоан Павел II в друго свое обръщение акцентира ролята на България като мост за преместването на християнската просвета „ от Моравия през Румъния и Русия на Изток “. Тук няма да се задълбавам над обстоятелството, че както в Моравия, по този начин и в България християнството има корени, по-дълбоки надали не от тези в Рим. Факт е, че когато отиват във Вечния град, Кирил и Методий носят не нечии други мощи, а таман на св. Климент. Преди да стане третият папа на Рим, св. Климент е бил свещеник на българския град Сердика-Средец. Нека обърнем внимание единствено на един въпрос: Как се прави оценка Кирило-Методиевото дело в България от IX век насетне и каква е неговата същина?
Проектът „ Словене ”
Признаването на някаква „ славянска “ книжовност отвън българския език не е българско дело. Българско дело е назоваването на писмеността, която се утвърждава в България и след това превзема към 10% от днешното население на света, „ словенска “ (с вид „ славонска “). Името кирилица, както е известно, се появява едвам в средата на XVI в. в хърватските земи. Самият св. Константин-Кирил в неповторимата си по род и комбинация творба „ Проглас към Евангелието “ приканва:
„ Затова слушайте, Словене, това:
Този Дар е даден от Бога
…
слушайте цялостен словенски народе,
слушайте словото, (защото) от Бога пристигна,
словото, което храни човешката душа… “
В средновековните текстове постоянно „ словене “ се изяснява със „ словене рекше болгаре “ (словени, което ще рече българи)! И това важи освен за трудове на български трудове. Така византийският създател Теофилакт Охридски в „ Пространно житие на св. Климент Охридски “ употребява напълно същия израз „ стлобенският или българският народ “. Тук фактът, че Климент Охридски не схваща смисъла на понятието „ словене “ и го написа неверно, не е значим. Това е български термин и има смисъла на „ народ на Словото “ (словесни хора) единствено на български език. Важното е, че Теофилакт явно не смесва „ стлобените “ със „ склавините “.
;
Последните в действителност се загатват в гръцките извори, само че не като етническа, а по-скоро като обществена група – не изключително цивилизовани и не напълно подвластни хора. Същото прочее е смисъла на западното название „ склави “ с тази разлика, че там нюансът клони напряко към рабски статут на въпросното население. Важно е също, че за различен византийски създател (Димитър Хоматиан), както за съвсем всички от сънародниците му преди и след него, „ стлобените-българи “ на Теофилакт по никакъв начин не са чужд народ. Те са „ европейските мизи “, т.е. населявали са земите си най-малко от времето на Троянската война (Кратко житие на св. Климент Охридски).
По-късно, първите възрожденски учебници по граматика, без значение дали са писани на български, или гръцки, носят заглавията „ Българска граматика “ (Братя Мустакови, 1835 г.), „ Граматика Славено-Болгарска “ (Христаки Дупничанин, 1845), „ Христоматия на Славонския език “ (Неофит Рилски, 1853).
В края на XIX в. Иван Вазов ще опише грамадната заслуга на България, която нито ние, нито другите, не могат да не видят: „ че и ний сме дали нещо на светътВ черковнославянския език, който през днешния ден се употребява в църквите ни, колкото и надалеч да е този език от старобългарския, още веднъж се загатват „ словени “, а не „ славяни “.Тук, както и в Паисиевата история по-рано, словени или славони бележи културна специфичност на българите, а не лицемерен състав на българската просвета и история. Съставът й не е лицемерен, само че приносът й несъмнено е подобен.
И на вси Словене книги да четът. “ (Паисий)
Трети културен център в Европа
Създаването и разпространяването на (старо)българската книжовност има резултат, който мощно надминава постоянно изтъкваното му достолепие, че основава трети център на християнската просвета в Европа и приобщава към него славянските нации. На първо място този принос е в основаването на самия термин „ словени “ и блестящото му изпълване със наличие от дейците на Златния век.
Както всички златни епохи и нашият продължава повече от 100 години, като обгръща най-общо времето от края на IX доникъде на XI век. За един тип формален старт на процесите може да се одобри Църковният национален събор от 893 година, когато българският език и книжовност са оповестени за наложителни в българската черква и страна.
Още преди този момент обаче княз Борис постанова една доста характерна конструкция на българската черква, която ще се запази най-малко до разделянето на Търновското и Видинското царство. Той издига седем Велики църкви като заветен седмосвещник, с „ които опасва “ и освещава царството си. Разположението на въпросните седем Велики църкви, наподобява, още през цялото време следва доста мощно вкоренената в нашите земи апостолска църковна традиция. То обаче сигурно залага и тактиката на основаването на словенския народ, който не е етническа маса, а културна общественост. Кои са тези стратегически центрове, от които се е излъчвала светлината на българската християнска книжнина?
Може да не се съмняваме, че измежду тях са попадали Преслав, Средец (София) и Охрид, които са отговаряли на одобреното тогава виждане на българите за „ трите дяла “ на тяхното царство. Без необикновен риск може да се допусна включването на Дръстър (Силистра), където е имало архиепископ и откъдето е минавало българското въздействие северно от Дунав, надалеч отвън рамките на обширната Отвъддунавска България. Със сигурност знаем също кои са били те по времето на цар Борил (нач. на XIII в.). В „ Бориловия синодик “ седемте огромни църкви се изброяват с рутинната лекост, с която се показва стародавна родна традиция: Преслав, Червен, Средец, Овеч, Дръстър, Ловеч. Символично седмата и най-висша черква може да се мисли и като Търновската патриаршия (след Събора от 1235 г.), и като Охридската архиепископия.
Делото на св. св. Кирил и Методий
Какво основават светите братя Кирил и Методий? На пръв взор този въпрос наподобява чудноват - що се касае за всички, които почитат солунските братя отвън България, толкоз и за българите. Инерцията от литературата, иконографията и формалните празнувания е наложила като безспорна истина, че те основават писмеността, на която пишем през днешния ден. Обстоятелството, че множеството хора са наясно за съществуването и на глаголицата, не им пречи да схващат кирилицата като нейно напълно разумно развиване, т.е. като все пак дело на св. св. Кирил и Методий.
Проблемът е, че съгласно българските средновековни извори св. Методий не е зает директно с писмеността, а св. Кирил не я основава, а я получава свише. Той я изяжда под формата на свещени знаци, написани на дъсчици, тъкмо както старозаветният оракул Йезекиил получава видението си, и новозаветният ев. Йоан – Откровението. С изумителната си форма и функционалности глаголицата неизбежно буди съмнение, че е била основана за година-две в един малоазийски манастир. От това постоянно се възползва съветската историография, която твърди, че Кирил в действителност намерил глаголицата в рошки (т.е. руски) букви. Доста по-убедително доказателство за вероятно битие на глаголицата епохи преди задачите на св. Кирил в Брегалница, Хазария и Моравия е хърватският фетиш към св. Йероним, за който ще стане дума най-после. Какъвто обаче отговор да бъде даден по въпроса за произхода на глаголицата, той по никакъв метод няма да ни помогне да отговорим и на идващия, по-голям въпрос: Кой основава така наречен кирилица?
Разбира се, този въпрос е по-голям единствено в подтекста на актуалната публикация, тъй като е обвързван с един неопровергаем факт: глаголицата, въпреки да съществува дълго, на всички места е била сменена от латиницата, а не от кирилицата. Единствено в България двете писмености – глаголицата и кирилицата, са съжителствали хармонично, като първата последователно е сменена от втората. В страните, където България популяризира кирилицата, глаголицата не е била използвана, а кирилицата се употребява минимум доникъде на XIX в. (какъвто е румънският случай).От всички непокътнати най-ранни текстове на кирилица е явно, че кирилицата се появява съвсем редом с глаголицата. Ядрото, от което стартира да се популяризира, най-малко към този момент наподобява, че са Преслав и Плиска. Иначе казано, кирилицата е чисто българско създание, дело на Симеоновия кръг – сърцето на българския Златен век.
Тя не е гръцки минускул (бързопис), както постоянно се споделя, а комплицирана и действена амалгама от кирилски и глаголически букви, които оптимално дават отговор на българския език. И което е най-важното, на кирилица се основават освен блестящи, нерядко неповторими и ненадминати произведения.
Първата литургична книжовност
Кирилицата на процедура е първата лично литургична писменост! Обикновено на хора, изкушени в материята към българския език и книжовност, прави усещане съвпадението, че нашият език два пъти става трети формален език в Европа. През 867-868 година папата признава словенския език за трети литургичен език, дружно с гръцкия и латинския, а с приемането на България в Европейски Съюз през 2007 година нашата книжовност става също трета (след латинската и гръцката) публична книжовност на съюза. Колкото и алегорично да звучи сходно съвпадане – сред двете събития има 1140 години, – тя е единствено външно съвпадане без наличие. Защото с одобряването на старобългарската книжовност не се постанова трета литургична книжовност в християнския свят, а в действителност – първата такава. Българската книжовност е литургична не просто тъй като е възможно служенето на нея в храма, а защото е основана за това служене.
Всички християнски нации, които употребяват старобългарския език, дотолкоз са привикнали с неговите понятия, че не могат да си дадат сметка за следния факт: в старобългарския език за пръв път се вкарват централни християнски понятия, без които проповядването на християнството, било то на роден или различен език, в действителност не може да бъде предадено даже на незадълбочено доктринално ниво. Ето няколко изключително впечатляващи образеца, свързани с ритуала на кръщението. Само в българския език самият обред се назовава „ кръщение “, т.е. когато човек бива кръстен, повтаря алегорично кръстната гибел и възкресението на Христос. Само тук мястото, където се прави тайнството, се назовава или кръщелня (букв. място за кръщение, употребявано в по-древните епохи), или купел (буквално – място, където човек бива изкупен). Само тук в действителност Христовото Възкресение се назовава Възкресение, т.е. възкръсване и оживотворяване от кръста. И в гръцкия, и в латинския, и в производните им съвременни езици кръщението се назовава баня, купелът – вана, Възкресението – Възправяне.
Накратко, с българските писмености се основава и култивира един в действителност образован словенски народ, т.е. народ, доста добре разбиращ смисъла на Писанието. Това е силата на плана „ Словене “. Това при избрани условия е и уязвимото му място. С превръщането на Кирило-Методиевото честване в светско събитие стават вероятни всички упоменати спекулации по въпроса за българската роля при разпространяването на словенската книжовност и просвета.
Народът, който одобри словото непосредствено от Бог
Днес, както и в далечната ера на Златния век, българите са уверени, че Кирил и Методий са българи, въпреки в учебниците още да шества нищо не означаващата характеристика „ полуславяни “. Някои модерни учени даже много безапелационно потвърждават, че солунските братя са от българския владетелски жанр, потомци на кан Телериг. Останалият „ славянски жанр “, както и целият останал свят обаче не признават нито българския корен на братята, нито българския генезис на „ кирилицата “. Под „ славянство “ се схваща етническа маса, а не културна общественост. Следователно нито използването на словенската книжовност, нито принадлежността към православието, нито връзката с България се възприема като белег за славянска еднаквост. И този проблем е обвързван освен и не толкоз с така наречен български принос в международната просвета, а в разбирането на дълбинната същина и същинските измерения на този принос.
Пътят, по който парадоксите и изкривяванията към българските писмености може да се изследват съответно, явно не е през новосъздадената концепция за славянството, а през античната концепция за народа, който приема словото непосредствено от Бога. Този път включва като наложителен пръв детайл проучване на старите писмени системи, които съществуват в нашите земи и най-малко от IV век се употребяват като литургични, без за задачата да е била нужна никаква папска или друга благословия. Нека напомним, че хърватите и до през днешния ден назовават глаголицата Йеронимови букви, а св. Йероним е живял през IV в. Защо при нас даже няма фетиш към св. Йероним и дали това в действителност е така; за какво за локална книжовност към Дунав приказва още Овидий през I век; за какво през IX в. папството упорства за въвеждане на „ селския латински “, т.е. говоримите локални наречия в западните църкви… Тези и доста други прелюбопитни въпроси са тематика за друга публикация.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ