Добре дошла, неканена тъга!
Можеш ли да си представиш какъв брой е тежко да прикриваш тъгата си и разочарованието от себе си пред най-близките си хора? Всеки ден от седмици насам се чудиш кой си, тъй като си се провалил в това, за което най-силно си копнял. Ако всяка заран, когато си се будил, си нямал самообладание да изживееш още един ден, то в този момент за какво си отваряш очите? Защото би трябвало ли?
Ние, писателите, постоянно пишем за неща, за които нямаме капка разбиране. Свикнали сме да боравим с езика, да описваме усеща, хора, места… и то прекомерно добре. Защо? Защото сме следили нещо или някого задоволително дълго, с цел да наизустим видимо отличителните белези. Когато обаче се стигне до лични душевни затормозявания, е необяснимо мъчно за нас даже да стартираме да пишем. Може би това се дължи на обстоятелството, че когато си признаем какво ни има, то става действително. Може би не желаеме да тормозим обичаните си хора. Може би не сме сигурни какво в действителност ни има. Може би.
Има горест в мен тук-там, където не би трябвало да има. Защо всички екзистенциални рецесии се предават от човек на човек толкоз елементарно? Да не би да играем национална топка и в случай че инцидентно хванем топката – бам, имаме отговорите на всички въпроси в ръцете си?
Какво би трябвало да направя, до момента в който очаквам слънцето в мен още веднъж да изгрее?
Имам потребност от помощ. Помогни ми, апелирам те. Провалих се. Отделих години от живота си да се приготвя за този значим миг. Не спях. Пренебрегвах другари, семейство. Колко сълзи единствено изплаках, когато си мислех, че не мога да се оправя. И какъв брой наслада раздавах, когато напредвах даже малко. Накрая се провалих. Мечтата, която имах от дете отлетя. Какво последва? Сълзи в трамвая, известия, сън... Изследвах възможните аргументи за неуспеха си дълго време, още го върша, само че не толкоз постоянно. Чувах доста окуражителни думи от близки, само че нищо не оказа помощ. Как другояче. Няма по какъв начин да се усещам по-добре, откакто някой ми каже, че не е било за мен и би трябвало да продължа напред, да се боря. Няма да встъпвам в елементи, ти ги знаеш всичките. Така най-малко си мисля, уповавам се.
Благодаря ти, че ми оказа помощ. Появи се в прелестен миг. Благодарение на теб забравях за останалите неща и се усещах същински щастлива. Благодаря ти за спокойствието, за любовта, за отделеното време. С теб оставях душата си да вижда неща, които очите ми не успяваха. Вече е друго. Запомни, че няма значение сред какво и какво се чудиш. Което и да избереш, по-късно ще искаш другото. Вече е късно. Благодаря ти, сбогом.
Добре пристигнала, неканена горест! Добре пристигнала!
Радвам се, че се появи. Заради теб най-сетне научих неща, за които се чудех от години. Преживях моменти, за които мечтаех. Научих, че съм по-силна, в сравнение с в миналото съм си мислила. Минах през доста душевни положения. Отново виждам слънцето, което изгрява. До идващия път, когато няма да ми бъде елементарно. Сега – извини ме. Една чаша прясно слънце, една глътка прохлада. Наздраве, другари, без вас нямаше да се оправя.
4 ритуала, които ще трансформират живота ви
Ние, писателите, постоянно пишем за неща, за които нямаме капка разбиране. Свикнали сме да боравим с езика, да описваме усеща, хора, места… и то прекомерно добре. Защо? Защото сме следили нещо или някого задоволително дълго, с цел да наизустим видимо отличителните белези. Когато обаче се стигне до лични душевни затормозявания, е необяснимо мъчно за нас даже да стартираме да пишем. Може би това се дължи на обстоятелството, че когато си признаем какво ни има, то става действително. Може би не желаеме да тормозим обичаните си хора. Може би не сме сигурни какво в действителност ни има. Може би.
Има горест в мен тук-там, където не би трябвало да има. Защо всички екзистенциални рецесии се предават от човек на човек толкоз елементарно? Да не би да играем национална топка и в случай че инцидентно хванем топката – бам, имаме отговорите на всички въпроси в ръцете си?
Какво би трябвало да направя, до момента в който очаквам слънцето в мен още веднъж да изгрее?
Имам потребност от помощ. Помогни ми, апелирам те. Провалих се. Отделих години от живота си да се приготвя за този значим миг. Не спях. Пренебрегвах другари, семейство. Колко сълзи единствено изплаках, когато си мислех, че не мога да се оправя. И какъв брой наслада раздавах, когато напредвах даже малко. Накрая се провалих. Мечтата, която имах от дете отлетя. Какво последва? Сълзи в трамвая, известия, сън... Изследвах възможните аргументи за неуспеха си дълго време, още го върша, само че не толкоз постоянно. Чувах доста окуражителни думи от близки, само че нищо не оказа помощ. Как другояче. Няма по какъв начин да се усещам по-добре, откакто някой ми каже, че не е било за мен и би трябвало да продължа напред, да се боря. Няма да встъпвам в елементи, ти ги знаеш всичките. Така най-малко си мисля, уповавам се.
Благодаря ти, че ми оказа помощ. Появи се в прелестен миг. Благодарение на теб забравях за останалите неща и се усещах същински щастлива. Благодаря ти за спокойствието, за любовта, за отделеното време. С теб оставях душата си да вижда неща, които очите ми не успяваха. Вече е друго. Запомни, че няма значение сред какво и какво се чудиш. Което и да избереш, по-късно ще искаш другото. Вече е късно. Благодаря ти, сбогом.
Добре пристигнала, неканена горест! Добре пристигнала!
Радвам се, че се появи. Заради теб най-сетне научих неща, за които се чудех от години. Преживях моменти, за които мечтаех. Научих, че съм по-силна, в сравнение с в миналото съм си мислила. Минах през доста душевни положения. Отново виждам слънцето, което изгрява. До идващия път, когато няма да ми бъде елементарно. Сега – извини ме. Една чаша прясно слънце, една глътка прохлада. Наздраве, другари, без вас нямаше да се оправя.
4 ритуала, които ще трансформират живота ви
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ