На 30 юли 1955 г. е отбелязана 10-тата годишнина на

На 30 юли 1955 година е маркирана 10-тата годишнина на една от най-големите произшествия в американската флота. Впрочем няма да е последната, само че пък постоянно попадаме на някои доста безумни решения и отвод за деяние. Впрочем не би трябвало да забравяме, че даже по време на гражданската война има доста смели и неуместни решения, като военачалник, който решил да се напие и да не помни, че е на стълкновение. Прехвърляме се на USS Indianapolis, който изчезва без никаква диря. Корабът е ударен от японска подводница, изпраща SOS сигнал, само че никой не се отзовава на помощ. На 6 август 1955 година медиите пускат информация, че капитанът на кораба е направил неточност и не е уведомил командването. Единственият човек, който знае каква е тайната, се назовава Клер Йонг. Като един от младите радисти в края на войната, той е причислен в базата Таклобан – позиционирана на Филипинските острови.

Той самият е получил SOS известието и се е постарал да го даде на командващия офицер. Какво става в идващите часове е някаква тайнственост, само че години по-късно се приказва, че корабът е потопен без никаква помощ, а самият радист се почувствал предаден от флотата. Корабът е пуснат публично през 1931 година и взе участие интензивно по време на Втората Световна война. Той е виновен за обстрела на Маршалските острови, Сайпан, Иво Джима и още доста други. По време на военни дейности е ударен от японски бомбардировач и се връща назад в Калифорния за ремонт. При окончателното довеждане докрай е претрупан с доста значима задача – да достави част за „ Малкото момче “ – една от атомните бомби,  която се чака да падне върху Хирошима. Истината е, че трябвало да донесе уран от остров Тиниан.

До този миг никой от екипажа не знае какво тъкмо доставя. В среднощ на 30 юни две от шест изстреляни торпеда съумяват да ударят плавателния съд. С тежка щета, корабът потъва в границите на 12 минути. Капитанът подрежда незабавно да се изпрати SOS сигнал, само че тъй като първата стая на радистите е ударена, незабавно се изпраща известието от втората аварийна. Офицер Ленърд Уудс прекарва цялото време в стартирането на сигнал и не стопира да стои в стаята и да повтаря процедурата в опити да открие помощ. За жал никой не си спомня, че той ще потъне с кораба, пробвайки се да избави останалите 1194 души на борда. От тях близо 900 се озовават във водата, друга сериозна част умира от 3-та степен изгаряния. Някои от оживелите признават, че най-страшният миг пристигнал с потапянето на обгорените тела в солената вода.

Малко по-късно идват и акулите. В началото оживелите се пробват да се съберат на защитни групи. Хищниците дърпат към дълбините тези самотници, които не могат да стигнат до аудиторията. Обикновено картината не е доста приятна, до момента в който човек плава умерено във водата, следва мощен зов и поглъщане, като в никакъв случай повече не го виждат. За ден към 50 души умират. След няколко дни огромна част от моряците стартират да халюцинират. Някои са сигурни, че виждат остров в далечината и стартират да плуват, до момента в който не се давят от безсилие. Други почнали да имат вяра, че корабът е тъкмо под тях, цялостен с храна и вода, гмуркат се и не излизат на повърхността. Последните потърпевши пък считат, че през пръстите ще могат да филтрират солта от водата и ще могат да пият напълно умерено, само че солената вода е лъжлива и скоро се дехидратират.

Онези, които избират да се мъчат, в сравнение с да се поддадат на халюцинациите, дехидратацията и гладът, са избавени само и единствено с голяма доза шанс. Над останките от кораба минава напълно инцидентно аероплан PV-1 Ventura – патрулен бомбардировач, като лейтенант Гуин е бил в картечното поделение на корема на самолета, пробвайки се да оправи радио връзката. Веднага вижда огромното леке от моторно масло и схваща какво се е случило. Пилотът в никакъв случай не е получавал сигнал за SOS и просто е избрал този курс към базата.

След като водачите виждат бедстващите моряци, самолетът незабавно дава координатите и се надяват, че доста скоро ще пристигна и избавителен транспортен съд. Командир Греъм Клейтър идва първи на аероплан приспособен за  кацане във вода, не може да повярва по какъв начин стотици хора са оставени на произвола. Понеже не могат да пренесат всички, първо качват единствено тежко ранените, като изпразват самолета от всички типове избавително съоръжение, което се намира при тях. Капитанът към този момент е нарушил заповедта да не каца и към 50 души на борда. Позволява на двама души да висят на крилата в по този начин наречените мумиеви парашути, до момента в който оказват помощ на останалите да легнат на крилата и да бъдат предпазени от акулите.

За страдание не могат да излетят поради по-високата тежест и затова стоят и чакат идването на избавителната лодка, която най-сетне ще постави завършек на бедстващите. Някъде към среднощ идва и първата такава. По радиото водачите нареждат да се възпламенят светлините, с цел да стане ясно, че е пристигнал другар и моряците да не се опасяват. Разрушителят Дойл осветява водата и стартира да прибира оживели. Капитанът се сеща, че може да попита на кой транспортен съд са плавали и когато схваща, че става въпрос за Индианаполис, бързо изтръпва. Неговата братовчедка е омъжена за капитана на този транспортен съд. От екипаж с близо  1195 души, американците съумяват да извадят едвам 316 оживели.

Дори курсантите знаят, че са позволени някои доста съществени неточности. Индианаполис не е трябвало в никакъв случай да бъде самичък в осъществяването на автобуса, никой не е предизвестил капитана за интензивност на японските подводници по време на задачата. Защо корабът не е подложен в листата на изчезналите, когато по този начин или другояче не идва по график? Защо никой не приказва? По това време се приема, че капитанът е отговорен, въпреки и самият Чарлз Б. МакВейн да е следвал главният протокол в такива моменти и през цялата война да е управлявал майсторски поверения кораб. Освен това не плавал в защитната линия, предписана от флотата – зиг-заг. МакВейн трябвало да излезе на боен съд по две обвинявания, не е дал заповед за овакантяване на кораба и също по този начин не е съумял да извърши защитните маневри. Флотата даже се пробва да повдигне още повече духовете и търси капитан Мочитсура Хашимото – командирът на подводната лодка, която потапя Индианаполис.

Единственият проблем е, че японецът нямал никакви проблеми да свидетелства и даже удостоверява, че по този начин или другояче защитните маневри нямало да го спасят. Въпреки това е наказан на затвор и след една година е възобновен назад във флота, заради простата причина, че има безупречно досие и за мнозина е безумство човек с толкоз опит да лежи. През 1949 година капитанът се пенсионира като адмирал в запаса и завършва своята кариера. С години получава нападателни писма от потърпевшите на борда. През цялото време, МакВейн ги крие от своята брачна половинка и в никакъв случай не ги демонстрира. На 30 юли 1960 година е поканен на сбирката на оживелите, като там никой не го упреква за потъването на кораба и всички не престават да се чудят за какво глобите им са толкоз тежки.

Писмата в никакъв случай не спирали. На 6 ноември 1968 г. Маквейн вече е погребал брачната половинка си, както и внукът си в резултат на раково заболяване, той излиза на задната веранда с военната си униформа в Кънектикът и се прострелва със служебното оръжие на 70-годишна възраст. Клер Йонг поема задача да почисти името на капитана, изключително откакто знае, че точно той е получил информацията, само че все пак чете една доста жестока неистина в медиите. Още през 1955 година радистът написа писмо на адмирал Алрих Бурке – главнокомандващият на американския флот. Именно там Клер разказва доста тъкмо и ясно какво е получил от кораба, по какъв начин е била пусната формалната паника и какво в действителност се е случило към 12 часа и 30 минути през нощта. В писмото си споделя следното:

„ Лично доставих известието на старши офицер Джейкъб Х. Джейкъбсън. Съобщението беше с координати, изложение на кораба и положение. Не получих отговор и ми оповестиха, че в случай че има други известия, незабавно да рапортувам. Мисля, че е мой дълг да разкрием истината и да спрем да упрекваме други. SOS сигнал имаше. “

Флотът дава отговор и благодари на радиста за положителната памет, само че като цяло не може да промени историята в името на един човек, затова формалната история остава. Учтивото отричане въобще не тормози Клер и той продължава да бие барабана. През 1958 година Ричард Ф. Нюкомб пуска книга за историята на Индианаполис. По това време той не подозира, че въпреки всичко капитанът се е справил брилянтно и Клер изискал да се срещнат. До през днешния ден не е ясно какво двамата са коментирали, само че Ричард е подписал едно копие, което се намира в библиотеката на радиста.

През 1990 година Дан Кързман написа още една книга, като този път се стреми да улови всички обстоятелства от тъжната история на кораба. Радистът още веднъж прави контакт. По това време Кързман е склонен и удостоверява, че има доста разлики сред всички версии на оживелите и формалното мнение на флота. Той е един от дребното, които споделят истината, а и  е необичайно по какъв начин към 300 души са на напълно друго мнение, мнозина към този момент хвърляли обвинявания по флота за повтарянето на лъжата. Понеже капитанът към този момент не бил сред живите, неговият наследник също  потърсил Клер и двамата разговаряли по отношение на случилото се.

Радистът си спомня, че най-вероятно неговият командващ офицер Якобсон е консумирал алкохол и не е обърнал внимание на наличието на бележката. Неговото огромно предпочитание е да продължи да се налива, без да подозира, че скоро морският флот ще бъде сведен с към 800 души. През целият си живот Клер продължава да съжалява, че не е прескочил своя офицер, тъй като най-вероятно можел да помогне за спасяването на доста други. По това време Йонг търси всички останали капитани, които са плавали в японски води.

Мнозина към този момент не са измежду живите, а още повече отхвърлят да се включат в следствието. Единственият, който се отзовава е капитан Уилям Тоти – същият е командвал бърза нападателна подводница USS Indianapolis (повтарящи се имена, които във флота могат да участват, в случай че се приказва за два разнообразни класа плавателни съдове). Мъжът е бил изпратен да ревизира в архива на флота за наличието на цялата връзка по това време, само че открива, че няма никакви такива, нито Клер, нито други записи участва какъвто и да е сигнал от кораба.

Тоти имал предпочитание да помогне на Клер, само че отводът на флота съумява да утежни положението му и се счита, че тъгата и напрежението го довършват. Клер Ууд е заровен на 24 август 1997 година на възраст от 75 години. Неговата брачна половинка продължава борбата, както и един 6-класник с доста внимание по историята. През 1997 година Хънтър Скот избира тъкмо легендата за  Индианаполис като тематика на своята курсова работа по история. Тогава е на 12 години и прекарва доста време в издирването на моряците и разпитването им за случилото се. Той съумява да открие към 100 души, като някой му дават отговор по пощата, други приказват непосредствено с момчето по телефона или даже са подготвени да се срещнат с него.

Информацията, която Скот съумява да открие е една и съща – капитанът е наредил да се изпрати сигнал, направил е всичко по силите си и даже радистът се е удавил, пробвайки се да получи помощ. Младежът се явява няколко пъти по малкия екран, а компания вършат разнообразни членове на екпижа, като най-сетне е поканен през 1999 година, с цел да показа откритието си, както и да разреши на някои от оживелите да опишат своята версия. След разкази на редица оживели, както и на записките на Клер, сенатор Боб Смит най-сетне декларира, че SOS сигнал е бил подаден и всички обвиняване би трябвало да бъдат свалени от към този момент починалия капитан. Оказва се, че най-близкото пристанище, където се намирал транспортен съд LCI 1004 е получил същия сигнал, като той се повторил няколко пъти в границите на 8 минути.

Радистите на кораба не можели да повярват, че тежък  круизър може да бъде потънал толкоз елементарно и решили, че това е опит на японците да ги примамят в намерено море. Пристига и втори доклад от Дон Алън – той е моряк в базата Таклобан и си спомня, че старшият офицер, дружно с други по-висши  постове  издал заповед да не ги безпокоят, тъй като всички щели да играят покер и да се наливат с алкохол. При приемането на сигнала, Алън изпраща две бързи моторни лодки, с цел да ревизира дали това е истина или не. Докато избавителните екипи пътуват, Якобсон влиза в радарното и подрежда да се върнат назад. Последното доста значимо доказателство е точно писмото, което Скот е изпратил до флота през далечната 1955 година На финалът Джак Майнър – вторият радист, който знаел, че неговият сътрудник е изпратил сигнал, удостоверил историята и признава, че Уудс е потопен с кораба, пробвайки се да откри помощ.

На 30 октомври 2000 година Бил Клинтън подписва документ, с който смъква всички обвинявания от капитана за загубата на кораба. В продължение на съвсем 60 години, информацията за най-голямата неточност в американската флота е тежала единствено на тези, които са се опитвали да намерят вярното решение, само че тъкмо за това дело са останали отговорни, до момента в който един капитан и неговите последни моряци се оказват единствените носители на истина, която никой не желае да чуе.

Снимки: GettyImages, Wikipedia