Спомен за последния ден на Милен Цветков
На 19 април се навърши една година от гибелта на журналиста . Книгата (от Книгомания) излиза в негова памет. Автор е Милена Иванова - индивидът до Милен Цветков в последните няколко години. Книгата е под редакцията на журналиста Георги Тошев. Ето фрагмент от нея със спомен за последния ден на журналиста, разказан от приятелката му Милена Иванова.
– Става късно, нали искаше да излизаш.
Той отговори, четейки нещо във Facebook.
– Да, в този момент потеглям. Има време до осем, няма да се бавя, до четиресет минути ще се върна.
Стана, реалокира таблета на перваза на прозореца, без да го изключва, там го държеше. Отново се мушна зад тв приемника. Най-накрая съумя да свърже единия кабел и ми пусна да чувам класическа музика през интернет, до момента в който се прибере и седнем да гледаме филм. Имах още малко да довърша в кухнята. Започ- на да се облича и до момента в който се обуваше в коридора, попита:
– Розовата ми риза тук ли е?
– Да.
– Изпрана ли е?
– Да. Вчера я изпрах. Искаш ли да я изгладя?
– Още какви ризи имам тук, че нали си имам две къщи и към този момент не помня?
– И бялата, и бледолилавата са тук.
Седеше обут на вратата, търсейки си ключовете, и сподели:
– Може ли да видя розовата риза, с цел да ти кажа дали да я гладиш.
Занесах я до вратата, той я погледна и сподели:
– Яката не се е изпрала. Как я пра?
– В пералнята.
– Виж, обич моя, моите ризи се перат първо на ръка към яката, като женските, тъй като се цапат доста от пудрата.
Попита:
– Имаме ли препарат?
И влезе с обувките в банята. Подадох му препарат, напръска яката и сподели:
– След три минути я изтъркай с четката и по-късно я изпери още веднъж.
– Ако държиш на следващия ден да си с нея, времето на открито е топло, ще я простра и ще изсъхне.
„ Добре. Благодаря ти “ и отиде към вратата. Взе ключовете от колата и потегли. След което се върна два пъти. Затворих вра- тата, а той звънна след секунди.
– Извинявай, забравих си ключовете от къщи. Почна да ги търси по джобовете на якетата си.
– Бебче, отново ли стартира огромното търсене?
Той постоянно си търсеше нещо – очила, документи, ключове, портфейл или някакви дребни неща. За другото беше спретнат.
– Какво да направя, като имам толкоз доста неща и две къщи.
Тръгна още веднъж и малко преди да затворя вратата, се сети, че не си е взел и документите. Върна се. Намери ги. Помоли ме да сменя чаршафите с неговите обичани, които купи, тъй като моите са доста светли, а той обича по-топли и тъмни цветове, погледна ме с оня взор за прощаване, който в никакъв случай няма да не помни, и сподели: „ Обичам те! “.
– Обичам те – и затворих вратата.
***
Седмица след злополуката започнах да възвръщам вечерта на този ден. Започнах да си връщам паметта. Припомнях си детайлите, какво си казахме на вратата. И се сетих за погледа му. Беше за прощаване. Душата му ме гледаше през очите му и си вземаше сбогом с мен. Това усетих аз. Душата постоянно знае по кое време е наближило времето да си тръгне. Вече ясно съзнавам, че той се върна, с цел да ме огледа още един път, за последно. Не един, не три, а два пъти. А все ме питаше „ Защо три, обич, за какво три? “ Може би, в случай че се беше върнал един или три пъти, в този момент щеше да е жив... само че вторият път беше за прощаване, с взор, който споделяше: „ Обичам те, апелирам те, елементарни ми, че си потеглям, ти си мощна и знам, че ще се оправиш “.
Милен искаше да живее. Не се беше отказал, в противен случай. Сигурна съм, че последните му мисли, до момента в който е пътувал в колата, са били за нас, за децата му и работата му. Много хора в този момент ме питат: „ Какво ли си е мислил последно преди удара? “ Не можем да знаем с акуратност, само че в едно съм сигурна. Напусна ни благополучен. И спокоен. Последният му ден беше един от хубавите в късия му живот.
– Ти си най-хубавото нещо в живота ми с изключение на децата ми. Къде беше преди 10 години?
– Преди 10 години нямаше да се получи. Сега му е било времето.
А той повдигна вежди и попита:
– Така ли смяташ?
– Да. Така считам.
Вече простирах ризата на балкона. Все още времето беше топло, подухваше лек ветрец и си споделих:
– Чудесно, ще изсъхне за час и по-късно ще я изгладя.
Тръгнах да променям чаршафите, само че нещо ме спря. Помислих си, че по-късно ще ги оправя. Исках да благопожелавам празника на няколко души. Седнах на масата в трапезарията и започнах да предпочитам телефоните. Проведох няколко диалога в разкази по какъв начин сме прекарали празника. Седях, смеех се и разговарях, само че сърцето ми бе свито. Докато моята другарка ми обясняваше по какъв начин е готвила дроб сарма по някаква нова рецепта, която доста добре ѝ се получила, тъй като ѝ споделих, че идната ми готварска задача от Милен е такава, започнах да си мисля, че би трябвало да му се обадя, с цел да купи чипс за кино лентата. Тръгнах да му пиша, само че още веднъж нещо ме спря. Казах си: „ Няма да ядем чипс през днешния ден “.
И продължих да бърборя по телефона. Телевизорът беше изключен. Милен беше пуснал музика. Не бях влизала и във Facebook от няколко часа. Обади се Мария.
– Миленче, Христос Воскресе!
![Спомени за Милен Цветков]( "Спомени за Милен Цветков")
Спомени за Милен Цветков
На 19 април се навърши една година от гибелта на журналиста Милен Цветков. Книгата „ 379 дни с Милен Цветков. Историята на една оч...
– Воистина Воскресе!
– Как си, да те чуя.
В този миг вайбърът на таблета на Милен стартира да дрънчи през секунди. И аз с закачлив звук споделих на Мария:
– Някой доста настойчиво написа на Милен, – само че продължихме да си приказваме, до момента в който напрежението в мен съществено стартира да пораства и не се сдържах: – Това не е всекидневно. Чак пък толкоз доста хора да му пишат вкупом. Нещо става.
– Добре, иди и виж, прочети кой му написа.
– Не. Това си е неговото персонално пространство.
![Излиза книга за журналиста Милен Цветков]( "Излиза книга за журналиста Милен Цветков")
Излиза книга за журналиста Милен Цветков
На 19 април се навърши 1 година, откогато обичаният публицист Милен Цветков почина в нелепа злополука в София. Книгата „ 379 дни с...
Затворихме телефона. Тръгнах към спалнята да сменя чаршафите, а вайбърът продължаваше да дрънчи. Реших да му звънна. Вече усещах, че доста се бави, и си помислих, че може да е решил да мине да види Боян. Звъннах. Телефонът прекъсна. Набрах повторно, отново ме изхвърли. Писах на вайбър: „ Бебче, обади ми се незабавно, тормозя се. Какво става? “. Отговор не пристигна. В този миг вайбърът на таблета му звънна, погледнах – Калина, и към този момент същински обезпокоена си разреших да подвигна.
– Милена, тати при теб ли е?
– Не, Калина. Той излезе доскоро.
– Защото някакви хора пишат на мама, че тати е попаднал в злополука и е умрял на път за болничното заведение.
Усетих по какъв начин ми прималява. Паниката стартира да нахлува. – Не, умерено, това не е допустимо. Това са някакви жълти неща. Кажи ми кой ви написа, какви са тези хора, дано майка ти се свърже с тях и разбере. Калина, проверете и незабавно ми се обади, апелирам те!
Взех телефона й, с цел да имам връзка с нея, ако вайбърът се изключи, и като затворих, на екрана започнаха да изскачат десетки известия: „ Милене, по какъв начин си, добре ли си, къде си? “, „ Милене, апелирам те, дай противоположна връзка “... Много хора му пишеха в този миг. Явно тъкмо бяха съобщили по новините.
– Става късно, нали искаше да излизаш.
Той отговори, четейки нещо във Facebook.
– Да, в този момент потеглям. Има време до осем, няма да се бавя, до четиресет минути ще се върна.
Стана, реалокира таблета на перваза на прозореца, без да го изключва, там го държеше. Отново се мушна зад тв приемника. Най-накрая съумя да свърже единия кабел и ми пусна да чувам класическа музика през интернет, до момента в който се прибере и седнем да гледаме филм. Имах още малко да довърша в кухнята. Започ- на да се облича и до момента в който се обуваше в коридора, попита:
– Розовата ми риза тук ли е?
– Да.
– Изпрана ли е?
– Да. Вчера я изпрах. Искаш ли да я изгладя?
– Още какви ризи имам тук, че нали си имам две къщи и към този момент не помня?
– И бялата, и бледолилавата са тук.
Седеше обут на вратата, търсейки си ключовете, и сподели:
– Може ли да видя розовата риза, с цел да ти кажа дали да я гладиш.
Занесах я до вратата, той я погледна и сподели:
– Яката не се е изпрала. Как я пра?
– В пералнята.
– Виж, обич моя, моите ризи се перат първо на ръка към яката, като женските, тъй като се цапат доста от пудрата.
Попита:
– Имаме ли препарат?
И влезе с обувките в банята. Подадох му препарат, напръска яката и сподели:
– След три минути я изтъркай с четката и по-късно я изпери още веднъж.
– Ако държиш на следващия ден да си с нея, времето на открито е топло, ще я простра и ще изсъхне.
„ Добре. Благодаря ти “ и отиде към вратата. Взе ключовете от колата и потегли. След което се върна два пъти. Затворих вра- тата, а той звънна след секунди.
– Извинявай, забравих си ключовете от къщи. Почна да ги търси по джобовете на якетата си.
– Бебче, отново ли стартира огромното търсене?
Той постоянно си търсеше нещо – очила, документи, ключове, портфейл или някакви дребни неща. За другото беше спретнат.
– Какво да направя, като имам толкоз доста неща и две къщи.
Тръгна още веднъж и малко преди да затворя вратата, се сети, че не си е взел и документите. Върна се. Намери ги. Помоли ме да сменя чаршафите с неговите обичани, които купи, тъй като моите са доста светли, а той обича по-топли и тъмни цветове, погледна ме с оня взор за прощаване, който в никакъв случай няма да не помни, и сподели: „ Обичам те! “.
– Обичам те – и затворих вратата.
***
Седмица след злополуката започнах да възвръщам вечерта на този ден. Започнах да си връщам паметта. Припомнях си детайлите, какво си казахме на вратата. И се сетих за погледа му. Беше за прощаване. Душата му ме гледаше през очите му и си вземаше сбогом с мен. Това усетих аз. Душата постоянно знае по кое време е наближило времето да си тръгне. Вече ясно съзнавам, че той се върна, с цел да ме огледа още един път, за последно. Не един, не три, а два пъти. А все ме питаше „ Защо три, обич, за какво три? “ Може би, в случай че се беше върнал един или три пъти, в този момент щеше да е жив... само че вторият път беше за прощаване, с взор, който споделяше: „ Обичам те, апелирам те, елементарни ми, че си потеглям, ти си мощна и знам, че ще се оправиш “.
Милен искаше да живее. Не се беше отказал, в противен случай. Сигурна съм, че последните му мисли, до момента в който е пътувал в колата, са били за нас, за децата му и работата му. Много хора в този момент ме питат: „ Какво ли си е мислил последно преди удара? “ Не можем да знаем с акуратност, само че в едно съм сигурна. Напусна ни благополучен. И спокоен. Последният му ден беше един от хубавите в късия му живот.
– Ти си най-хубавото нещо в живота ми с изключение на децата ми. Къде беше преди 10 години?
– Преди 10 години нямаше да се получи. Сега му е било времето.
А той повдигна вежди и попита:
– Така ли смяташ?
– Да. Така считам.
Вече простирах ризата на балкона. Все още времето беше топло, подухваше лек ветрец и си споделих:
– Чудесно, ще изсъхне за час и по-късно ще я изгладя.
Тръгнах да променям чаршафите, само че нещо ме спря. Помислих си, че по-късно ще ги оправя. Исках да благопожелавам празника на няколко души. Седнах на масата в трапезарията и започнах да предпочитам телефоните. Проведох няколко диалога в разкази по какъв начин сме прекарали празника. Седях, смеех се и разговарях, само че сърцето ми бе свито. Докато моята другарка ми обясняваше по какъв начин е готвила дроб сарма по някаква нова рецепта, която доста добре ѝ се получила, тъй като ѝ споделих, че идната ми готварска задача от Милен е такава, започнах да си мисля, че би трябвало да му се обадя, с цел да купи чипс за кино лентата. Тръгнах да му пиша, само че още веднъж нещо ме спря. Казах си: „ Няма да ядем чипс през днешния ден “.
И продължих да бърборя по телефона. Телевизорът беше изключен. Милен беше пуснал музика. Не бях влизала и във Facebook от няколко часа. Обади се Мария.
– Миленче, Христос Воскресе!
На 19 април се навърши една година от гибелта на журналиста Милен Цветков. Книгата „ 379 дни с Милен Цветков. Историята на една оч...
– Воистина Воскресе!
– Как си, да те чуя.
В този миг вайбърът на таблета на Милен стартира да дрънчи през секунди. И аз с закачлив звук споделих на Мария:
– Някой доста настойчиво написа на Милен, – само че продължихме да си приказваме, до момента в който напрежението в мен съществено стартира да пораства и не се сдържах: – Това не е всекидневно. Чак пък толкоз доста хора да му пишат вкупом. Нещо става.
– Добре, иди и виж, прочети кой му написа.
– Не. Това си е неговото персонално пространство.
На 19 април се навърши 1 година, откогато обичаният публицист Милен Цветков почина в нелепа злополука в София. Книгата „ 379 дни с...
Затворихме телефона. Тръгнах към спалнята да сменя чаршафите, а вайбърът продължаваше да дрънчи. Реших да му звънна. Вече усещах, че доста се бави, и си помислих, че може да е решил да мине да види Боян. Звъннах. Телефонът прекъсна. Набрах повторно, отново ме изхвърли. Писах на вайбър: „ Бебче, обади ми се незабавно, тормозя се. Какво става? “. Отговор не пристигна. В този миг вайбърът на таблета му звънна, погледнах – Калина, и към този момент същински обезпокоена си разреших да подвигна.
– Милена, тати при теб ли е?
– Не, Калина. Той излезе доскоро.
– Защото някакви хора пишат на мама, че тати е попаднал в злополука и е умрял на път за болничното заведение.
Усетих по какъв начин ми прималява. Паниката стартира да нахлува. – Не, умерено, това не е допустимо. Това са някакви жълти неща. Кажи ми кой ви написа, какви са тези хора, дано майка ти се свърже с тях и разбере. Калина, проверете и незабавно ми се обади, апелирам те!
Взех телефона й, с цел да имам връзка с нея, ако вайбърът се изключи, и като затворих, на екрана започнаха да изскачат десетки известия: „ Милене, по какъв начин си, добре ли си, къде си? “, „ Милене, апелирам те, дай противоположна връзка “... Много хора му пишеха в този миг. Явно тъкмо бяха съобщили по новините.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ