На 21 май 2004 г. основаната в Сан Франциско асоциация

На 21 май 2004 година учредената в Сан Франциско асоциация на жителите на света подарява със своята първа премия " Станислав Евграфович Петров ". През януари 2006 година той е почетен с втора премия, която му е връчена персонално в централата на Обединените народи в Ню Йорк. През 2013 година интернационален екип снима документален филм за живота му, а на 26 септември 2018 година тогавашния ръководител на Организация на обединените нации споделя за него –  " Цялото човечество дължи на Станислав Евграфович Петров най-дълбока признателност ".
Много малко хора знаят на какво е учреден този непонятен интерес към индивида с такова нормално име. Заради това ще ви опиша историята му. Той е роден през 1939 година в град Владивосток на тихоокеанското крайбрежие на Съюз на съветските социалистически републики. Баща му е военен водач през войната, а майка му здравна сестра. Семейната традиция му дава тенденция в живота и през 1972 година той съумява да приключи Киевското висше военно авиационно инженерно учебно заведение. Получава специалността офицер от противовъздушната защита и по-точно инженер-аналитик. След отлична работа той се издига бързо в йерархията и в средата на 70-те години към този момент дава отговор за специфичния противоракетен щит, който пази Москва от нуклеарно нахлуване, идващо от страните в НАТО.

През нощта на 26 септември 1983 година Станислав Петров е дежурен в командния пункт на специфичната база Серпухов-15, която се намира на 100 км от Москва и следи уредите, които демонстрират интензивността на съперника. Той е виновен както за отбраната от нуклеарни ракети, по този начин и за ответния удар, който би трябвало да нанесе руската военна машина.

Седмици по-рано напрежението сред суперсилите нараства неимоверно, откакто руската Противовъздушна отбрана смъква южнокорейски пътнически аероплан, който навлиза във въздушното пространство на Съюз на съветските социалистически републики.

Изведнъж системата за ранно предизвестие се задейства. На екраните са появяват американски междуконтинентални ракети, които политат към руска територия. Като дежурен пълководец Станислав Петров стартира разбор на обстановката. Първо вижда, че ракетите са изстреляни единствено от една база. Това го кара да се усъмни, тъй като при начало на нуклеарен спор би трябвало да се употребява цялостната мощност на стратегическото въоръжение, с цел да бъде погубен съперника преди да може да отговори. Петров взема решение да получи в допълнение удостоверение и стартира следене на въздушното и галактическото пространство през други уреди. След няколко десетки напрегнати минути, на никое място не се появяват противниковите оръжия. Станислав Петров взема решение на личен риск да съобщи нагоре по линията за лъжливо сработване на системата. Командващият на войските на противоракетната защита генерал-полковник Юрий Вотинцев персонално идва на командния пункт, с цел да ревизира сигнала и обстановката. Накрая е предизвестен и министъра на защитата Дмитрий Устинов. Червеното копче остава ненатиснато и до ден сегашен, с помощта на отличния разбор и независимата мисъл на един руски офицер.

Естествено, стореното от него в следствие е подложено на опровержения. Много експерти настояват, че един сигнал постоянно би трябвало да бъде препотвърден и от спомагателни системи и едвам тогава, индивидът с нуклеарното куфарче ще вземе решението да доунищожи другата половина от света.

Това не е единствения случай от Студената война, в който елементарни хора избавят планетата. Има и сходни по време на Карибската ракетна рецесия през 1962 година Големият въпрос, който ни остава е дали през днешния ден има хора, които държат повече на живота на другите и на спасението на Земята, в сравнение с своя личен живот, тъй като при неточност от този диаметър или несъблюдение на заповед, офицерите по правилник ги чака най-строго наказване и даже разстрел.

Още преди да стартира актуалната война се пробвах да напомня за заплахата от нуклеарна злополука. Днес при тези равнища на борба ние просто копираме щраусите и се надяваме някой от маразмените старци да не натисне копчето. Идеята за мира в Европа наподобява фантазия. Конфликтът, стартират от Русия няма да бъде къс.

След годините на голословен напън от Запад се стигна до цялостното разкъсване на разговора и в този момент би трябвало елементарните хора да желаят единствено едно – мир. Защото ние нямаме дълбоки бетонни бункери с тонове храна и системи, с които да преживеем нуклеарната зима. Такива имат единствено елитите на суперсилите. Ние единствено можем да бъдем жертви и вярната позиция в този момент е не да се радваме на съветските или украинските победи, не да се борим за едната или другата страна в спора, а да натиснем своите ръководещи в цяла Европа, с цел да станат медиаторите в мира. За Съединени американски щати и Русия от тук нататък Европа е единствено едно полесражение. Място, където се сблъскват стопански и военно. Естествено е освен това състояние Швеция и Финландия да търсят сигурността на НАТО, само че статуквото на еднополюсния свят към този момент е нарушено и повече не би трябвало да се съобразяваме единствено с Вашингтон, само че и с Москва.

Странно е, че ние европейците не разбираме заплахата за самите нас. Още по-ужасяваща е некомпетентността на нашите политици и управнически структури, които не схванаха за краха на остарелия свят. Европа има голям капацитет – и човешки, и политически, само че той може да бъде ориентиран в вярната посока единствено в случай че елементарните хора вземат контрола и ръководството в своите ръце. За да можем да се върнем към живота си би трябвало мир, тъй като в противоположен случай ни чака единствено цялостно изтребване и в днешния комплициран свят надали ще се откри един нов Станислав Петров, който да ни избави за следващ път.