Българска екзархия е учредена преди 151 години
На днешния ден през 1870 година султан Абдул Азис издава ферман за основаване на независима Българска православна черква под името Българска екзархия, просъществувала до 1953 година. Така тя става формален представител на българския народ в Османската империя.
Спорът за установяването на българската национална църква продължава четиридесет години. Най-напред е сложено настояването на българския народ самичък да избира свещениците си, които да са от българска народност. Първите градове, който показват това предпочитание, са Скопие и Самоков през 1833 година. На тези стремежи остро се опълчва Вселенската патриаршия. Изискването за български свещеници и владици се добавя с отслужване на лична литургия на български език и създаване на учебни заведения. Гръцките свещеници и владици в българските епархии постоянно са прогонвани със мощ. Това става в доста градове на Тракия, Македония и Мизия.
На 27 февруари 1870 година султанското държавно управление издава ферман, с който узаконява обособяването на българска черковна подчиненост (наречена "екзархия ") от Цариградската партиаршия. По силата на султанския ферман и екзархийския правилник, направен от църковно-народния събор, призован в Цариград през 1871-а, Българската екзархия е приета за формален представител на българската нация в Османската империя.
В устава и са одобрени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в черковното управление) и изборност.
Свиканият на 12 февруари 1872 година Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е утвърден от Високата врата и на 16 февруари същата година Иларион Ловчански подава оставка.
На 28 февруари на негово място е определен видинският митрополит Антим І . Той развива дейна активност против униатската агитация и играе основна роля за създаване на Екзархията и за културно-просветното издигане на българския народ.
Цариградската партиаршия от своя страна се оповестила срещу образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 година я оповестила за схизматична (с противоположен акт Българската екзархия е приета за автокефална), защото не признавала върховенството на патриарха. Някои модерни православни богослови и историци се пробват да ревизират историческото значение на битката за църковна самостоятелност, интерпретирайки я като несъвместима с църковните догми (изпадането в схизма).
До освобождението на България от османско робство Екзархията спомага за обединяването на българските земи и управлява просветното дело в тях. Тя води битка срещу западната католическа агитация, която се стреми да насажда своето въздействие измежду българския народ. След оповестяването на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 година екзарх Антим І е свален от своя пост и заточен в Мала Азия поради неговата патриотична активност и проявени благосклонности към Русия. За нов екзарх е определен ловчанският митрополит Йосиф І.
След Освобождението Българската екзархия концентрира своята активност основно в тези български земи, които по силата на Берлинския контракт (1878 г.) остават още веднъж в рамките на Османската империя.
На 10 май 1953 година свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия . За патриарх е определен пловдивският митрополит Кирил, а след неговата гибел през 1971 година - ловчанският митрополит Максим. Той ръководи до гибелта си на 6 ноември 2012 година.
Максим е завещан от Негово Светейшество Неофит I , Патриарх Български и митрополит Софийски, глава на Българската православна черква от 24 февруари 2013 година.
Българската православна черква – Българска патриаршия
е автокефална поместна източноправославна черква. Признатият ѝ през 927 година сан на патриаршия я прави първата патриаршия след античните в Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим и най-старата народностна черква в Европа.
През 2013 година Българската православна черква е номинирана за Нобелова премия за мир поради ролята си в спасяването на българските евреи по време на Втората международна война, ставайки по този начин първата религиозна институция с сходна номинация.
Спорът за установяването на българската национална църква продължава четиридесет години. Най-напред е сложено настояването на българския народ самичък да избира свещениците си, които да са от българска народност. Първите градове, който показват това предпочитание, са Скопие и Самоков през 1833 година. На тези стремежи остро се опълчва Вселенската патриаршия. Изискването за български свещеници и владици се добавя с отслужване на лична литургия на български език и създаване на учебни заведения. Гръцките свещеници и владици в българските епархии постоянно са прогонвани със мощ. Това става в доста градове на Тракия, Македония и Мизия.
На 27 февруари 1870 година султанското държавно управление издава ферман, с който узаконява обособяването на българска черковна подчиненост (наречена "екзархия ") от Цариградската партиаршия. По силата на султанския ферман и екзархийския правилник, направен от църковно-народния събор, призован в Цариград през 1871-а, Българската екзархия е приета за формален представител на българската нация в Османската империя.
В устава и са одобрени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в черковното управление) и изборност.
Свиканият на 12 февруари 1872 година Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е утвърден от Високата врата и на 16 февруари същата година Иларион Ловчански подава оставка.
На 28 февруари на негово място е определен видинският митрополит Антим І . Той развива дейна активност против униатската агитация и играе основна роля за създаване на Екзархията и за културно-просветното издигане на българския народ.
Цариградската партиаршия от своя страна се оповестила срещу образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 година я оповестила за схизматична (с противоположен акт Българската екзархия е приета за автокефална), защото не признавала върховенството на патриарха. Някои модерни православни богослови и историци се пробват да ревизират историческото значение на битката за църковна самостоятелност, интерпретирайки я като несъвместима с църковните догми (изпадането в схизма).
До освобождението на България от османско робство Екзархията спомага за обединяването на българските земи и управлява просветното дело в тях. Тя води битка срещу западната католическа агитация, която се стреми да насажда своето въздействие измежду българския народ. След оповестяването на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 година екзарх Антим І е свален от своя пост и заточен в Мала Азия поради неговата патриотична активност и проявени благосклонности към Русия. За нов екзарх е определен ловчанският митрополит Йосиф І.
След Освобождението Българската екзархия концентрира своята активност основно в тези български земи, които по силата на Берлинския контракт (1878 г.) остават още веднъж в рамките на Османската империя.
На 10 май 1953 година свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия . За патриарх е определен пловдивският митрополит Кирил, а след неговата гибел през 1971 година - ловчанският митрополит Максим. Той ръководи до гибелта си на 6 ноември 2012 година.
Максим е завещан от Негово Светейшество Неофит I , Патриарх Български и митрополит Софийски, глава на Българската православна черква от 24 февруари 2013 година.
Българската православна черква – Българска патриаршия
е автокефална поместна източноправославна черква. Признатият ѝ през 927 година сан на патриаршия я прави първата патриаршия след античните в Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим и най-старата народностна черква в Европа.
През 2013 година Българската православна черква е номинирана за Нобелова премия за мир поради ролята си в спасяването на българските евреи по време на Втората международна война, ставайки по този начин първата религиозна институция с сходна номинация.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ