На 14 януари 1950 г. руското констуркторно бюро Микоян и

На 14 януари 1950 година съветското констуркторно бюро „ Микоян и Гуревич “ показват на света MiG-17 – усъвършенстваната версия на MiG-15, който публично е потвърдил своята работа в Корейската война. Бързото основаване на летателния уред е с потребността от премахването на предходни проблеми. Въпреки някои дефекти като обстоятелството, че въпросният аероплан в никакъв случай не е успявал да доближи свръхзвукова скорост, водачите най-много във Виетнам, го употребяват дейно за редица сражения, а това публично принуждава американското държавно управление да влага повече в подготовката на водачи от именитата стратегия Top Gun, провеждаща се в още по-секретната Зона 51.

Първите версии на самолета разполагат с едно доста положително копие на Rolls-Royce Nene VK-1 моторът. Същият бил доста по-тежък, само че в същото време предложил положителни индикатори при военен полет. Едва по-късно се прибавя и афтърбърнър технологията, която в допълнение покачва скоростите и да се приближи до Mach 1. По-дебелите и здрави крила отстранили проблемите при високи скорости, които постоянно можели да се огъват и вероятно да изгубят аеродинамиката си по време на високите скорости, затова летците били сигурни, че при по-агресивни маневри, съветският MiG-17 ще може да се оправи с всичко препоръчано.

За страдание на днешната дата преди 70 години, Иван Ивашченко първоначално декларира, че това е един от най-хубавите самолети. А няколко месеца по-късно опашката ще се раздра и след грубо завъртане, водачът умира в злополука. Едва през септември идната година ще стартира всеобщото произвеждане. Интересен факт е, че въпреки да употребява същия мотор от предходния модел, новият може да добави към 40-50 км/ч повече и да доближава по-сериозни височини. Но какво се случва във Виетнам?

На 3 април 1965 година, до момента в който двойка F-8Е бомбардировачи се насочват към северния Тан Хао мост за елиминирането му, запазвайки сериозна височина от почти 3 000 метра, водачите даже не виждат двойката МиГ-ове, които в този миг се крият в мъглата под тях. На едвам 200 метра разстояние, лейтенант Фам Нгок Лан съумява да простреля първия изтребител с 23-милиметровото си оръдие, следван от лейтенант Фан Ван Тук, който стартира сериозен обстрел върху другия изтребител.

Първият водач споделя, че е видял детонация във въздуха и рухването на самолета. Вторият, по думите на неговия виетнамски сътрудник, на практика бил изваден от строя, само че не е проследяван къде тъкмо ще се разбие. На процедура, картоните демонстрират, че нито един американски изтребител не е свален по това време, само че можем да забележим, че макар несъгласията, това са двете първи победи на страната против американците. На идващият ден ще отбележат потвърждаването на още два самолета F105.

Макар и американското държавно управление доста добре да знае за наличието на руските изтребители в Северен Виетнам, уменията на водачите идва като голяма изненада. Повечето аналитици вярвали, че най-вероятно водачите към момента ще бъдат в подготвителното учебно заведение и едвам година по-късно ще стартират да атакуват. Освен това не са разполагали с толкоз доста машини, с цел да се борят с численото американско предимство.

Някои водачи даже се шегували, че тук никой не може да лети, затова всеки полет ще бъде просто игра на котка и мишка, а какъв брой доста са грешели. Разузнаването няколко пъти споделя, че анализите се вършат на доктрина, до момента в който наблюденията в страната демонстрират, че видимо изоставащата промишленост, виетнамците упражняват интензивно и няма да се предадат толкоз елементарно на съперника, освен това по-всички индикатори, в това число и при въздушните сражения. С оглед на това, не би трябвало да забравяме и поставените правила за нахлуване, които изключвали летищата, затова водачите можели освен да упражняват, само че и да изхвърчат, предпазени от обсега на радарите, които и без друго не покривали най-важната зона от Виетнам. Следователно всеки MiG-17 можел да излети доста умерено във въздуха, да се разправи с нарушителя и да се прибере назад в базата. Докато измененията настъпят в идващите години на стълкновение, виетнамците ще могат да натрупат доста активи.

През 1960 година страната получава въпросните изтребители, а 57 от най-хубавите ѝ водачи отпътува в Китай за бойна подготовка. Друга част отпътува за Русия, където продължава интензивно опознаване на новия изтребител. Освен това не би трябвало да забравяме, че виетнамците получават версията F, която се радва на изчистен дизайн и още по-сериозни благоприятни условия за полет, моторът Климов ВК-1 се оказва доста добър в бойни сражения и извънредно динамичен, с цел да даде сериозното преимущество на водачите. Ускорението по отношение на тежестта е.45 към 1 и достижимите скорости са към Mach 0.97.

Недостатъци по отношение на американското копие са: неналичието на контейнер и ракети въздух-въздух, не е инсталиран даже радар. Следващият модел ще получи радарна система и инфрачервена маска за водача, който ще прави нощни полети. Бойното снаряжение било от 37-милиметрово оръдие с 40 патрона и две по-леки 23-милеметрови с към 80 патрона за всяка. Нито едно оръжие не е създадено за скорострелна пукотевица, заради простата причина, че предназначението на този аероплан е да атакува по-големи бомбардировачи.

Постъпването на идващия патрон в пандиза отнемал към 7 секунди, по отношение на американските съперници, които за това време можели да се оправят доста по-бързо в борбата. С един контейнер, водачите можели да изминат към 210 морски благи, а и това не е изключително добър периметър на деяние. Други забавни проблеми са неналичието на хидравлична контролна система, а при доста внезапни маневри, водачът в действителност трябвало да вложи всички сили в борбата. В ниски скорости, самолетът е брилянтен, само че при високи ще се заплати сериозна цена. Именно в това отношение, съветските изтребители успявали да печелят пред своите съперници.

Виетнамците съумели даже да маскират минусите, като не демонстрират времето, в което самолетът има потребност от ускоряване. Първите 36 самолета идват на 3 февруари 1964 година Пилотите от Китай се връщат на 6 август и стартират да работят върху новата стратегия за обучаване. Освен дългите часове в полет, множеството даже са съумели да упражняват в симулатор, изучавайки опциите на американските сътрудници, както и разпознаването на силуети в далечината.

В Русия водачите получават и доста потребни препоръки при борба с противникови самолети, схващат доста ясно какви са тъкмо верните маневри, с цел да може съперникът да показва своята мощ и да изгуби точно посредством нея. Виетнамските летци знаели, че американците постоянно летят в огромни обединения и постоянно имали едни и същи направления. Бомбардировачите пък рядко имали съпътстващи самолети за прикритие и постоянно летели на височина от 500-700 метра.

Следователно всички тренировки и въздушни борби се провеждали точно на тази височина. Когато почнали нощните бомбардировки, още веднъж се разкрила още една неточност – нападателите в никакъв случай не взимали със себе си прикритие, с цел да не се издават през нощта, а това стимулирало държавното управление да изиска очила за нощно виждане. През 1965 година са изпратени задоволително очила и играта почнала, а най-важното е, че има зони, в които американските водачи просто не ходили, затова на картата постоянно може да има една избавителна точка, в която да не следва гонене.

Във времето, когато радарните системи не могат да бъдат толкоз точни, колкото са в този момент, множеството американци би трябвало да внимават доста, с цел да не пропуснат задачата си, теренът също ги затруднявал, затова множеството полети се водели на сляпо. И най-лошото е, че под избрана височина, Mig-17 можел да лети в ниското и да чака своята жертва, врагът няма даже да го забележи, до момента в който не се издигне на най-малко 762 метра височина. И в случай че това е единствено част от главоболията, съветският мотор в никакъв случай не оставял дим след себе си и на практика бил добре затулен постоянно.

Под височина от 1500 метра, съветският аероплан можел да танцува и извива като змия. Единственият изтребител, който можел да противодейства е F-8E. Докато останалите самолети разполагали с доста по-сериозна скорост, ускоряване и поддържане при издигане, още веднъж срещали усложнения. При височина от близо 6000 метра, американците имали доста сериозна маневреност, само че единствено в случай че се възползват от високата скорост на мотора, в противоположен случай липсвала непоклатимост, затова при неналичието на всичко това, останалите фактори просто се губят от надпреварата. Над тази височина, MiG-17 превъзхождал всички останали.

И макар конструирането му като прихващач, този аероплан се употребявал за доста близки борби, които самоуверено разплаквали всеки средностатистически водач с американски аероплан. Първите генерации на F-4 Phantom пристигнали без никакви оръдия, и разчитали единствено на ракети, тъй като при могъщите му скорости, той нямало по какъв начин да се прицелва, само че е задоволително да бъде заслепен и замесен в борба от MiG-ове, с цел да усети какви проблеми и главоболия могат да причинят виетнамците. Повечето ракети въздух-въздух били направени за гонене на бомбардировачи, а относително дребният изтребител можел да ги пренебрегне с няколко защитни придвижвания.

Единствената ракета на въоръжение в американската авиация, която дава някаква успеваемост е инфрачервената AIM-9 Sidewinder. Нейната загадка е, че следяла изгорелите газове от мотора и в никакъв случай не можела да сбърка. За задачата обаче, американският аероплан би трябвало да е рисково покрай съперника, преди да я пусне в деяние. Технически AIM-7 Sparrow би трябвало да има доста по-добър обхват на деяние, изключително откакто може да бъде задействана даже и в случай че съперникът лети зад/пред/под/над самолета. Mig-17 не разполагал с радар, затова в никакъв случай не можел да разбере по кое време е прихванат от противников аероплан.

За да има попадение, съперникът би трябвало да остане в обсега на радара, затова е допустимо да се избяга на вражеската ракета, в случай че бъде видяна на време. Съществува и различен проблем – втората ракета била прекомерно комплицирана за приложимост и постоянно давала недостатъци, които за зла неволя се оказват съдбовни. Преди да бъде получено позволение за нахлуване на летища, американското разузнаване би трябвало да потвърди, че врагът е дохвърчал от съответно летище. Американските водачи нямали право да атакуват, до момента в който не виждат типа на самолета, както и захождането за пердах, а в множеството случаи даже нямали тази опция, затова били изгубени през цялото време.

В следствие тактиката на стълкновение била изменена и водачите почнали да употребяват технологията, вместо да следват вражеските самолети. Те постоянно се стремели да ги изведат бързо от прикритието и по-късно да стартират гонене. Ето за какво първата линия самолети, трябвало да лети във групировка и да накара виетнамците да преследват, втората линия ги обезврежда. През идващите години небето над Виетнам става една доста добра игра на котка и мишка. Виетнамците решили, че могат да наблюдават съперника и да го атакуват, когато няма задоволително гориво, с цел да излети на безвредно разстояние.

Контролната кула знаела, че когато чуе по радиото думата „ Bingo “, това значи, че горивото е на изчерпване и следва спестовен полет. Освен това, когато множеството водачи вършат бомбен заход, те употребяват големи количества гориво, с цел да поразят оптимално бързо точката на интерес и по-късно да се върнат назад в прикритието, а за зла неволя, виетнамците чакали тъкмо това и още веднъж стреляли по сакати самолети, които можели да преценяват дали да се борят или да бягат с риск да останат без гориво и да се разбият.

Едва през 1966 година всеки американски водач разполага с най-хубавата техника, само че просто не може да се оправи с тази проклета машина. През 1969 година съветският изтребител е пренасочен за подкрепяне на наземните цели. Следователно някои изтребители получават бомби и почнали да се приготвят за идната нападателна задача. Тренировките почнали през 1971 година, а погледът им бил ориентиран напълно към корабите с хранителни запаси. Кубински инструктори почнали да упражняват и преподават тактики за нахлуване, до момента в който разузнаването се насочило към проучване на всички привички на вражеската флота.

През март 1972 година първите 6 водача приключват програмата и на 18 април се намират в базата, от която би трябвало да се насочат за борба. Използвайки още веднъж ниското прикритие, самолетите виждат първите си жертви – USS Higbee, някои водачи се насочват към круизера Oklahoma City и унищожителят Sterrett. Според капитана на Higbee, Mig-ът съумял да хвърли бомбите си, като единствено едната съумяла да удари основното оръдие, другата се разминала на разстояние от 100-на метра. При другите самолети, офанзивата е задоволително добра, само че бомбите пропущат и не вършат забележими вреди. Един аероплан, съгласно екипажа на Sterrett е ударен от ракета земя – въздух, само че Виетнам отхвърля нещо сходно.

Цялата офанзива е към 17 минути. Говори се, че съветските самолети били употребявани даже за поддръжка на наземни набези. Последният аероплан се пенсионира някъде при започване на 1980 година и почтено може да съобщи, че е съумял да свърши работата си. Комичното в този случай е, че руснаците в никакъв случай не са го произвеждали за това, за което е употребен. Виетнам взима една надалеч не толкоз съвършена техника, само че с малко повече придирчивост съумява да го трансформира в съвършена бойна машина, която да разплаче скъпите американски самолети. И до през днешния ден в ханой се чества успеха и денят на Военновъздушни сили на Виетнам – датата е 3 април.

Този аероплан работи позитивно на Съединени американски щати, тъй като след него, доста тактики и способи на работа би трябвало да се трансформират, най-вече върху основаването на нов способ за борба с морално остарели изтребители, които явно могат да реализират толкоз доста. Ето за какво всички самолети след 1965 година получават оръдия за непосредствен пердах, а преди този момент същият е бил от дълго време отстранен.