На 5 юни 2012 г. завинаги ни напусна вечният мечтател

На 5 юни 2012 година вечно ни напусна безконечният идеалист Рей Бредбъри. Един от дребното създатели, които успяваха да прескачат от жанр в жанр, без да се преценява изключително с литературните критици, които полудяват, в случай че не съумеят да вкарат една творба в границите на терминологията си. Той реализира всеки връх, към който се стреми един публицист. Окован в съвремието си, той живееше в едно нерозово бъдеще, което гневно се опитваше да предотврати. Успя да доближи до сърцата на милиони, да ги трогне и да ги накара най-малко за миг да видят себе си. Това реализират малко на брой. Думите му в никакъв случай не ще потънат в давност.

Има по-лоши закононарушения от това да гориш книги. Едно от тях е да не ги четеш.

Човек не желае постоянно да съзерцава залеза. Кой желае един залез да трае дълго? Кой желае все да е топло? Кой желае въздухът непрестанно да благоухае? След време човек престава да го вижда. По-приятно е залезът да трае една, до две минути. След това искаш да стане нещо друго. Разбираш ли, подобен е индивидът.

Някой постоянно чака някого, който пък в никакъв случай не се прибира. Винаги някой обича освен това, в сравнение с нещото обича него. И най-после ти се желае да унищожиш нещото, каквото и да е то, единствено и единствено да не те наранява повече.

Любовта – това е да искаш да преживееш с някого всички годишни времена.

Всеки човек в себе си е самичък.

Трябва да се научиш по какъв начин да не се вкопчваш, преди да се научиш по какъв начин да придобиваш. Животът би трябвало да бъде докосван, а не удушаван.

Именно в докосването се крие разликата сред индивида, който единствено коси полянката и същинския градинар. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цялостен живот.

Лудостта е относителна. Тя зависи от това кой кого в коя клетка е затворил.

Ние всички би трябвало да бъдем идентични. Не всеки да бъде роден свободен и еднакъв, както се споделя в конституцията, а всеки да бъде еднакъв на другия. Всеки да бъде копие на другия; тогава всички са щастливи, тъй като няма изключителни персони, които да ги карат да треперят от боязън и с които би трябвало да се съпоставят.

Нещата са хубави, когато стартират. Но така рядко в историята на хората, на дребните и на огромните градове завършекът бива благополучен!

Малко по малко стартира развалата. Нещата се ояждат. Размазват се. Времената се объркват. Млякото се вкисва. Нощем жиците по високите стълбове нашепват злокобни случки в ръмежа на мъглата. Водата в каналите ослепява от нечистата пяна. Кремъкът, като го удариш, не изпуска искри. Жените, като ги погалиш, не излъчват топлина.

Човек не може да разчита на предметите, тъй като:
... машините да вземем за пример се скапват или ръждясват, или изгниват, или пък в никакъв случай не ги приключват... или ги затварят в гараж вечно.
... с гуменките човек може да тича с избрана експедитивност и до избрана отдалеченост, а сетне земята още веднъж те хваща в плен...
... и трамваите. Трамваят, колкото и да е огромен, стопира до такава степен, докъдето му свършват релсите..
Човек не може да разчита на хората, тъй като:
... те го напущат.
... непознати умират.
... хора, които са ти близки,умират.
... приятелите умират.
... хора убиват други хора също като в романите.
... личните ти родители могат да умрат.

Дядо ми споделяше, че всеки би трябвало да остави нещо след себе си, когато почине. Дете или книга, или картина, или къща, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по подобен метод, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, което си посадил, ще те видят в тях.

Смъртта – това е непрекъснат пердах. Аз навлизам с нея в битка с всеки нов роман, повест, пиеса.... Смърт! Аз ще се боря с нея с моите творби, моите книги, моите деца, които ще останат след мен.

Интересуват се по какъв начин си извозвам времето. Казвам им, че от време на време просто седнал съм и мисля. Но не им споделям защо. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че от време на време ми е прелестно да подвигна глава, ей по този начин, и да ловя дъждовните капки с езика си.

Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, несъмнено, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято...

Изхвърляте от тоя живот всичко, което е поставено в него, с цел да му дава усет. Пестите си времето, пестите си труда – друго не знаете! Когато остарееш като мене, тогава ще схванеш, че дребните наслади и дребните неща костват повече от огромните. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово странствуване с най-бързия автомобил и знаеш ли за какво? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които порастват. Имаш задоволително време да търсиш и да откриваш.

Мразя един римлянин, наименуван Статукво! Напълни очите си с чудеса, живей, сякаш ще умреш след 10 секунди. Опознай света. Той е по-фантастичен, в сравнение с всяка фантазия, направена във фабриките и за която си заплатил с пари. Не искай никакви граници, никаква сигурност - такива същества в никакъв случай не е имало на света. И в случай че ги е имало, те биха приличали на огромна птица безделник, която ден след ден виси надолу с главата от клона на някое дърво и проспива живота си. По дяволите! Раздрусай дървото и дано ленивецът се строполи на земята!

Трябва да живееш живота си на върха на гласа си! Викай с цяло гърло и слушай ехото!

Не може тъкмо да се дефинира моментът, в които се поражда другарството. Както, когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-накрая идва една капка, която го препълва, по този начин и в поредност от прояви на другарство идва една, която сграбчва сърцето ти

Когато човек е на 17, знае всичко. Когато е на 27 и продължава да знае всичко, значи към момента е на 17.

Първият урок, който ти дава животът е, че си простак. Последният – че си все същият този простак.

У всички нас е вродена нелепостта да считаме метафората за доказателство, потока от празни думи – за извор на съществени истини, а себе си - за пророци.

Ако криеш незнанието си, никой няма да ти се присмее, само че и в никакъв случай нищо няма да научиш.

Не се пробвам да опиша бъдещето. Опитвам се да го предотвратя.

Не се опасявам от машините. Не мисля, че роботите са ни завладяли. Мисля, че хората, които си играят с играчки, са ни завладяли. И в случай че не им вземем играчките от ръцете, сме простаци.

Злото има единствено една мощ – тази, която самите ние му даваме.

Защо да бъдат клонирани хора, като можеш да отидеш с някой в леглото и да извършите бебе? Хайде, неуместно е!

Често съм упрекван, че съм прекомерно прочувствен и прочувствен, само че аз имам вяра в честния сантимент. Нуждата да се прочистваме понякога е изначална. Хората нямаше да имат язви и щяха да живеят най-малко 5-6 години повече, в случай че можеха да плачат по-добре.

Някои хора стават тъжни доста млади. Няма специфична причина, наподобява просто по този начин са родени. Те се нараняват по-лесно, уморяват по-бързо, плачат по-рано и помнят повече и, както споделих, стават тъжни по-млади. Знам, че съм един от тях.

Не имам вяра в сериозността. Животът е прекомерно сериозен, с цел да бъде взиман на съществено.

Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, който държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и другари. Това е моето родословие. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „ Франкенщайн “, ми е майка.

Имам три правила, по които пребивавам. Първо, свърши си работата. Ако не става, млъкни и си пий джина. Когато нищо не се получава, бягай като за последно.

Вземеш ли прекомерно постоянно да се питаш за какво това или това е по този начин, в последна сметка ще станеш доста трагичен.

Снимка: knkx.org