Кризата, съборността и колективизмът
На 11 септември 1995, шест години преди терористичното нахлуване със самолети против кулите на Световния търговски център в Ню Йорк, над 3000 българи със руски коли и каруци се насочат към летище " Щръклево " край Русе, с цел да посрещнат извънземните. Информационният мотив за това всеобщо буйство е свидетелството на три екстрасенски, които контактуват с извънземни цивилизации, а в съответния случай - с извънземните от планетата Криси. Контактьорките, облечени в идентични розови костюми, застават отпред на посрещачите и държат в ръцете си портрети на извънземните водачи. Приземяването би трябвало да се реализира тъкмо в 11 часа. Когато четири часа по-късно никой не каца, тълпата минава от режим " Осанна! " в режим " Разпни го! " и трите екстрасенски отървават линчуването само благодарение на полицията, макар изказванията, че извънземните не са кацнали по виновност на президента, който не е пристигнал да ги посрещне. Президент на България по това време е Желю Желев, ако някой се нуждае от провинен за неуспеха на тази неповторима среща от третия тип.
Вчера, тъкмо четвърт век по-късно, някакъв човек купил от фурната на Петте кьошета трийсет хляба. Защо трийсет? Ами, доста просто - тъй като изключителното състояние е оповестено за един месец, " Ама че си глупава! ", както би се провикнал Рене от " Ало, ало ". По самун за всеки ден изключително състояние. В аптеката пък са разграбени наличностите от лигнин и памук за изработването на самоделни маски. Изчезнали са и всички типове бонбони " Лукчета " и в случай че някой ми изясни за какво, ще му бъда благодарен.
Гражданите, които в нощта на 12 против 13 март 2020 година, нощта на оповестяването на коронавирусното изключително състояние, маскирани с хирургически маски оглозгаха " Метро " като древен скакалци, не бяха стимулирани от психически механизъм, друг от оня, отвел посрещачите с москвичи и каруци на летището в Щръклево да чакат извънземните. Толкоз за " венеца на еволюцията ", който Уикипедия назовава: " тип средноголям бозайник, единственият действителен през днешния ден представител на жанр Хора (Homo). Той е ходещ изправен примат от семейство Човекоподобни (Hominidae). Има мощно развъртян основен мозък, даващ му опция за размишление, диалект и самоанализ ".
От тези трите актуалният сапиенс, види се, борави най-добре с говора, тъй като от разсъждението и самоанализа не демонстрира впечатляващи резултати, в противен случай. Как, откакто се ресурси с тоалетна хартия и други животоподдържащи вещества, средноголемият бозайник реагира на оповестеното изключително състояние? По два съществени метода, които можем да изразим надлежно с формулите:
Щом общността е решила нещо, ще се съобразим с него, даже да е глупост; Те ли ще ми кажат на мене!
Бързам да заявя, че за мен несъмнено съответна е първата реакция, тъй като въпреки всичко живеем в общественост, индивидът е публично създание (Аристотел) и в случай че някой съществува отвън обществото, то той е или животно, или господ. На правилото " те ли ще ми кажат на мене " остават само някои ултралиберални " ходещи изправени примати ", за които да ги поканиш да си измият ръцете е посягане над свободите им, а в случай че си счупят краката и ги слагат в гипс, несъмнено ще стачкуват, че лимитират правото им на напредване. Създаде се и " Гражданска мрежа за реакция на рецесии ", нищо че има страна, държавно управление и институции. Тази мрежа евентуално ще се ограничи в замяна на умни реплики и текстове сред будни средноголеми бозайници.
И двата типа реакция - дисциплинираният и бунтовният - са опит за справяне с индивидуализма. Какво съставлява той? Индивидуализмът е нещо привидно доста привлекателно, което скоро се оказва източник на страдалчество, тъй като е в несъгласие с човешката природа. Българският индивидуализъм е в допълнение подкрепят и от някои исторически условия като турското иго и изключително комунистическия тоталитаризъм, които култивираха у потомците на Орфей и Ивайло Бардоквата философията на поединичното справяне с публичните провокации. Спасяването поединично е ярка българска линия и тя е тип индивидуализъм.
В основата си индивидуализмът е всяко отпадане от смисъла на общността. Той не е просто самотност и усамотение - монасите са самотни, пустинниците са уединени, само че въпреки всичко не са индивидуалисти, тъй като не са скъсали връзките си с огромната идейна и нравствена общественост. В Европа индивидуализъм постоянно е имало, само че изключително забележим в актуалния си тип той става през Ренесанса. Тогава чумата затрива повече от половината население на континента (ето това е пандемия), няма дом без най-малко една жертва и се развива самобитен спешен фетиш към живота и полезността на всяко едно човешко създание поотделно. Християните са изключително предразположени към този фетиш, тъй като знаят, че индивидът е облик и сходство Божие, т.е. даже в най-пропадналите си проявления е малко нещо възвишен.
Ренесансовият хуманизъм е доста прекрасен, до момента в който към момента се придържа към християнското схващане. Когато живописците рисуват древен сюжети, когато Микеланджело вае младия оракул Давид или пък украсява San Pietro със своята " Пиетà ", всички те основават шедьоври, тъй като, въпреки и със всемирски средства, към момента приказват за божествени неща. Закономерно обаче със секуларизацията на обществото хуманизмът се изражда в индивидуализъм и върху платното, където Ренесансът рисуваше Адам и Ева в Рая, нереалните експресионисти започнаха да плискат канчета с багра и да продават за милиони едвам засъхналия резултат. Философите заговориха за екзистенциализъм и алиенация (отчуждение). Индивидуализмът откри пристанище в солипсизма, който самичък по себе си не е нищо повече от коренен релативизъм, стигайки до такава степен да отхвърли обективното битие на целия свят. На всичко това душата предстоящо реагира със страдалчество.
Душата страда, тъй като личността отпада от общността и престава да се вписва в дефиницията на Аристотел, за която стана дума нагоре. Не инцидентно споделих " личността ", а не " индивида ", тъй като, най-малко за мен, това са две прекомерно разнообразни неща. Те дават отговор на мястото на човек в съборността или надлежно в колектива. Съборността и колективизмът са реакции против страданието, провокирано от индивидуализма. Колективизмът е тип атеистична форма, изобретена да замести съборността. Разликата сред двете е фундаментална. Колективизмът е съборност без Бог. Колективът е комплицирана машина, която се състои от голям брой частички, всяка със своята роля и значение. Съборността е Църква, организъм, в който всеки е персона в Светия Дух, само че всички са цяло в Христа. В колектива индивидът е субект, в съборността е персона. Индивидът е част от цялото, до момента в който личността е самото цяло в неговата цялост. Всяка персона. Извън колектива индивидът няма смисъл, по нищо не наподобява на груповото цяло, откъснат от него; по този начин и по пружинката не можем да съдим за часовника. Докато по време на монотелитската разкол св. Максим Изповедник е споделил на епископите-еретици: " Дори да остана самичък, аз ще съм Църквата! ". Ето това е разликата сред съборност и колективизъм. Да се избавя поединично, в това число и запасявайки се с тоалетна хартия, може да хрумне на индивида, само че не и на личността, тъй като индивидът е изгубил чувството за съборност. И това е трагично, доколкото индивидът постъпва по този начин от обезсърчение, въобразявайки си, че е самичък във вселената, нищо че е по-умен от нея. Коя е най-трагичната фигура в цялата духовна просвета? Свръхчовекът. Защото е уединен при все цялото си неописуемо великолепие. Животът на самотния, на единствения по рода си е драматичен, тъй като няма смисъл. Всъщност в действителност уникален е единствено Бог, само че и той е троичен, тъй като самотата е несъвършенство. И ето го парадоксът: всеобщите психози се пораждат от самотност. И обществените мрежи са безсилни да предотвратят това злополучие.
В дни на тествания, даже на такива, които си предизвикваме сами от параноя, е добре да се замислим дали сме човеци или персони. Ако имаме някакви подозрения, в случай че дори се окажем изправени пред избор какви да бъдем, дано не забравяме, че всеки обособен вирус, всяка обособена бактерия е субект в границите на варианта си. Но не е персона. Личност може да бъде само индивидът, тъй като единствено той е получил душата си персонално от Твореца (Бит. 2:7), а не посредством медиатор. Забравяйки това, индивидът в действителност не е освен това от " средноголям бозайник " и " ходещ изправен примат ". Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен и поръсен с хлорна вар за стерилизация.
Вчера, тъкмо четвърт век по-късно, някакъв човек купил от фурната на Петте кьошета трийсет хляба. Защо трийсет? Ами, доста просто - тъй като изключителното състояние е оповестено за един месец, " Ама че си глупава! ", както би се провикнал Рене от " Ало, ало ". По самун за всеки ден изключително състояние. В аптеката пък са разграбени наличностите от лигнин и памук за изработването на самоделни маски. Изчезнали са и всички типове бонбони " Лукчета " и в случай че някой ми изясни за какво, ще му бъда благодарен.
Гражданите, които в нощта на 12 против 13 март 2020 година, нощта на оповестяването на коронавирусното изключително състояние, маскирани с хирургически маски оглозгаха " Метро " като древен скакалци, не бяха стимулирани от психически механизъм, друг от оня, отвел посрещачите с москвичи и каруци на летището в Щръклево да чакат извънземните. Толкоз за " венеца на еволюцията ", който Уикипедия назовава: " тип средноголям бозайник, единственият действителен през днешния ден представител на жанр Хора (Homo). Той е ходещ изправен примат от семейство Човекоподобни (Hominidae). Има мощно развъртян основен мозък, даващ му опция за размишление, диалект и самоанализ ".
От тези трите актуалният сапиенс, види се, борави най-добре с говора, тъй като от разсъждението и самоанализа не демонстрира впечатляващи резултати, в противен случай. Как, откакто се ресурси с тоалетна хартия и други животоподдържащи вещества, средноголемият бозайник реагира на оповестеното изключително състояние? По два съществени метода, които можем да изразим надлежно с формулите:
Щом общността е решила нещо, ще се съобразим с него, даже да е глупост; Те ли ще ми кажат на мене!
Бързам да заявя, че за мен несъмнено съответна е първата реакция, тъй като въпреки всичко живеем в общественост, индивидът е публично създание (Аристотел) и в случай че някой съществува отвън обществото, то той е или животно, или господ. На правилото " те ли ще ми кажат на мене " остават само някои ултралиберални " ходещи изправени примати ", за които да ги поканиш да си измият ръцете е посягане над свободите им, а в случай че си счупят краката и ги слагат в гипс, несъмнено ще стачкуват, че лимитират правото им на напредване. Създаде се и " Гражданска мрежа за реакция на рецесии ", нищо че има страна, държавно управление и институции. Тази мрежа евентуално ще се ограничи в замяна на умни реплики и текстове сред будни средноголеми бозайници.
И двата типа реакция - дисциплинираният и бунтовният - са опит за справяне с индивидуализма. Какво съставлява той? Индивидуализмът е нещо привидно доста привлекателно, което скоро се оказва източник на страдалчество, тъй като е в несъгласие с човешката природа. Българският индивидуализъм е в допълнение подкрепят и от някои исторически условия като турското иго и изключително комунистическия тоталитаризъм, които култивираха у потомците на Орфей и Ивайло Бардоквата философията на поединичното справяне с публичните провокации. Спасяването поединично е ярка българска линия и тя е тип индивидуализъм.
В основата си индивидуализмът е всяко отпадане от смисъла на общността. Той не е просто самотност и усамотение - монасите са самотни, пустинниците са уединени, само че въпреки всичко не са индивидуалисти, тъй като не са скъсали връзките си с огромната идейна и нравствена общественост. В Европа индивидуализъм постоянно е имало, само че изключително забележим в актуалния си тип той става през Ренесанса. Тогава чумата затрива повече от половината население на континента (ето това е пандемия), няма дом без най-малко една жертва и се развива самобитен спешен фетиш към живота и полезността на всяко едно човешко създание поотделно. Християните са изключително предразположени към този фетиш, тъй като знаят, че индивидът е облик и сходство Божие, т.е. даже в най-пропадналите си проявления е малко нещо възвишен.
Ренесансовият хуманизъм е доста прекрасен, до момента в който към момента се придържа към християнското схващане. Когато живописците рисуват древен сюжети, когато Микеланджело вае младия оракул Давид или пък украсява San Pietro със своята " Пиетà ", всички те основават шедьоври, тъй като, въпреки и със всемирски средства, към момента приказват за божествени неща. Закономерно обаче със секуларизацията на обществото хуманизмът се изражда в индивидуализъм и върху платното, където Ренесансът рисуваше Адам и Ева в Рая, нереалните експресионисти започнаха да плискат канчета с багра и да продават за милиони едвам засъхналия резултат. Философите заговориха за екзистенциализъм и алиенация (отчуждение). Индивидуализмът откри пристанище в солипсизма, който самичък по себе си не е нищо повече от коренен релативизъм, стигайки до такава степен да отхвърли обективното битие на целия свят. На всичко това душата предстоящо реагира със страдалчество.
Душата страда, тъй като личността отпада от общността и престава да се вписва в дефиницията на Аристотел, за която стана дума нагоре. Не инцидентно споделих " личността ", а не " индивида ", тъй като, най-малко за мен, това са две прекомерно разнообразни неща. Те дават отговор на мястото на човек в съборността или надлежно в колектива. Съборността и колективизмът са реакции против страданието, провокирано от индивидуализма. Колективизмът е тип атеистична форма, изобретена да замести съборността. Разликата сред двете е фундаментална. Колективизмът е съборност без Бог. Колективът е комплицирана машина, която се състои от голям брой частички, всяка със своята роля и значение. Съборността е Църква, организъм, в който всеки е персона в Светия Дух, само че всички са цяло в Христа. В колектива индивидът е субект, в съборността е персона. Индивидът е част от цялото, до момента в който личността е самото цяло в неговата цялост. Всяка персона. Извън колектива индивидът няма смисъл, по нищо не наподобява на груповото цяло, откъснат от него; по този начин и по пружинката не можем да съдим за часовника. Докато по време на монотелитската разкол св. Максим Изповедник е споделил на епископите-еретици: " Дори да остана самичък, аз ще съм Църквата! ". Ето това е разликата сред съборност и колективизъм. Да се избавя поединично, в това число и запасявайки се с тоалетна хартия, може да хрумне на индивида, само че не и на личността, тъй като индивидът е изгубил чувството за съборност. И това е трагично, доколкото индивидът постъпва по този начин от обезсърчение, въобразявайки си, че е самичък във вселената, нищо че е по-умен от нея. Коя е най-трагичната фигура в цялата духовна просвета? Свръхчовекът. Защото е уединен при все цялото си неописуемо великолепие. Животът на самотния, на единствения по рода си е драматичен, тъй като няма смисъл. Всъщност в действителност уникален е единствено Бог, само че и той е троичен, тъй като самотата е несъвършенство. И ето го парадоксът: всеобщите психози се пораждат от самотност. И обществените мрежи са безсилни да предотвратят това злополучие.
В дни на тествания, даже на такива, които си предизвикваме сами от параноя, е добре да се замислим дали сме човеци или персони. Ако имаме някакви подозрения, в случай че дори се окажем изправени пред избор какви да бъдем, дано не забравяме, че всеки обособен вирус, всяка обособена бактерия е субект в границите на варианта си. Но не е персона. Личност може да бъде само индивидът, тъй като единствено той е получил душата си персонално от Твореца (Бит. 2:7), а не посредством медиатор. Забравяйки това, индивидът в действителност не е освен това от " средноголям бозайник " и " ходещ изправен примат ". Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен и поръсен с хлорна вар за стерилизация.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ