Адела Пеева, режисьор: Време е да започнем да мислим глобално и да се борим с национализма
На 23 април от 18 ч. в Дома на киното ще има специфична юбилейна прожекция на " Чия е тази ария? " (2003 г.) - първия български документален филм, номиниран от Европейската кино академия. " Дневник " беседва с режисьор Адела Пеева за раждането и живота на тази кино история, за национализма, проблемите на Балканите и за документалното кино през днешния ден.
Минаха 20 години от премиерата на документалния филм " Чия е тази ария? ", само че той сякаш е към момента настоящ. С какви очи поглеждате на този филм през днешния ден? Какво се промени за тези 20 години?
- През всичките тези 20 години филмът нито ден не е прокиснал по лавиците - бил е непрестанно в придвижване, издирван и гледан. Така че аз не го изваждам от раклата и да го поизтупам за юбилея и прожекцията. Като го виждам през днешния ден, коства ми се, че като че ли в този момент е изработен. Проблемите, които имаме да решаваме, не престават да са свързани с национализма и са все едни и същи " проблеми на Балканите ". Наистина се веселя, че филмът още се търси и откровено скърбя, че и през днешния ден е толкоз настоящ.
Каква е тайната съставна част на това да направиш филм, който да се гледа години наред и да е към момента настоящ?
- Според мен, това е тематиката. Тя би трябвало да е по едно и също време местна, твоя, персонална, само че и да работи световно. Не може и не би трябвало да се затваряш в своята черупка. Темата, която си избрал, би трябвало да може да бъде необятно създадена, да може да допре по-глобални проблеми. Нали споделят " Мисли локално, действай световно ". Най-важното за мен е да избереш тематиката, която да те вълнува сега и да знаеш, че това е нещото, което би желал да направиш.
Много пъти съм разказвала по какъв начин стартира този филм, само че ще го повторя: бях на един фестивал в Истанбул с кино лентата " Излишните ", който споделя за " Възродителния развой " и преименуването. Колегите тогава ни поканиха на вечеря, по време на която дребен оркестър изпълняваше доста хубава музика. И засвириха мелодията от бъдещия филм. На масата бяхме единствено балканци - мъжът ми, който е сърбин; аз - българка, грък, македонец и турчин. Аз първа споделих, че тази музика е от нашата страна. Зароди се спор, който стана много невъздържан. Всеки претендираше, че песента е от неговата страна. Когато излязохме от ресторанта, споделих на мъжа ми, че би трябвало да направя филм от това.
Това е съответният мотив, само че очевидно, че човек би трябвало да има и сетива за подобен сюжет. Аз съм учила в Белград, в някогашна Югославия. Може би по тази причина, когато започнах да фотографирам кино лентата, те - хората от Балканите, ме допускаха до себе си, смятаха ме за техен човек. Хем съм българка, хем мъжът ми е сърбин. Но когато нещата се изостриха по време на фотосите, внезапно станах непознатата. Започнаха да питат коя съм, какво върша там и какво желая.
© София Филм Фест
Адела Пеева е създател на редица документални филми, измежду които " Съединението на България ", " Майки " и " В търсене на Списаревски ".
Филмът демонстрира една типична линия на балканските нации непрекъснато да разделят нещо. Ще спрем ли в миналото, съгласно Вас, да се караме за общата история, песните, поетите и други?
- Мисля, че не, тъй като идентитетът ни е непосредствен, ние сме съвсем идентични. И да не забравяме, че всички сме живели в Османската империя и сме били едно цяло. Когато се разцепва империята, ние започваме да разделяме. Това е сензитивна тематика и не мисля, че толкоз бързо ще изчезне. Войната в някогашна Югославия, Босна, нашият спор с Македония - всичко това са опашки.
В подтекста на сегашната политическа обстановка най-вече разногласия България има с Република Северна Македония. Какво е належащо, с цел да се помирим?
- Може би би трябвало да създадем филм " Чий е този монумент? ". За да си изясним въпроса с паметника на Гоце Делчев, да вземем за пример. Според мен, извънредно време е да стартираме да мислим по-глобално и това важи за всичко. Не можеш да се затвориш в черупката си и да мислиш, че тук е началото и краят на света. Не става. Мисля, че най-важното е и в двете страни да се борим срещу национализма, дружно, обединено.
Между другото, аз направих цялостен филм за национализма - " Да живее България ". През 80-те, по време на развития социализъм, имах два спрени кино лентата - " Майки " и " В името на спорта ". Днес постоянно ме питат дали в този момент имам спрени филми и коства ми се че в прочут смисъл, имам..
Криворазбраният национализъм и езикът на омразата
Той е изработен в копродукция с Българска национална телевизия през 2017 година, и е антинационалистически - за Луков марш, за младежите, които парадират с пронацистки изявления. Показахме го в кината при огромен зрителски интерес, пътува по света, демонстрират го на фестивали, само че малкия екран не го пуска към този момент шеста година. Г-н Кошлуков неотдавна сподели, че не е могъл да не пусне кино лентата за Ботев, тъй като е финансиран от Българска национална телевизия и ще го питат къде са парите, в случай че не го излъчи.Това е необичайно изявление. За моя филм това очевидно не важи и Сметната палата няма да го пита за него, макар че и той е юридически с пари на Българска национална телевизия. Според мен, евентуалната причина по този начин да се развият нещата е било наличието по това време на Вътрешна македонска революционна организация в Народното събрание. Сега пък, там е " Възраждане ". За мен тези негласни забрани са под знака на национализма.
Докато ние, в това число и македонците, не си решим този проблем с национализма и националистите персонално за нас самите, просто не би трябвало да се срещаме, тъй като това до нищо не води
Психиатрите споделят, че това е болест. Ако не можеш да се схванеш с някой, просто не се срещай с него, до момента в който не решиш въпроса за себе си. Ние с македонците, та даже и със сърбите, сме делили една история, една просвета. Абсурдно е те да чакат от нас и ние от тях да се променим от единствено себе си. Изглежда, че сякаш до момента в който някой в профил не ни натисне - и тях, и нас - нищо няма да се получи.
© Дом на киното
Кадър от документалния филм " Да живее България ".
Напоследък постоянно се приказва за неравнопоставеност в киното - че има повече функции за мъже; че множеството режисьори са мъже; че премиите се раздават не съгласно заслугите, а на правилото " да не се обиди някой ". Какво мислите Вие от позицията на човек, занимаващ се с кино към този момент над 50 години?
- За себе си открих този проблем за неравнопоставеността в киното много от дълго време. Направих изследвания и обстоятелствата потвърдиха че има такова нещо. През 2016г. сътворих. На нея отделих място за всяка една жена режисьор и нейните филми. Тя стана един удобен указател както за самите режисьорки, по този начин и за техните биографии и техните филми.
Адела Пеева, режисьор: Младите документалисти през днешния ден са малко и бързо минават в игралното кино
А по отношение на премиите: във всяко жури, на всички места има някакви ангажименти, има битка, тъй като всеки се бори за премия. Защо, да вземем за пример, Методи Андонов няма " Златна роза " за " Козият рог "? Има доста други образци. " Ти на мен, аз на теб... ", то това даже не е за пари. Ние, артистите и режисьорите, сме суетни хора, Аз не се впечатлявам доста от такива неща, само че от време на време е очевадно. Навремето, когато " Чия е тази ария? " потегли по света, аз бях в действителност щастлива, тъй като това беше първият ми доста огромен филм. И тогава един канадец ми сподели: " Адел, нищо под " Оскар " не важи, блага ". Това е равнището, въпреки че и оскарите не знаем по какъв начин се дават и какво се случва там. Трябва да минат години, с цел да се отсее кой филм е бил в действителност прекрасен. А какво е прекрасен филм ли? Когато филмът ме допре и развълнува, когато някоя мъничка тематика е направена по този начин, че да звучи световно... Критериите ги дават критиците, само че прекрасен е този филм, който ти харесва, който те допре.
Как решихте да се занимавате съответно с писмено кино?
- Някак си, документалното кино ме избра. Аз приключих в някогашна Югославия. А там, когато аплайваш за кинорежисура в Академията, две години учиш единствено театрална постановка, което е доста хубаво, тъй като се научаваш да работиш с артисти и да четеш текст, да анализираш. След това още веднъж се явявахме на изпит и по-късно ни споделяха кой ще учи за спектакъл и кой за кино. Учих през 60-те и тогава югославското кино беше на върха, то всяка година печелеше награди.
Документалното кино тогава беше безусловно равностойно с игралното по значителност и интерес от страна на публиката. Тогава за мен нямаше значение с какво кино ще се занимавам. Когато се върнах в България, имах две благоприятни условия: да стана асистент-режисьор в игралното кино или да се занимавам независимо с писмено. Познайте кое избрах? Разбира се, независимото.
Имам и един игрален филм - " Съседката ", с който се гордея. След като го направих обаче се промени системата, промени се финансирането и нямаше опция към този момент да върша такова кино. Върнах се към документалното и започнах да работя с задгранични компании - да върша филмите си с копродуценти от Европа и за малките екрани от Европа
Определят Ви като. Съгласна ли сте с това изказване и има ли задоволително смели създатели съгласно Вас?
- Когато стартира да върша филм, не мисля дали е ужасно, или не. Не мисля за това какво ще намеря. Вървиш напред и се опитваш да си направиш кино лентата - това е. Не е преднамерено. Не диря предумишлено нещо, с което да покажа какво са мускули. Такъв човек съм, с подобен темперамент. Не се окайвам, когато срещна компликация. Продължавам напред, въпреки всичко филмът би трябвало да стане.
Какво е Вашето обръщение към младежите, които се занимават с кино, а и освен?
- Не отлагайте днешната работа за на следващия ден. Важи за киното, само че и освен. Това беше девиз от ученическите ми години. Мислехме, че го е споделил Георги Димитров, само че не е истина. Това е от учителя Петър Дънов. Не отлагайте това, което желаете да извършите, тъй като времето лети.
*Адела Пеева е режисьор на писмено кино. Завършила е Академията за спектакъл, кино, радио и телевизия в Белград. През 2003 година тя основава кино лентата " Чия е тази ария? ", който е първият български документален филм, номиниран от Европейската кино академия. Наградена е с Орден " Св. св. Кирил и Методий " първа степен и с Орден " Стара планина " първа степен поради огромните й заслуги в региона на културата. Автор е на редица документални филми, измежду които " Съединението на България ", " Майки " и " В търсене на Списаревски ".
Минаха 20 години от премиерата на документалния филм " Чия е тази ария? ", само че той сякаш е към момента настоящ. С какви очи поглеждате на този филм през днешния ден? Какво се промени за тези 20 години?
- През всичките тези 20 години филмът нито ден не е прокиснал по лавиците - бил е непрестанно в придвижване, издирван и гледан. Така че аз не го изваждам от раклата и да го поизтупам за юбилея и прожекцията. Като го виждам през днешния ден, коства ми се, че като че ли в този момент е изработен. Проблемите, които имаме да решаваме, не престават да са свързани с национализма и са все едни и същи " проблеми на Балканите ". Наистина се веселя, че филмът още се търси и откровено скърбя, че и през днешния ден е толкоз настоящ.
Каква е тайната съставна част на това да направиш филм, който да се гледа години наред и да е към момента настоящ?
- Според мен, това е тематиката. Тя би трябвало да е по едно и също време местна, твоя, персонална, само че и да работи световно. Не може и не би трябвало да се затваряш в своята черупка. Темата, която си избрал, би трябвало да може да бъде необятно създадена, да може да допре по-глобални проблеми. Нали споделят " Мисли локално, действай световно ". Най-важното за мен е да избереш тематиката, която да те вълнува сега и да знаеш, че това е нещото, което би желал да направиш.
Много пъти съм разказвала по какъв начин стартира този филм, само че ще го повторя: бях на един фестивал в Истанбул с кино лентата " Излишните ", който споделя за " Възродителния развой " и преименуването. Колегите тогава ни поканиха на вечеря, по време на която дребен оркестър изпълняваше доста хубава музика. И засвириха мелодията от бъдещия филм. На масата бяхме единствено балканци - мъжът ми, който е сърбин; аз - българка, грък, македонец и турчин. Аз първа споделих, че тази музика е от нашата страна. Зароди се спор, който стана много невъздържан. Всеки претендираше, че песента е от неговата страна. Когато излязохме от ресторанта, споделих на мъжа ми, че би трябвало да направя филм от това.
Това е съответният мотив, само че очевидно, че човек би трябвало да има и сетива за подобен сюжет. Аз съм учила в Белград, в някогашна Югославия. Може би по тази причина, когато започнах да фотографирам кино лентата, те - хората от Балканите, ме допускаха до себе си, смятаха ме за техен човек. Хем съм българка, хем мъжът ми е сърбин. Но когато нещата се изостриха по време на фотосите, внезапно станах непознатата. Започнаха да питат коя съм, какво върша там и какво желая.
© София Филм Фест
Адела Пеева е създател на редица документални филми, измежду които " Съединението на България ", " Майки " и " В търсене на Списаревски ".
Филмът демонстрира една типична линия на балканските нации непрекъснато да разделят нещо. Ще спрем ли в миналото, съгласно Вас, да се караме за общата история, песните, поетите и други?
- Мисля, че не, тъй като идентитетът ни е непосредствен, ние сме съвсем идентични. И да не забравяме, че всички сме живели в Османската империя и сме били едно цяло. Когато се разцепва империята, ние започваме да разделяме. Това е сензитивна тематика и не мисля, че толкоз бързо ще изчезне. Войната в някогашна Югославия, Босна, нашият спор с Македония - всичко това са опашки.
В подтекста на сегашната политическа обстановка най-вече разногласия България има с Република Северна Македония. Какво е належащо, с цел да се помирим?
- Може би би трябвало да създадем филм " Чий е този монумент? ". За да си изясним въпроса с паметника на Гоце Делчев, да вземем за пример. Според мен, извънредно време е да стартираме да мислим по-глобално и това важи за всичко. Не можеш да се затвориш в черупката си и да мислиш, че тук е началото и краят на света. Не става. Мисля, че най-важното е и в двете страни да се борим срещу национализма, дружно, обединено.
Между другото, аз направих цялостен филм за национализма - " Да живее България ". През 80-те, по време на развития социализъм, имах два спрени кино лентата - " Майки " и " В името на спорта ". Днес постоянно ме питат дали в този момент имам спрени филми и коства ми се че в прочут смисъл, имам..
Криворазбраният национализъм и езикът на омразата Той е изработен в копродукция с Българска национална телевизия през 2017 година, и е антинационалистически - за Луков марш, за младежите, които парадират с пронацистки изявления. Показахме го в кината при огромен зрителски интерес, пътува по света, демонстрират го на фестивали, само че малкия екран не го пуска към този момент шеста година. Г-н Кошлуков неотдавна сподели, че не е могъл да не пусне кино лентата за Ботев, тъй като е финансиран от Българска национална телевизия и ще го питат къде са парите, в случай че не го излъчи.Това е необичайно изявление. За моя филм това очевидно не важи и Сметната палата няма да го пита за него, макар че и той е юридически с пари на Българска национална телевизия. Според мен, евентуалната причина по този начин да се развият нещата е било наличието по това време на Вътрешна македонска революционна организация в Народното събрание. Сега пък, там е " Възраждане ". За мен тези негласни забрани са под знака на национализма.
Докато ние, в това число и македонците, не си решим този проблем с национализма и националистите персонално за нас самите, просто не би трябвало да се срещаме, тъй като това до нищо не води
Психиатрите споделят, че това е болест. Ако не можеш да се схванеш с някой, просто не се срещай с него, до момента в който не решиш въпроса за себе си. Ние с македонците, та даже и със сърбите, сме делили една история, една просвета. Абсурдно е те да чакат от нас и ние от тях да се променим от единствено себе си. Изглежда, че сякаш до момента в който някой в профил не ни натисне - и тях, и нас - нищо няма да се получи.
© Дом на киното
Кадър от документалния филм " Да живее България ".
Напоследък постоянно се приказва за неравнопоставеност в киното - че има повече функции за мъже; че множеството режисьори са мъже; че премиите се раздават не съгласно заслугите, а на правилото " да не се обиди някой ". Какво мислите Вие от позицията на човек, занимаващ се с кино към този момент над 50 години?
- За себе си открих този проблем за неравнопоставеността в киното много от дълго време. Направих изследвания и обстоятелствата потвърдиха че има такова нещо. През 2016г. сътворих. На нея отделих място за всяка една жена режисьор и нейните филми. Тя стана един удобен указател както за самите режисьорки, по този начин и за техните биографии и техните филми.
Адела Пеева, режисьор: Младите документалисти през днешния ден са малко и бързо минават в игралното кино А по отношение на премиите: във всяко жури, на всички места има някакви ангажименти, има битка, тъй като всеки се бори за премия. Защо, да вземем за пример, Методи Андонов няма " Златна роза " за " Козият рог "? Има доста други образци. " Ти на мен, аз на теб... ", то това даже не е за пари. Ние, артистите и режисьорите, сме суетни хора, Аз не се впечатлявам доста от такива неща, само че от време на време е очевадно. Навремето, когато " Чия е тази ария? " потегли по света, аз бях в действителност щастлива, тъй като това беше първият ми доста огромен филм. И тогава един канадец ми сподели: " Адел, нищо под " Оскар " не важи, блага ". Това е равнището, въпреки че и оскарите не знаем по какъв начин се дават и какво се случва там. Трябва да минат години, с цел да се отсее кой филм е бил в действителност прекрасен. А какво е прекрасен филм ли? Когато филмът ме допре и развълнува, когато някоя мъничка тематика е направена по този начин, че да звучи световно... Критериите ги дават критиците, само че прекрасен е този филм, който ти харесва, който те допре.
Как решихте да се занимавате съответно с писмено кино?
- Някак си, документалното кино ме избра. Аз приключих в някогашна Югославия. А там, когато аплайваш за кинорежисура в Академията, две години учиш единствено театрална постановка, което е доста хубаво, тъй като се научаваш да работиш с артисти и да четеш текст, да анализираш. След това още веднъж се явявахме на изпит и по-късно ни споделяха кой ще учи за спектакъл и кой за кино. Учих през 60-те и тогава югославското кино беше на върха, то всяка година печелеше награди.
Документалното кино тогава беше безусловно равностойно с игралното по значителност и интерес от страна на публиката. Тогава за мен нямаше значение с какво кино ще се занимавам. Когато се върнах в България, имах две благоприятни условия: да стана асистент-режисьор в игралното кино или да се занимавам независимо с писмено. Познайте кое избрах? Разбира се, независимото.
Имам и един игрален филм - " Съседката ", с който се гордея. След като го направих обаче се промени системата, промени се финансирането и нямаше опция към този момент да върша такова кино. Върнах се към документалното и започнах да работя с задгранични компании - да върша филмите си с копродуценти от Европа и за малките екрани от Европа
Определят Ви като. Съгласна ли сте с това изказване и има ли задоволително смели създатели съгласно Вас?
- Когато стартира да върша филм, не мисля дали е ужасно, или не. Не мисля за това какво ще намеря. Вървиш напред и се опитваш да си направиш кино лентата - това е. Не е преднамерено. Не диря предумишлено нещо, с което да покажа какво са мускули. Такъв човек съм, с подобен темперамент. Не се окайвам, когато срещна компликация. Продължавам напред, въпреки всичко филмът би трябвало да стане.
Какво е Вашето обръщение към младежите, които се занимават с кино, а и освен?
- Не отлагайте днешната работа за на следващия ден. Важи за киното, само че и освен. Това беше девиз от ученическите ми години. Мислехме, че го е споделил Георги Димитров, само че не е истина. Това е от учителя Петър Дънов. Не отлагайте това, което желаете да извършите, тъй като времето лети.
*Адела Пеева е режисьор на писмено кино. Завършила е Академията за спектакъл, кино, радио и телевизия в Белград. През 2003 година тя основава кино лентата " Чия е тази ария? ", който е първият български документален филм, номиниран от Европейската кино академия. Наградена е с Орден " Св. св. Кирил и Методий " първа степен и с Орден " Стара планина " първа степен поради огромните й заслуги в региона на културата. Автор е на редица документални филми, измежду които " Съединението на България ", " Майки " и " В търсене на Списаревски ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ