На 29 октомври 1914 г. злощастният български поет изпи отровата,

На 29 октомври 1914 година злополучният български стихотворец изпи отровата, натисна спусъка и остави осиротял цялостен един народ, който и до през днешния ден се пита: " Защо мълчахме? Защо го изоставихме? ".

На 29 октомври от 11 часа, тъкмо 105 години след неговата ненавременна гибел, Националният книжовен музей провежда поклонение пред гроба му.

Пейо К. Яворов е заровен в Централните софийски гробища , паралелно със брачната половинка си Лора Каравелова.
След тази загуба, доста от неговите другари, близки и инцидентни познати, споделят спомените си за него , за годината след първата покруса на поета. Те описват за превръщането на напетия, с бляскав взор мъж, на обожавания създател, в една бледа сянка.

Белетристът и мемоарист Михаил Кремен споделя:

 

След като зарасна раната, и превръзките бяха снети, Яворов трябваше да напусне Александровата болница. Къде да отиде? Виждащ едва, той беше беззащитен, и трябваше постоянно да има хора към него. За да не се усеща уединен в наета стая или в хотел, предложих му да пристигна вкъщи, до момента в който се разбере какво ще става по-нататък. Живеехме на бул. „ Патриарх Евтимий “, близо до Александровата болница. Приготвихме му моята работна стая и той остана там към три седмици в едно, желая да подчертая това, хубаво въодушевление на топло приютен злощастник. Фамилната атмосфера, това, че към него постоянно имаше другарски настроени хора, които се грижеха за всичко и които бяха същински негови доброжелатели, шеговитите „ диалози “ с дребната Конка – ученичка от отделенията; вярата му, че ще прогледне, в случай че не изцяло, то най-малко с едното око, изключително откакто отиде във Виена, събитието, че клеветата за неговата виновност по убийството на Лора не бе стигнала вкъщи, а и следствието по гибелта на Лора още не бе обърнало острието си към самия Яворов, всичко това му даваше подтик за живот и едно ярко, скрито-радостно въодушевление на спасен от гибелта и страданията човек.
-->
Сякаш някакъв товар се бе смъкнал от гърба му, като че ли гибелта на Лора и неговото самоубийство му бяха донесли – с трагичната си развръзка – едно позволение, едно утешение, едно освежително разведряване на препълнената със светкавици фамилна атмосфера; като че ли той бе изкупил греховете си, и пред него предстоеше нов, непокварен, прелестен живот. Ако съдът и обществото не бяха го смазали, в случай че това му въодушевление бе подкрепяно до дъно, в случай че „ в България убиваха не с секира, а със златна игла “, – както споделя една негова героиня, Яворов не щеше да се самоубие повторно, дори и да ослепееше дефинитивно.

Тия три седмици, които той прекара вкъщи незабавно след лечението си в Александровата болница, бяха може би единствените негови светли дни в едногодишния интервал от гибелта на Лора до неговото самоубийство.

Когато се връщах на обяд от работа, аз заварвах Яворов облечен, умит, стаята проветрена, чиста и затоплена, отдалеко се чуваше радостната шум на Конка, върнала се от учебно заведение. Почваше се обядът – носеха яденето в стаята му. Аз помагах на Яворов и от самото начало до вечерта оставах у дома, с цел да му придружавам.

След като към този момент беше ми разправил по какъв начин е станало самоубийството на Лора, нито аз, нито той не засягахме в тия тихи следобеди претърпяната покруса. Той я отбягваше като нещо неуместно, което би трябвало да се погребе и не помни, с цел да не покруси насладата му, че е останал жив. Аз пък премълчавах това, което пишеха всеки ден вестниците и което служеше за неизчерпаеми тематики на диалози, ругатни и клюки. Аз бях му икономисал огорчението и бях му отсрочил разочарованието. Чак когато напусна дома ми, той разбра, че всички – дори и най-близките му другари – го смятаха за палач. Всички бяха не запомнили огромния стихотворец и го хулеха като финален нарушител. Нужен беше четвърт век, с цел да се очисти погледът на клеветниците и да светне великият облик на поета.

Обикновено следобяд идваха Тодор Александров, Асен Златаров, а в последно време и доктор Кръстьо Кръстев. На Тодор Александров Яворов се радваше най-вече: студеният разсъдък и спокойната увереност на тоя железен човек му влияеха чудотворно. Имаше диалози уединено и поверителни, излъчени с шепот, съобщения;  македонското дело се обмисляше без значение от слепотата на Яворов, и може би таман по тази причина всяко посещаване на Александров действаше на Яворов като укрепителна инжекция.

Нежното и приятелско ухажване на Асен Златаров идваше да добави и усили положителното въодушевление у Яворов. Само късите, настоятелен визити на доктор Кръстев в края на Яворовото посещение у нас, донесоха първата паника: доктор Кръстев го посъветва по-скоро да се реалокира другаде, с цел да не се дава храна на злоезичието и да не се пречи на следственото дело.

В началото на четвъртата седмица заведоха Яворов в една студена и неприветна стая на улица „ Любен Каравелов “, дето на другия ден го заварих самичък – почернял от тъга, той се разхождаше бързо от единия ъгъл до другия, като звяр в клетка. От тоя ден нататък се заредиха: безрезултатното пътешестване на Яворов до Виена, с цел да се лекува при най-хубавия очен лекар; лежането му като пандизчия в клиниката на доктор Сарафов в етажа над сладкарница „ Цар Освободител “; разрастващата се в обществото ненавист към „ поета-убиец “; безпаричието; клеветата за неговата виновност за гибелта на Лора, чудовищният ход на делото, загубване на другари и фенове, и последователното изгубване на зрението му…

Тогава пристигна гибелта – единственото Яворово облекчение.

 

Михаил Кремен, сп. „ Изкуство и рецензия “, ноември 1939 година