Тревата е най-зелена през май
МЮМЮН ТАХИР е роден на 12 март 1957 година в с. Загоричане, област Кърджали. Магистър по литература и културология. Автор на над 30 научни и художествени книги. Носител е на годишна литературна премия на Съюз на българските писатели (2002 г.), почетна грамота на Съюз на българските писатели, " Златното перо " на Съюз на българските журналисти, " Златен век " на Министерството на културата, " Златна книга " на Съвета на европейската научна и културна общественост, премия за журналистика на област Кърджали, националната премия за роман " Всички сме деца на майката земя ", национални литературни награди " Дядо Йоцо гледа " и " Николай Хайтов ", премия за белетристика " Георги Братанов ". Организатор на Фестивала на балканския фолклор и Балканската среща на писателите, които се организират всяка година в Кърджали. Председател на Академия за европейска просвета " Орфеева лира " и на читалище " Юмер Лютфи ". Доктор по философия към Научния институт " Вектор ". Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските публицисти.
Не съм мигнала. От всичко, което си казахме, помня единствено думите кантарион и мащерка. Не можех да остана повече, щях да се разплача. Толкова се зарадвах, че пристигнах да се забележим - нали си бяхме дали обещание, че ще бъдем дружно, до момента в който усетим, че възприятията си отиват. А моите ставаха все по-силни. Винаги си се шегувал, че съм се залепила за теб. Сигурно е по този начин, само че ти си най-скъпият ми човек. Твоите промени... Ще ми се да стартира да привиквам с тях. Сега си радостен, привлекателен, ухилен, чувствам тръпката в гласа ти. Само след час - стихия и мълнии. Не знаеш какъв брой се вълнувам, когато те диря, и какви неща желая да ти кажа - с какво неспокойствие чакам срещите ни, по какъв начин едвам въздържам желанието да те докосна, даже и единствено за момент, да те виждам, да те чувам...
Помниш ли по какъв начин притежателят на оня пететажен крайбрежен хотел отвори вратата на жилището и ни предложения да влезем. Огледахме умерено стаята и отправихме поглед към пенливите води на морето. Във въздуха ухаеше на кантарион или мащерка...; времето беше слънчево, небето се обагряше в лазурносиньо, след това - в кобалтовосиньо, а най-после - отново в лазурносиньо. Излязохме на терасата; целувахме се под синьото небе...
Писмо в дребен плик...
Гледаш ме втренчено. И аз също. Това е като вдишване на мирис, преди да се гмурнеш в дълбините. Прокарвам пръсти по лицето ти. Искам да те погаля по ръцете, да те притисна бясно към себе си, да докосна устните, само че целувам ухото ти. Напрегната съм, а ти не се отдръпваш. Затварям очи - по този начин е преди всяка целувка. Телата ни следват ритъма на учестеното дишане. Очите престават да виждат, въпреки че са необятно отворени. Не са нужни думи, с цел да ти кажа, че те обичам. От благополучие може и да се плаче.
Писмо в огромен плик.
Поздрав от Ленинградското утро - то е хладно и още обгърнато в мъглицата на съня. Но колкото и да сме раздалечени, с теб сме на един бряг и това дърпа юздите на бързоречието. Натоварих те с думи - не каквито обичаме двамата, само че сме подвластни на човешки настроения, по тази причина не ми обръщай внимание. При теб, казваш, вали. Да ти върви по вода...
Очите на Мурат заръмяха. Не очакваше Камелия още веднъж да му написа. Отри ядосано влагата и продължи да чете.
Едва в този момент, върху гърба на хладното утро се изписа ясно простичкият отговор. Да, думите би трябвало да рисуват живота с очите на истината - нали по този начин го беше споделил Йовков (за истината не съм доста сигурна, единствено за рисуването)? Прочетох последните ти разкази. Къде бъркаш тия бои? Имам възприятието, че в медното котле на баба ти - това, от което тогава пихме вино. Как беше? - "...калайдисано от някоя пътуваща звезда ". Тук облаците наесен падат ниско, вали и нищо не се вижда на пет метра. Затова обичам да се уважавам в твоите облаци - да виждам какво рисуват, по какъв начин пътуват и непрестанно трансформират контурите си. Там са и личните ми мисли, излегнали се по тил на една поляна. Виждам по какъв начин гледаш през прозореца на квартирата си, а аз тогава постоянно закъснявах и когато първия път се разсъниха при теб, бях изтръпнала от боязън, като гледах по какъв начин се запътваш към твоята планина, по какъв начин навлизаш в гората, а от бодлите на хвойната изхвърчат ветрила от брилянтна роса...
Странно, по какъв начин не съм виждала роса до момента - толкоз доста вода, снегове, ледове и дъжд, а роса - не.
Къде си? Късно открих, че тревата е същински зелена единствено през пролетта; че за натоварените на каруци дами, връщащи се от бране на тютюн, любовта не е недостиг. Така живях, интересуваше ме повече какво става в публичния кошер, а твоят свят ми убягваше - прочее, в случай че бъда почтена, беше ми чужд и по тази причина малко се плашех от него...
По тротоара вървят върволици хора - работният ден е приключил, те се прибират - всеки носи с изключение на цялостните чанти и своето име, изтощени от осемчасовото изпитание, жадуващи за топлота и успокоение, тръгнали към любовната прегръдка, към самотата на тесните квартири, към вечерната злост... После - тракането на чиниите, мълчанията, тв приемникът, чашата вино, ласките, сънят... Градът ще заспи, мостовете ще се разведат до сутринта и крайбрежията ще потънат в нощното си вцепенение. Над всичко ще кънтят копитата на Медния конник...
Знаеш ли, този град няма да е в нас на следващия ден - толкоз е прелестен, а разделя...
Помниш ли оная дървена барака, зад която се издигаше планината, от всички страни със сняг. Тогава изтупахме облеклата си и се озовахме вътре. Камината беше цялостна с дърва; не се е напълнила сама, несъмнено. Снегът излъчваше тон на планинска ария, каквато не бях слушала в никакъв случай. От небето, покрито със сиви облаци, падаха искрици снежинки. Бяхме напълно сами измежду високите мури. Съблякохме се и се отпуснахме на родопския килим пред камината...
...Седнал върху престола на отсечения бор с писмото в ръка, Мурат ненадейно усети горчивия аромат на северната мъгла, плисъка на студената голяма река с потъмнели от водораслите крайбрежия около изкуствената дига, млечния искра на белите нощи, озарили страниците на този безконечен град... Всичко това беше толкоз непривично и някак не на място сред златистите облаци кантарион и вълшебния мирис на прецъфтяваща мащерка - под това високо небе, в което родните облаци сменяха непрестанно формите си, като че ли продължаваха детската си игра и закачливо го подканяха да се включи в нея...
Искаше да напише отговора незабавно - знаеше почти даже и думите, с които ще отговори. Например: " Моля те, не си присвоявай правото да ми забраняваш да те обичам... " Или: " Разбира се, това не те вълнува, тъй като в случай че ти кажа, че те обичам, че ми е мъчно да пребивавам без тебе, отново ще отвърнеш " Какво от това! ". Няма да е смешно, само че каквото и да напишем, дистанциите сред нас са такива, че до момента в който думите дойдат до другия, към този момент ще са избелели и не толкоз остри. Или пък дълбоки. Или нежни... Впрочем, по какъв начин можеш още да се доверяваш толкоз на думи?! Поне на такива, които всеки ден се повтарят. Като оня твой сътрудник, по какъв начин се споделяше... няма значение - оня, който всеки ден ти подарявал по един куплет. В ония географски ширини доста си падат по куплетите и шампанското - по този начин потисканото епохи простолюдие компенсирало неналичието на социална аристократичност. Мисля, че Пелевин го беше споделил, само че е правилно, без значение кой му е създателят.
Струва ми се, че в случай че нещо ни липсва в действителност, това е същинската религия - колкото синапено зърно, че и по-малко. Вярата в живота и неговата правдивост, неговия смисъл. При мен е цялостно с птичи песни, треви, цветове и аромати, само че възприятието за самота е същото...! И мама не дълго след баща си отиде... На тате гробът му е тук, на мама - в чужбина. Живеем сред два гроба...
И най-после безусловно щеше да добави: " Прекрасно е обаче да знаеш, че някъде на тая земя - надалеч, надалеч, някой мисли за теб, някой се вълнува за теб, някой въпреки всичко те обича... И в случай че човек заспи и сънува, че в ръката си носи прелестна роза, а след това се разсъни с розата в ръка, значи небето му е подарило чудото, в което всеки желае да има вяра. Затова - вярвай... "
Тревата е най-зелена през май...
Не съм мигнала. От всичко, което си казахме, помня единствено думите кантарион и мащерка. Не можех да остана повече, щях да се разплача. Толкова се зарадвах, че пристигнах да се забележим - нали си бяхме дали обещание, че ще бъдем дружно, до момента в който усетим, че възприятията си отиват. А моите ставаха все по-силни. Винаги си се шегувал, че съм се залепила за теб. Сигурно е по този начин, само че ти си най-скъпият ми човек. Твоите промени... Ще ми се да стартира да привиквам с тях. Сега си радостен, привлекателен, ухилен, чувствам тръпката в гласа ти. Само след час - стихия и мълнии. Не знаеш какъв брой се вълнувам, когато те диря, и какви неща желая да ти кажа - с какво неспокойствие чакам срещите ни, по какъв начин едвам въздържам желанието да те докосна, даже и единствено за момент, да те виждам, да те чувам...
Помниш ли по какъв начин притежателят на оня пететажен крайбрежен хотел отвори вратата на жилището и ни предложения да влезем. Огледахме умерено стаята и отправихме поглед към пенливите води на морето. Във въздуха ухаеше на кантарион или мащерка...; времето беше слънчево, небето се обагряше в лазурносиньо, след това - в кобалтовосиньо, а най-после - отново в лазурносиньо. Излязохме на терасата; целувахме се под синьото небе...
Писмо в дребен плик...
Гледаш ме втренчено. И аз също. Това е като вдишване на мирис, преди да се гмурнеш в дълбините. Прокарвам пръсти по лицето ти. Искам да те погаля по ръцете, да те притисна бясно към себе си, да докосна устните, само че целувам ухото ти. Напрегната съм, а ти не се отдръпваш. Затварям очи - по този начин е преди всяка целувка. Телата ни следват ритъма на учестеното дишане. Очите престават да виждат, въпреки че са необятно отворени. Не са нужни думи, с цел да ти кажа, че те обичам. От благополучие може и да се плаче.
Писмо в огромен плик.
Поздрав от Ленинградското утро - то е хладно и още обгърнато в мъглицата на съня. Но колкото и да сме раздалечени, с теб сме на един бряг и това дърпа юздите на бързоречието. Натоварих те с думи - не каквито обичаме двамата, само че сме подвластни на човешки настроения, по тази причина не ми обръщай внимание. При теб, казваш, вали. Да ти върви по вода...
Очите на Мурат заръмяха. Не очакваше Камелия още веднъж да му написа. Отри ядосано влагата и продължи да чете.
Едва в този момент, върху гърба на хладното утро се изписа ясно простичкият отговор. Да, думите би трябвало да рисуват живота с очите на истината - нали по този начин го беше споделил Йовков (за истината не съм доста сигурна, единствено за рисуването)? Прочетох последните ти разкази. Къде бъркаш тия бои? Имам възприятието, че в медното котле на баба ти - това, от което тогава пихме вино. Как беше? - "...калайдисано от някоя пътуваща звезда ". Тук облаците наесен падат ниско, вали и нищо не се вижда на пет метра. Затова обичам да се уважавам в твоите облаци - да виждам какво рисуват, по какъв начин пътуват и непрестанно трансформират контурите си. Там са и личните ми мисли, излегнали се по тил на една поляна. Виждам по какъв начин гледаш през прозореца на квартирата си, а аз тогава постоянно закъснявах и когато първия път се разсъниха при теб, бях изтръпнала от боязън, като гледах по какъв начин се запътваш към твоята планина, по какъв начин навлизаш в гората, а от бодлите на хвойната изхвърчат ветрила от брилянтна роса...
Странно, по какъв начин не съм виждала роса до момента - толкоз доста вода, снегове, ледове и дъжд, а роса - не.
Къде си? Късно открих, че тревата е същински зелена единствено през пролетта; че за натоварените на каруци дами, връщащи се от бране на тютюн, любовта не е недостиг. Така живях, интересуваше ме повече какво става в публичния кошер, а твоят свят ми убягваше - прочее, в случай че бъда почтена, беше ми чужд и по тази причина малко се плашех от него...
По тротоара вървят върволици хора - работният ден е приключил, те се прибират - всеки носи с изключение на цялостните чанти и своето име, изтощени от осемчасовото изпитание, жадуващи за топлота и успокоение, тръгнали към любовната прегръдка, към самотата на тесните квартири, към вечерната злост... После - тракането на чиниите, мълчанията, тв приемникът, чашата вино, ласките, сънят... Градът ще заспи, мостовете ще се разведат до сутринта и крайбрежията ще потънат в нощното си вцепенение. Над всичко ще кънтят копитата на Медния конник...
Знаеш ли, този град няма да е в нас на следващия ден - толкоз е прелестен, а разделя...
Помниш ли оная дървена барака, зад която се издигаше планината, от всички страни със сняг. Тогава изтупахме облеклата си и се озовахме вътре. Камината беше цялостна с дърва; не се е напълнила сама, несъмнено. Снегът излъчваше тон на планинска ария, каквато не бях слушала в никакъв случай. От небето, покрито със сиви облаци, падаха искрици снежинки. Бяхме напълно сами измежду високите мури. Съблякохме се и се отпуснахме на родопския килим пред камината...
...Седнал върху престола на отсечения бор с писмото в ръка, Мурат ненадейно усети горчивия аромат на северната мъгла, плисъка на студената голяма река с потъмнели от водораслите крайбрежия около изкуствената дига, млечния искра на белите нощи, озарили страниците на този безконечен град... Всичко това беше толкоз непривично и някак не на място сред златистите облаци кантарион и вълшебния мирис на прецъфтяваща мащерка - под това високо небе, в което родните облаци сменяха непрестанно формите си, като че ли продължаваха детската си игра и закачливо го подканяха да се включи в нея...
Искаше да напише отговора незабавно - знаеше почти даже и думите, с които ще отговори. Например: " Моля те, не си присвоявай правото да ми забраняваш да те обичам... " Или: " Разбира се, това не те вълнува, тъй като в случай че ти кажа, че те обичам, че ми е мъчно да пребивавам без тебе, отново ще отвърнеш " Какво от това! ". Няма да е смешно, само че каквото и да напишем, дистанциите сред нас са такива, че до момента в който думите дойдат до другия, към този момент ще са избелели и не толкоз остри. Или пък дълбоки. Или нежни... Впрочем, по какъв начин можеш още да се доверяваш толкоз на думи?! Поне на такива, които всеки ден се повтарят. Като оня твой сътрудник, по какъв начин се споделяше... няма значение - оня, който всеки ден ти подарявал по един куплет. В ония географски ширини доста си падат по куплетите и шампанското - по този начин потисканото епохи простолюдие компенсирало неналичието на социална аристократичност. Мисля, че Пелевин го беше споделил, само че е правилно, без значение кой му е създателят.
Струва ми се, че в случай че нещо ни липсва в действителност, това е същинската религия - колкото синапено зърно, че и по-малко. Вярата в живота и неговата правдивост, неговия смисъл. При мен е цялостно с птичи песни, треви, цветове и аромати, само че възприятието за самота е същото...! И мама не дълго след баща си отиде... На тате гробът му е тук, на мама - в чужбина. Живеем сред два гроба...
И най-после безусловно щеше да добави: " Прекрасно е обаче да знаеш, че някъде на тая земя - надалеч, надалеч, някой мисли за теб, някой се вълнува за теб, някой въпреки всичко те обича... И в случай че човек заспи и сънува, че в ръката си носи прелестна роза, а след това се разсъни с розата в ръка, значи небето му е подарило чудото, в което всеки желае да има вяра. Затова - вярвай... "
Тревата е най-зелена през май...
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ