Стамболов сред „Великите българи“ – 128 години от смъртта на строителя на нова България
На 3 юли 1895 година, в центъра на София, на ул. „ Раковска “, пред днешния НАТФИЗ, е осъществено нападение. Жертва е някогашният министър-председател Стефан Стамболов. След три мъчителни дни, на 6 юли, бележитият общественик издъхва в дома си на същата улица, № 122.
Днес се навършват 128 години от Стамболовата кончина. По този мотив поместваме фрагмент от неотдавна появилата се в издателство „ Просвета “ книга на историка Стефан Дечев „ Стамболов след Стамболов. История, политика и памет (1895-2020). “ Той ни напомня за един ефирен формат – „ Великите българи “ - и мястото на Стамболов е него.
Стамболов измежду „ Великите българи “
Стефан Дечев
От 9 юни 2006 година до края на февруари 2007 година в страната се организира – по английски лиценз на Би Би Си, датиращ от 2002 година – акцията „ Великите българи “. През първия стадий, сред 9 юни и 10 декември 2006 година, са препоръчани общо 2710 българи. На 23 декември 2006 година в свое особено предаване Българска национална телевизия афишира тези 100, които са събрали най-вече гласове измежду аудиторията. Оказва се, че в гласуването са взели участие близо 170 000 български жители. Първите 10 души, за които са подадени гласове, биват подредени по азбучен ред. През втория стадий на акцията, който стартира след 23 декември 2006 година, публиката гласоподава към този момент единствено за тези исторически персони, които са съумели да попаднат в първата десетка. През тези седмици Българска национална телевизия приготвя документални филмчета или презентации за всяка от тези персони, като те се излъчват в избрани дни.
Филмът за Стамболов е дело на режисьора Милко Лазаров („ Ага “), а сценарист е телевизионният водещ Димитър Стоянович. В него главен покровител за Стамболов е също режисьор – Явор Гърдев. По думите на Гърдев Стамболов е „ най-спорната от 10-те персони “, които доближават до финала. Затова режисьорът М. Лазаров взема решение да „ нападна “ и да не провежда кино лентата си като диалог на специалисти историци за Стамболов, а на хора от неговата колегия, артисти (Наум Шопов, Марин Янев, Валентин Ганев, Юлиян Вергов, Иван Радоев, Малин Кръстев, Валери Йорданов, Жоржета Николова), давайки на Я. Гърдев ролята на главен покровител. Още при започване на презентацията Гърдев акцентира пред събралите се за диалог театрални звезди, че са подбрани поради особеностите на специалността си, доколкото се занимават, по думите му, с „ вчувстването в някаква непозната орис, вчувстването в някакъв непознат темперамент “. По този метод М. Лазаров, Д. Стоянович и Я. Гърдев се надяват да убедят феновете освен че Стамболов е популярен, само че както споделя самичък Гърдев: „ Защо не и най-великият?! “. Според режисьора Стамболов въпреки всичко се е изправил против най-силните тогава в Европа и той е като воин, излязъл от Шекспирова покруса.
Авторите на кино лентата вземат решение да го провеждат като полемика, центрирана към няколко същностни въпроса. Първият от тях се отнася до отношението на Стамболов към Османската империя и той гласи: „ Велик бунтовник ли е Стефан Стамболов? “, „ Велик общественик ли е Стефан Стамболов? “, „ Велик посланик ли е Стефан Стамболов? “; „ Велик ли е Стефан Стамболов в връзките си с короната? “, „ Велик ли е, щом е деспот? “, „ Възможна ли е въобще народна власт в страна, която преди малко излиза от 500-годишно иго? “, „ Велик стихотворец и журналист ли е Стефан Стамболов? “. Дискусията сред актьорите, заостряна от акценти, е последвана от строга историческа фактология, показана от Д. Стоянович, в която се изброяват известни истини и заслуги на Стамболов. В последна сметка постоянно надвива отговор, който е в негова изгода. На финала на лентата жестоката гибел на някогашния министър председател е употребена точно с цел да се подчертае неговото „ великолепие “. В този смисъл Я. Гърдев е безапелационен, че Стамболов заслужава даже да бъде разгласен за „ най-велик българин “.
Можем несъмнено да обобщим, че телевизионната презентация за Стамболов събира няколко генерации български артисти. Всички те несъмнено са с задоволително ярки мемоари от времето на някогашния комунистически режим. В този смисъл те са и носители на онази настройка, която е решаваща през 90-те за реабилитирането на Стамболов и изкачването му до върха на историческите фигури, както и до позицията на най-големия български общественик. Ето за какво живели значима част от живота си в условия на несвобода, от една страна, и с чувството за родината си като „ 16-а руска република “, от друга, не е мъчно другите генерации артисти и театрали да се обединят към концепцията за значимостта на Стамболов, още повече че самата аудитория в предварителното гласоподаване въпреки всичко го слага измежду 10-те „ най-велики българи “.
Ето какво си спомни пред мен Явор Гърдев за това време и изработката на презентацията(1). На въпроса за какво е приел да стане покровител на Стамболов, той отговори: „ Към момента имах изострено любознание към геополитическа проблематика и ми се стори, че геополитическите аспекти на активността на Стамболов са нещо, върху което си коства да се направи сериозен акцент, както и на протекционистките му политики в икономическата сфера. Освен това Стамболов беше единственият мощно спорен претендент за наградата от цялата десетка и май единственият без безусловно никакъв късмет да завоюва. Всичко това приличаше на авансово изгубена идея, а аз имам изключително користолюбие към такива дела. Със Стамболов се състезаваха осем чисти всенародни икони и един парашутиран посредством консолидиран активизъм нравствен лидер (Петър Дънов – бел. моя, С. Д.), които нямаха особена потребност от отбрана, защото влизаха в надпреварата с прелиминарен ореол, чието зарево трябваше просто да се подгрява. Не помня някой да е поставял на масата тежки морални проблеми, с цел да десакрализира останалите кандидати, или да е обсъждал що е то целенасоченост в тази ситуация с убийството на Стойчо Гиргинов(2) да вземем за пример. Освен това ми изглеждаше някак непочетно да вадиш кирливи ризи на едни национални герои, с цел да доказваш, че други са по-велики. Та на фона на по този начин контури сакрален пейзаж Стамболов си стоеше напряко токсично....Форматът питаше за какво са ни значими на нас тези герои, и по този начин поставеният въпрос към този момент съдържаше презумпцията, че са ни значими. Оставаше да разберем кой какъв брой. Това се случи посредством едно показване и посредством един заключителен спор. Представянето (по-точно ми се коства да го назовем по този начин, в сравнение с филм) си поставяше за цел да разбере по какъв метод Стамболов населява съзнанието на модерни хора от сфера, несвързана директно с историческата просвета. За задачата на представянето организирах една полемика с артисти, която си беше към два часа и се въртеше към значими тематични точки, свързани с делото на Стамболов. От нея в представянето обаче бяха инсталирани напълно къси потпури към задаването на главните въпроси и напълно къси реплики от включванията на актьорите....Другото, което би трябвало да припомня, е, че действието се развиваше преди четиринайсет години и още го нямаше отдушникът на обществените мрежи, където към този момент всеки може да спори за всичко обществено. Тогава централният дискурс по избрани тематики още беше доста значим, имаше подмолни течения и закъснели към този момент митинги на леви функционери от остарялата школа, че Стамболов нямало по какъв начин и дума да става да се разисква като популярен българин и прочие... “.
Заедно с това Я. Гърдев си спомня и нещо куриозно: „ След финала на акцията далечна родственик на Стамболов, гледала дебата, ме откри по комплицирани пътища и ми подари чифт копчета за ръкавели, които сподели, че са му принадлежали. Подаръкът доста ме трогна, само че също ми развинти въображението, че това може да са копчетата, които Стамболов е носил по време на атентата, когато Халю му отсича ръцете. Не нося постоянно ризи. Такава с ръкавели имам единствено една, само че всякога, когато си я облека, ръцете ми необичайно стартират да тежат и непрекъснато имам съзнанието, че нося рискови копчета. Даже един път си представях по какъв начин и Величко Велянов ме гони да ми реже ръцете и да ми бие плесници с тях, въпреки копчетата да не бяха на Стамболийски. Въобще лудило! “.
На 17 февруари 2007 година е разгласен финалният резултат от гласуването. Стефан Стамболов изрично влиза в челната десетка, като самичък заема осмото място. Той се подрежда там след Васил Левски, Петър Дънов, Аспарух, Симеон Велики, Христо Ботев, Борис I, Константин-Кирил Философ. Зад Стамболов в десетката остават Иван Вазов и Паисий Хилендарски. На процедура едновремешният министър-председател на България е единственият общественик от интервала след Освобождението, който се озовава там. До 20-о място други държавници са само Тодор Живков (попаднал заради високото присъединяване на носталгичния избор в телевизионния формат), Калоян, Крум и Иван Асен II. Другият общественик, който се оказва измежду „ Великите българи “, заема 22-ро място и това е Иван Костов (отново резултат от мобилизирани привърженици). Близък до профила на Стамболов е и неколкократно заемалият министерски пост Атанас Буров, само че той е подложен чак на 42-ра позиция. Интересно е, че от държавниците съвременници на Стамболов безусловно нито един не заема място в листата до 100-но място. Иначе, що се отнася до другите му съвременници, прави усещане, че при осмо място за Стамболов Ал. Константинов е на 23-то, Г. Бенковски – на 25-о, Г. С. Раковски – на 34-то, Петко челник – на 35-о, З. Стоянов – на 49-о, Л. Каравелов – на 82-ро, и така нататък Макар да не липсват комични моменти, да вземем за пример 24-то място на Волен Сидеров, ситуиран сред Ал. Константинов и Г. Бенковски, класацията недвусмислено свидетелства за преподреждането, случило се със Стамболов след 90-те години на XX в., и неговия сензитивен публичен отзив като резултат от работата на медиите, издателските инициативи и многочислената оповестена остаряла и нова литература, възпоменателните практики, новите построени градски пространства наизуст, учебниците по история и така нататък
.............
(1)Интервю на създателя с Явор Гърдев.
(2)Слуга на ловешкия господар Денчо Халача, погубен през август 1872 година от Левски.
Днес се навършват 128 години от Стамболовата кончина. По този мотив поместваме фрагмент от неотдавна появилата се в издателство „ Просвета “ книга на историка Стефан Дечев „ Стамболов след Стамболов. История, политика и памет (1895-2020). “ Той ни напомня за един ефирен формат – „ Великите българи “ - и мястото на Стамболов е него.
Стамболов измежду „ Великите българи “
Стефан Дечев
От 9 юни 2006 година до края на февруари 2007 година в страната се организира – по английски лиценз на Би Би Си, датиращ от 2002 година – акцията „ Великите българи “. През първия стадий, сред 9 юни и 10 декември 2006 година, са препоръчани общо 2710 българи. На 23 декември 2006 година в свое особено предаване Българска национална телевизия афишира тези 100, които са събрали най-вече гласове измежду аудиторията. Оказва се, че в гласуването са взели участие близо 170 000 български жители. Първите 10 души, за които са подадени гласове, биват подредени по азбучен ред. През втория стадий на акцията, който стартира след 23 декември 2006 година, публиката гласоподава към този момент единствено за тези исторически персони, които са съумели да попаднат в първата десетка. През тези седмици Българска национална телевизия приготвя документални филмчета или презентации за всяка от тези персони, като те се излъчват в избрани дни.
Филмът за Стамболов е дело на режисьора Милко Лазаров („ Ага “), а сценарист е телевизионният водещ Димитър Стоянович. В него главен покровител за Стамболов е също режисьор – Явор Гърдев. По думите на Гърдев Стамболов е „ най-спорната от 10-те персони “, които доближават до финала. Затова режисьорът М. Лазаров взема решение да „ нападна “ и да не провежда кино лентата си като диалог на специалисти историци за Стамболов, а на хора от неговата колегия, артисти (Наум Шопов, Марин Янев, Валентин Ганев, Юлиян Вергов, Иван Радоев, Малин Кръстев, Валери Йорданов, Жоржета Николова), давайки на Я. Гърдев ролята на главен покровител. Още при започване на презентацията Гърдев акцентира пред събралите се за диалог театрални звезди, че са подбрани поради особеностите на специалността си, доколкото се занимават, по думите му, с „ вчувстването в някаква непозната орис, вчувстването в някакъв непознат темперамент “. По този метод М. Лазаров, Д. Стоянович и Я. Гърдев се надяват да убедят феновете освен че Стамболов е популярен, само че както споделя самичък Гърдев: „ Защо не и най-великият?! “. Според режисьора Стамболов въпреки всичко се е изправил против най-силните тогава в Европа и той е като воин, излязъл от Шекспирова покруса.
Авторите на кино лентата вземат решение да го провеждат като полемика, центрирана към няколко същностни въпроса. Първият от тях се отнася до отношението на Стамболов към Османската империя и той гласи: „ Велик бунтовник ли е Стефан Стамболов? “, „ Велик общественик ли е Стефан Стамболов? “, „ Велик посланик ли е Стефан Стамболов? “; „ Велик ли е Стефан Стамболов в връзките си с короната? “, „ Велик ли е, щом е деспот? “, „ Възможна ли е въобще народна власт в страна, която преди малко излиза от 500-годишно иго? “, „ Велик стихотворец и журналист ли е Стефан Стамболов? “. Дискусията сред актьорите, заостряна от акценти, е последвана от строга историческа фактология, показана от Д. Стоянович, в която се изброяват известни истини и заслуги на Стамболов. В последна сметка постоянно надвива отговор, който е в негова изгода. На финала на лентата жестоката гибел на някогашния министър председател е употребена точно с цел да се подчертае неговото „ великолепие “. В този смисъл Я. Гърдев е безапелационен, че Стамболов заслужава даже да бъде разгласен за „ най-велик българин “.
Можем несъмнено да обобщим, че телевизионната презентация за Стамболов събира няколко генерации български артисти. Всички те несъмнено са с задоволително ярки мемоари от времето на някогашния комунистически режим. В този смисъл те са и носители на онази настройка, която е решаваща през 90-те за реабилитирането на Стамболов и изкачването му до върха на историческите фигури, както и до позицията на най-големия български общественик. Ето за какво живели значима част от живота си в условия на несвобода, от една страна, и с чувството за родината си като „ 16-а руска република “, от друга, не е мъчно другите генерации артисти и театрали да се обединят към концепцията за значимостта на Стамболов, още повече че самата аудитория в предварителното гласоподаване въпреки всичко го слага измежду 10-те „ най-велики българи “.
Ето какво си спомни пред мен Явор Гърдев за това време и изработката на презентацията(1). На въпроса за какво е приел да стане покровител на Стамболов, той отговори: „ Към момента имах изострено любознание към геополитическа проблематика и ми се стори, че геополитическите аспекти на активността на Стамболов са нещо, върху което си коства да се направи сериозен акцент, както и на протекционистките му политики в икономическата сфера. Освен това Стамболов беше единственият мощно спорен претендент за наградата от цялата десетка и май единственият без безусловно никакъв късмет да завоюва. Всичко това приличаше на авансово изгубена идея, а аз имам изключително користолюбие към такива дела. Със Стамболов се състезаваха осем чисти всенародни икони и един парашутиран посредством консолидиран активизъм нравствен лидер (Петър Дънов – бел. моя, С. Д.), които нямаха особена потребност от отбрана, защото влизаха в надпреварата с прелиминарен ореол, чието зарево трябваше просто да се подгрява. Не помня някой да е поставял на масата тежки морални проблеми, с цел да десакрализира останалите кандидати, или да е обсъждал що е то целенасоченост в тази ситуация с убийството на Стойчо Гиргинов(2) да вземем за пример. Освен това ми изглеждаше някак непочетно да вадиш кирливи ризи на едни национални герои, с цел да доказваш, че други са по-велики. Та на фона на по този начин контури сакрален пейзаж Стамболов си стоеше напряко токсично....Форматът питаше за какво са ни значими на нас тези герои, и по този начин поставеният въпрос към този момент съдържаше презумпцията, че са ни значими. Оставаше да разберем кой какъв брой. Това се случи посредством едно показване и посредством един заключителен спор. Представянето (по-точно ми се коства да го назовем по този начин, в сравнение с филм) си поставяше за цел да разбере по какъв метод Стамболов населява съзнанието на модерни хора от сфера, несвързана директно с историческата просвета. За задачата на представянето организирах една полемика с артисти, която си беше към два часа и се въртеше към значими тематични точки, свързани с делото на Стамболов. От нея в представянето обаче бяха инсталирани напълно къси потпури към задаването на главните въпроси и напълно къси реплики от включванията на актьорите....Другото, което би трябвало да припомня, е, че действието се развиваше преди четиринайсет години и още го нямаше отдушникът на обществените мрежи, където към този момент всеки може да спори за всичко обществено. Тогава централният дискурс по избрани тематики още беше доста значим, имаше подмолни течения и закъснели към този момент митинги на леви функционери от остарялата школа, че Стамболов нямало по какъв начин и дума да става да се разисква като популярен българин и прочие... “.
Заедно с това Я. Гърдев си спомня и нещо куриозно: „ След финала на акцията далечна родственик на Стамболов, гледала дебата, ме откри по комплицирани пътища и ми подари чифт копчета за ръкавели, които сподели, че са му принадлежали. Подаръкът доста ме трогна, само че също ми развинти въображението, че това може да са копчетата, които Стамболов е носил по време на атентата, когато Халю му отсича ръцете. Не нося постоянно ризи. Такава с ръкавели имам единствено една, само че всякога, когато си я облека, ръцете ми необичайно стартират да тежат и непрекъснато имам съзнанието, че нося рискови копчета. Даже един път си представях по какъв начин и Величко Велянов ме гони да ми реже ръцете и да ми бие плесници с тях, въпреки копчетата да не бяха на Стамболийски. Въобще лудило! “.
На 17 февруари 2007 година е разгласен финалният резултат от гласуването. Стефан Стамболов изрично влиза в челната десетка, като самичък заема осмото място. Той се подрежда там след Васил Левски, Петър Дънов, Аспарух, Симеон Велики, Христо Ботев, Борис I, Константин-Кирил Философ. Зад Стамболов в десетката остават Иван Вазов и Паисий Хилендарски. На процедура едновремешният министър-председател на България е единственият общественик от интервала след Освобождението, който се озовава там. До 20-о място други държавници са само Тодор Живков (попаднал заради високото присъединяване на носталгичния избор в телевизионния формат), Калоян, Крум и Иван Асен II. Другият общественик, който се оказва измежду „ Великите българи “, заема 22-ро място и това е Иван Костов (отново резултат от мобилизирани привърженици). Близък до профила на Стамболов е и неколкократно заемалият министерски пост Атанас Буров, само че той е подложен чак на 42-ра позиция. Интересно е, че от държавниците съвременници на Стамболов безусловно нито един не заема място в листата до 100-но място. Иначе, що се отнася до другите му съвременници, прави усещане, че при осмо място за Стамболов Ал. Константинов е на 23-то, Г. Бенковски – на 25-о, Г. С. Раковски – на 34-то, Петко челник – на 35-о, З. Стоянов – на 49-о, Л. Каравелов – на 82-ро, и така нататък Макар да не липсват комични моменти, да вземем за пример 24-то място на Волен Сидеров, ситуиран сред Ал. Константинов и Г. Бенковски, класацията недвусмислено свидетелства за преподреждането, случило се със Стамболов след 90-те години на XX в., и неговия сензитивен публичен отзив като резултат от работата на медиите, издателските инициативи и многочислената оповестена остаряла и нова литература, възпоменателните практики, новите построени градски пространства наизуст, учебниците по история и така нататък
.............
(1)Интервю на създателя с Явор Гърдев.
(2)Слуга на ловешкия господар Денчо Халача, погубен през август 1872 година от Левски.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ