Те вървели заедно. Младо слабо момче и старо куче
Момче на осемнайсет години се разхождал в парка. То деликатно приплъзвало двата си крайници, което правело походката му малко странна. Но гърбът му бил изправен, крачката – уверена, погледът непосредствен и корав.
На дълъг мотив той държал куче. То било доста остаряло, това се забелязвало и по бавната му неуверена походка, и по сивата четина, и по сълзящите очи. Те вървели един до различен и незабавно се виждало, че са дружно.
-Мамо! Виж, куче! – звънлив детски глас пречупил нормалната шум на огромния град. – Може ли да му дам своя сандвич?
Мила тежко въздъхнала. Пак се стартира. Димчо към този момент я изтезава с молбите си да му купи куче. Но Мила е изрично срещу. Тя прелестно знаела, че всички грижи за кучето – разходки, хранене, имунизации и така нататък – ще легнат на нейните рамене.
Димчо бил прекомерно дребен, с цел да може да се грижи за друго живо създание.
-Димчо, към този момент знаеш, че някой би трябвало да се грижи за кучето. Аз по през целия ден съм на работа, ти на учебно заведение, също така си още прекомерно дребен.
-А тати?
– А татко ти – тук гласът на Мила изменнически се разтреперил, за благополучие Димчо заради силата на възрастта си към момента не можел да обърне внимание това – а татко ти ще идва от време на време с нас, с цел да се разхожда с кучето.
Димчо се намръщил. Мила, въздъхвайки още веднъж, извадила сандвич от чантата, подготвен при положение, че Димчо огладнее по време на разходката, и го дала на сина си. Момчето отишло до лежащото куче и деликатно поставил до муцуната му парченце самун с салам.
Кучето било доста остаряло. То просто лежало върху тревата в парка и чакало по кое време най-сетне ще угасне тази ярка светлина, която по този начин дразнела възпалените му очи.
Неочаквано пред него се появило малко дребосъче. То протегнало някакво вкусно ухаещо парче. Кучето деликатно взело угощението и признателно близнало сладко миришещата длан. Момчето побягнало и си тръгнало, като от самото начало се оглеждало. На кучето му станало доста топло. То затворило очи и заспало. Завинаги.
След няколко дни Мила излязла с Димчо да се разходят до детската площадка. Децата си играели, шумяли, гонели се един различен, спускали се по пързалките. Димчо също бягал с всички, смеейки се радостно. Той се качил на един лост. Мила желала да го спре, само че не съумяла. Димчо паднал, пльоснал неуместно и не могъл да стане.
Три месеца по-късно почернялата от тъга Мила довела Дима у дома. В инвалидна количка. Лекарите допускали, че към момента не всичко е изгубено, само че било мъчно да се повярва в това. Най-вероятно Дима нямало към този момент в никакъв случай да върви.
И Димчо… в количката… сериозен и спокоен, даже за своите 8 години разбиращ, че се е случило нещо доста лошо… Той към този момент не плачел и не се страхувал…
Мила добутала количката в коридора.
Въздъхнала.
И отворила вратата на прилежащата стая.
От там, смешно клатушкайки се на късите си крачка, се подало космато рижо кученце. То занимателно сбръчквало муцуната си и тикало на всички места мокрото си черно носле.
-Димчо – споделила строго Мила – даде обещание, че ще възпитаваш кучето самичък. Дойде време да спазиш обещанието си.
След половин година Димчо станал от количката. Той бързо се уморявал и бързо сядал назад, само че можел да прави по няколко крачки.
А след още няколко месеца самичък ходил на разходка с кучето (вече възрастен пес), кръстен със смепното и неразбираемо име Бендик. Димчо вървял доста постепенно, държейки за ръка Мила, несигурно правейки крачки. Но вървял. Сам.
Минали 10 години. Бендик стар и към този момент мъчно движел лапи самичък. А Димчо, в този момент към този момент Димо, вървял до него, подготвен, в случай че нещо стане, да го хване. И Димо знаел, че на това куче е задължен за това, което следва.
Те вървели дружно. Младо едва момче и остаряло куче. И им било хубаво дружно.
