Моки е майка, която отказва да порасне, макар животът все

Моки е майка, която отхвърля да порасне, въпреки животът все да се пробва да я направи възрастен и умен човек. Педагог, който обожава децата и непрекъснато обръща посоката на образование и образование. Трудно се въздържа да изрази сериозното си мнение и това постоянно я води пред клавиатурата. Оптимистка до нелепост, мечтателка до доверчивост, пеперуда по душа.

Коя е Смиляна Димитрова тук и в този момент?
Е, е за какво би трябвало с най-трудния въпрос за начало?!...
Аз съм търсещ човек, обичам анализите и развиването. Не ме е боязън от промени. Току схвана коя съм и какво желая – и се окаже, че в това време е почнала нова трансформация. Река, която тече стремглаво... Но в случай че държите на етикети: непрекъснато влюбена жена, майка, преподавател, създател, непокорно дете, или както споделя Пипи, нещотърсач! 

А каква би желала още да бъде?
По-търпелива, с по-малко страхове, по-организирана. Бих понижила и страстите с една концепция.

Разкажи ни за пеперудата в теб, апелирам!
Обожавам пеперуди! Имам ги на бижута, обичам да ги рисувам, постоянно ги фотографирам, когато ги срещна. Преди години бях в зоопарк в Холандия, в който имаше обособена тропическа част с присъщите климат, растения и пеперуди. Летяха на всички места! Когато ме накацаха, се почувствах приказно! Ако има създание на природата, с което мога да се олицетворя, това е пеперудата. Изглежда нежна, само че е цветна и волна. Животът й е обвързван с хвърчене, срещи с хубостта и помощ в кръговрата на живота. И най-съществената аналогия – метаморфозата. Когато рухна и стартира да пълзя като гъсеница, се прибирам в пашкула, изживявам си своя дребен пъкъл и заставам там, до момента в който не съм подготвена още веднъж да полетя!

Ти по кое време разбра какво искаш?
Това решение от време на време предстои на проверка. Има обаче няколко константи, които като че ли постоянно са били в фантазиите ми и последователно се разкриват като все по-ясна картина – работата с деца и словотворчеството. Харесва ми концепцията да оказвам помощ и да оставям диря. Липсва ми да се науча да оценявам повече пътуването, а не идването.От дете сменях ползите си непрекъснато и все нещо не ми пасваше. Родителите ми подкрепяха това търсене. Преминах през математика, спорт, изобразяване, компютри, йога и какво ли още не. След следващата смяна взех един бележник и седнах да пиша какво обичам да върша и какво ми се удава. Така открих призванието си – работата с деца. Преди години, с цел да запазя себе си, се наложи да се отдръпва от просветителната система. В продължение на няколко години се борих да стана майка и през това време работех спокойна, сигурна и добре уредена работа, която ми позволяваше да движа всичко друго в живота си. Някъде към забременяването си, обмисляйки дали след майчинството ще се върна на същото работно място, осъзнах, че в случай че би трябвало всеки ден да потеглям към скучно работно място, ще полудея. Търсейки с какво друго да се заема, най-неочаквано получих предложение да стана още веднъж учителка. В този момент бях уверена, че това е то! Писането се случи някак последователно, като избавителна клапа за напиращите мисли и страсти. 

За свободата, пътуването, контактите с хора, независимостта, откровеното другарство, споделената обич и всичко друго няма миг на осъзнаване – те просто са част от същността ми.

Какво не заменяш за нищо друго?
Свободата си и щерка си. Всичко друго е заменимо или най-малко има по-добра версия.

За какво още не си подготвена през днешния ден?
Да си кажа: „ Край, това беше! ”.

Откъде черпиш своето ентусиазъм? Какво те кара да затракаш с пръсти по клавиатурата?
От всичко, което ми се случва. Преработвам всяка преживелица и страст, човъркам я, развъртвам я в доктрина и в случай че имам чисто техническата опция, незабавно сядам и пиша.

Коя е най-голямата ти победа?
Дъщеря ми. Не се помирих с диагнозата “репродуктивен проблем ” и до момента в който тя не се роди, нищо друго не съществуваше.

За какво още малко не ти доближава?
Имам толкоз доста фантазии, че не знам до коя от тях ме дели единствено една крачка. Сякаш обаче ми липсва малко повече успокоение. Да се отпусна и да се любувам. Да не давам зор. Да се науча да оценявам повече пътуването, а не идването.Моето гориво е Любовта! Къде е вкъщи? Колко постоянно се прибираш там?
Болната ми тематика. Така и не открих мястото, на което да мога изцяло да се отпусна. Да го нарека собствен дом. Да го подредя както на мен ми харесва. Мястото, на което да посрещам приятелите си, мястото, на което да релаксирам, моето укритие. Вероятно би трябвало първо да го открия в себе си и тогава то ще се материализира.

Винаги съм желала да...
... имам финансова самостоятелност. Звучи жестоко, само че с годините се убедих, че все това е изчезналата съставна част в рецептата за много от фантазиите ми.
... да пътувам повече. Не единствено с книгите, филмите и мислите си, а с другари, по географски.
... осъществя следващата си и много остаряла фантазия – детска книжарница с двор за игри и дребна чайна към нея. А аз – на тераската на втория етаж. Пия кафе, пиша и абсорбирам слънце сред саксии с цветя.

Какво те движи?
Моето гориво е Любовта!

Какво може да те спре?
Повечето решения взимам интуитивно. Ако вътре в мен има опозиция, спирам. Лъжата, недоверието и някои други мои страхове също ми връзват кецовете един за различен.

Какво е за теб да си една от нас – момиче от града?
Чест и привилегия. Вдъхновение и храброст да пиша. Признание.

Има ли нещо, което ти липсва, което би направила друго при нас, девойките? Дай ни другарски съвет по какъв начин да станем по-добри, апелирам!
По-чести срещи, даже да не е в цялостен състав. Разговорите ни ме зареждат с хрумвания и страсти. Всичко друго мисля, че върви в позитивна посока. В противоположен случай към този момент да съм си тръгнала.

Разкажи ни приказка за лека нощ! Моля!
Живяло понякога (според щерка ми) едно малко момиченце. То нямало семейство и дом. Само голямо сърце. Пълно с обич към живота и света. Вярващо в положителното. Неопетнено. Любопитно. Раздаващо усмивки.Години наред момиченцето обикаляло на простор и длъж. Запознавало се с хора и животни, даже с елфи, феи и дракони. Когато срещнело сродни души, се установявало и заживявало с мисълта, че тук и в този момент ще сътвори своя дом. Почувствало ли се щастливо, отпускало се с концепцията, че ще е вечно.

Всяко ново тръгване било тежко решение, само че и освобождаващо чувство. Разделите натъжавали момиченцето, тъй като постоянно оставяло част от сърцето си. Но и се чувствало обогатено от вселенския конфликт с други ориси и души. Така то поемало още веднъж на път, а сърцето му някак отново пораствало от вярата и упованието на хубавото, което следва.