Войната, която не познаваме
На 9 май 1976 година в строгия затвор Щамхайм в Западна Германия в килията си умира Улрике Майнхоф. Тя е идеологът и един от водачите на Фракция Червена войска – лява партизанска група, която съвсем тридесет години раздрусва Европа и Съединени американски щати.
У нас съвсем никой не знае, че в по този начин нареченият " либерален свят " има групи, които се борят за смяна на системата. Не знаем, тъй като не е комфортно да се споделя тази история, която има своите корени във време, което учудващо наподобява на днешното. Появата на тези групи е приписвано на дългата ръка на Съветите, само че нашите архиви на Държавна сигурност демонстрират, че тези хора са третирани от Източния блок като врагове, тъй като не харесват системата на държавния социализъм. Такива придвижвания в края на 60-те и през 70-те години и 80-те има в целия Запад – Червените бригади в Италия, Аксион директ във Франция и друга група със същото име в Канада, Уедър ъндърграунд в Съединени американски щати, Японската Червена войска. В Испания левите партизани, воюващи против Франко, са над 10 организации, в Ирландия работи марксистката Официална ИРА. Латинска Америка по същото време освен не стопира битката си за смяна, само че даже задава звук с групи като Тупамарос в Уругвай и Монтонерос в Аржентина.
За нас остава въпросът какво кара младежите, живеещи в едни видимо демократични общества, да се откажат от охолния си живот и да тръгнат по пътя на войната против личната си страна.
Съдбата на Улрике Майнхоф и другарите ѝ ни го демонстрира. Тя е родена в семейство на интелектуалци, само че остава и без двамата си родители още на 13 години. Независимо от това и от обстоятелството, че пораства в разрухата на следвоенна Германия, тя съумява да получи чудесно обучение. Докато следва литература, се включва в левите студентски придвижвания. Протестира против превъоръжаването на Бундесвера и препоръчаното от държавното управление на Конрад Аденауер включване в нуклеарните стратегии на Запада и НАТО. Като уредник на конференция против войната във Виетнам се среща с интелектуалци от калибъра на Ерик Хобсбаум и Ноам Чомски. В средата на 60-те тя към този момент е доста прочут ляв публицист и деятел. Събитията, които я трансформират, са свързани с митингите против визитата на иранския шах в Германия. Той е наложил в страната си кървясъл режим, а немските студенти се пробват да попречат на доближаването му с политиците в Бон.
През 1968 година мирните шествия против визитата на шаха прерастват в конфликти с полицията, по време на които един студент е убит. В знак на митинг против насилието двама от младежите, Андреас Баадер и Гудрун Енслин, възпламеняват супермаркет. Дни по-късно в Берлин десен деятел прострелва лидера на лявото студентско придвижване Руди Дучке. Антивоенните студентски групи се радикализират още повече. Малко по-късно Улрике Майнхоф се среща с Енслин, която към този момент е един от водачите на най-крайно левите юношески групи. Тя я убеждава да ѝ помогне в освобождението на приятеля ѝ Андреас Баадер, който е затворен поради акцията. По време на мнимо изявление двете, дружно с още няколко души, съумяват да го измъкнат от полицията. Майнхоф се отхвърля от уредения си и разточителен живот.
Тримата основават Фракция Червена войска. Улрике е идеологът. Агитират против Виетнамската война и превръщането на Западна Германия в изцяло подчинена на Съединени американски щати страна. След митингите в края на 60-те младежите са уверени, че не е допустимо нищо в системата да се промени по кротичък път. Единственият излаз, който им остава, са революцията и терорът. Те минават през образование в лагерите на арабските терористи, с които си сътрудничат в Йордания. По време на пътуванията си посещават и България.
Първите акции, които вършат, са кражби на банки, с които да финансират въоръжаването си. После нещата стават съществени. Фракция Червена войска се прицелва в американските бази и структурите на НАТО в Германия. След като излизат с първия си манифест на 11 май 1972 година, те взривяват три самоделни бомби в американския щаб във Франкфурт и друга в бара, където се събират непознатите военни. Убит е един офицер, а 13 други са ранени. Партизаните незабавно разгласяват политическо изказване против империализма на Съединени американски щати и блокирането на виетнамските пристанища с минни заграждения от американската войска.
На 19 май в централната постройка на дясната медийна група на Аксел Спрингер, която издава вестник Билд, се взривяват три от поставените шест бомби.
На 24 май с кола бомба от Фракцията нападат и центъра за събиране на разследваща информация в американската база в Хайделберг. Според социологическите проучвания оттогава близо половината от германците под 40 години симпатизират на партизаните. Опасността за системата става доста огромна и държавното управление на Федерална Република Германия, подкрепяно от Централно разузнавателно управление на САЩ, стартират лов на групата. В поредност от акции и след тежки престрелки управляващите съумяват да задържат главните членове на Фракция Червена войска. Въпреки това организацията не изчезва, а стартира още по-смели набези в опит да избави хванатите си ръководители.
Те са затворени в най-строгия затвор по това време – Щамхайм в Щутгарт. Процесът се трансформира в политически фарс. Правителството приема специфични закони, с цел да не разреши на юристите да вземат участие в съвещанията и да пазят партизаните.
На 9 май 1976 година идеологът на групата Улрике Майнхоф е открита обесена в килията си. На 17 октомври идната година всички останали членове на групата, които са в пандиза, умират. Андреас Баадер и Ян-Карл Распе са открити простреляни с револвери, които съгласно полицията са импортирани от техните юристи. Властите афишират това за координирана акция на самоубийство. До ден сегашен подозренията остават.
Въпреки тази гибел и арестите на други партизани Фракция Червена войска продължава да съществува до 1993 година Независимо от разпадането на Източния блок тя е подхранвана от недоволството на младите, които не могат да трансформират системата, в която живеят по естествен метод посредством политика, избори и мирни митинги. Западният свят през Студената война потиска своето общество по безусловно същия метод както и Източния блок.
Днес обстановката е същата. Covid рецесията и войната, в която живеем, ще изхвърлят милиони европейци под линията на беднотия, а политическата класа отхвърля да реагира на действителните потребности на хората. Българският парламент реши да даде военно-техническа помощ за Украйна, макар че всички социологически проучвания демонстрират нежеланието на огромна част от хората това да стане. Във Франция недоволството тлее от години. В Германия обществото също е разграничено. Такава е обстановката даже и в Съединени американски щати. Примерът с историята на Фракция Червена войска ни демонстрира, че, за жалост, в сходни условия е въпрос на време да се стигне до война сред жителите и техните държавни управления, а първите жертви в нея са свободата на словото и демокрацията. Симптоми, които към този момент ясно се виждат на всички места в нашия свят.
У нас съвсем никой не знае, че в по този начин нареченият " либерален свят " има групи, които се борят за смяна на системата. Не знаем, тъй като не е комфортно да се споделя тази история, която има своите корени във време, което учудващо наподобява на днешното. Появата на тези групи е приписвано на дългата ръка на Съветите, само че нашите архиви на Държавна сигурност демонстрират, че тези хора са третирани от Източния блок като врагове, тъй като не харесват системата на държавния социализъм. Такива придвижвания в края на 60-те и през 70-те години и 80-те има в целия Запад – Червените бригади в Италия, Аксион директ във Франция и друга група със същото име в Канада, Уедър ъндърграунд в Съединени американски щати, Японската Червена войска. В Испания левите партизани, воюващи против Франко, са над 10 организации, в Ирландия работи марксистката Официална ИРА. Латинска Америка по същото време освен не стопира битката си за смяна, само че даже задава звук с групи като Тупамарос в Уругвай и Монтонерос в Аржентина.
За нас остава въпросът какво кара младежите, живеещи в едни видимо демократични общества, да се откажат от охолния си живот и да тръгнат по пътя на войната против личната си страна.
Съдбата на Улрике Майнхоф и другарите ѝ ни го демонстрира. Тя е родена в семейство на интелектуалци, само че остава и без двамата си родители още на 13 години. Независимо от това и от обстоятелството, че пораства в разрухата на следвоенна Германия, тя съумява да получи чудесно обучение. Докато следва литература, се включва в левите студентски придвижвания. Протестира против превъоръжаването на Бундесвера и препоръчаното от държавното управление на Конрад Аденауер включване в нуклеарните стратегии на Запада и НАТО. Като уредник на конференция против войната във Виетнам се среща с интелектуалци от калибъра на Ерик Хобсбаум и Ноам Чомски. В средата на 60-те тя към този момент е доста прочут ляв публицист и деятел. Събитията, които я трансформират, са свързани с митингите против визитата на иранския шах в Германия. Той е наложил в страната си кървясъл режим, а немските студенти се пробват да попречат на доближаването му с политиците в Бон.
През 1968 година мирните шествия против визитата на шаха прерастват в конфликти с полицията, по време на които един студент е убит. В знак на митинг против насилието двама от младежите, Андреас Баадер и Гудрун Енслин, възпламеняват супермаркет. Дни по-късно в Берлин десен деятел прострелва лидера на лявото студентско придвижване Руди Дучке. Антивоенните студентски групи се радикализират още повече. Малко по-късно Улрике Майнхоф се среща с Енслин, която към този момент е един от водачите на най-крайно левите юношески групи. Тя я убеждава да ѝ помогне в освобождението на приятеля ѝ Андреас Баадер, който е затворен поради акцията. По време на мнимо изявление двете, дружно с още няколко души, съумяват да го измъкнат от полицията. Майнхоф се отхвърля от уредения си и разточителен живот.
Тримата основават Фракция Червена войска. Улрике е идеологът. Агитират против Виетнамската война и превръщането на Западна Германия в изцяло подчинена на Съединени американски щати страна. След митингите в края на 60-те младежите са уверени, че не е допустимо нищо в системата да се промени по кротичък път. Единственият излаз, който им остава, са революцията и терорът. Те минават през образование в лагерите на арабските терористи, с които си сътрудничат в Йордания. По време на пътуванията си посещават и България.
Първите акции, които вършат, са кражби на банки, с които да финансират въоръжаването си. После нещата стават съществени. Фракция Червена войска се прицелва в американските бази и структурите на НАТО в Германия. След като излизат с първия си манифест на 11 май 1972 година, те взривяват три самоделни бомби в американския щаб във Франкфурт и друга в бара, където се събират непознатите военни. Убит е един офицер, а 13 други са ранени. Партизаните незабавно разгласяват политическо изказване против империализма на Съединени американски щати и блокирането на виетнамските пристанища с минни заграждения от американската войска.
На 19 май в централната постройка на дясната медийна група на Аксел Спрингер, която издава вестник Билд, се взривяват три от поставените шест бомби.
На 24 май с кола бомба от Фракцията нападат и центъра за събиране на разследваща информация в американската база в Хайделберг. Според социологическите проучвания оттогава близо половината от германците под 40 години симпатизират на партизаните. Опасността за системата става доста огромна и държавното управление на Федерална Република Германия, подкрепяно от Централно разузнавателно управление на САЩ, стартират лов на групата. В поредност от акции и след тежки престрелки управляващите съумяват да задържат главните членове на Фракция Червена войска. Въпреки това организацията не изчезва, а стартира още по-смели набези в опит да избави хванатите си ръководители.
Те са затворени в най-строгия затвор по това време – Щамхайм в Щутгарт. Процесът се трансформира в политически фарс. Правителството приема специфични закони, с цел да не разреши на юристите да вземат участие в съвещанията и да пазят партизаните.
На 9 май 1976 година идеологът на групата Улрике Майнхоф е открита обесена в килията си. На 17 октомври идната година всички останали членове на групата, които са в пандиза, умират. Андреас Баадер и Ян-Карл Распе са открити простреляни с револвери, които съгласно полицията са импортирани от техните юристи. Властите афишират това за координирана акция на самоубийство. До ден сегашен подозренията остават.
Въпреки тази гибел и арестите на други партизани Фракция Червена войска продължава да съществува до 1993 година Независимо от разпадането на Източния блок тя е подхранвана от недоволството на младите, които не могат да трансформират системата, в която живеят по естествен метод посредством политика, избори и мирни митинги. Западният свят през Студената война потиска своето общество по безусловно същия метод както и Източния блок.
Днес обстановката е същата. Covid рецесията и войната, в която живеем, ще изхвърлят милиони европейци под линията на беднотия, а политическата класа отхвърля да реагира на действителните потребности на хората. Българският парламент реши да даде военно-техническа помощ за Украйна, макар че всички социологически проучвания демонстрират нежеланието на огромна част от хората това да стане. Във Франция недоволството тлее от години. В Германия обществото също е разграничено. Такава е обстановката даже и в Съединени американски щати. Примерът с историята на Фракция Червена войска ни демонстрира, че, за жалост, в сходни условия е въпрос на време да се стигне до война сред жителите и техните държавни управления, а първите жертви в нея са свободата на словото и демокрацията. Симптоми, които към този момент ясно се виждат на всички места в нашия свят.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ