Може ли човек да започне нов живот, преди да е

Може ли човек да стартира нов живот, преди да е завършил остарелия? Скоро ще схвана. Молете се за мен, а аз ще не преставам да ви приказвам с цигулката. Всеки ден. Всеки ден от новия ми живот. Докато завърши остарелият. 
***
Случвало ли ви се е да вървите към някого с чувството, че вървите към себе си? И с всяка крачка приближавате от ден на ден онази част от вас – подценена, загърбена и захвърлена, само че единствената, която има смисъл. Където е наличието на цялостната душа, изживяваща живота си тъкмо там, където желае, тъкмо с този, с който би трябвало, тъкмо по този начин, както е предопределено?
С това възприятие търча. По ветровитите улици. Към Ева. Към себе си.
Вятърът ме шиба през лицето, развява якето ми, промушва се под пуловера ми и кара косъмчетата ми да настръхнат. Хората се привеждат, криейки очите си с ръце от прашинките, които вятърът върти във въздуха. А аз съм се ухилил необятно и в устата ми влизат същите тези прашинки, само че не ми пречат. Не ме тормози и лютенето в очите. Нищо не може да ме спре.
Не осъзнавах какъв брой мощно желая да стигна, до момента в който не потеглих. Не е ли това закономерността в живота? Да тръгнем, да поемем към себе си. Въпреки вятъра и прашинките, студа и дъжда. Въпреки страха, безумието, безлунната нощ, празния апартамент, индиферентните бойци, мълчащата врата, засъхналите сълзи, черните униформи, баща, Алда, загубата и объркването от неразбираемото, от безсмисленото, от незнайното, от грешките, измените, любовта. Любовта. Не осмисля ли само тя всичко това?
Тичам. Прашинките влитат през отворената ми уста и полепват по гърлото, само че забързвам движение. Блъскам се в няколко минувачи – те крещят нещо след мен, размахвайки ръце. Едва не ме прегазва камион. Шофьорът ругае, разтреперен и бледен. Помитам разносвача на вестници, само че не изчаквам да видя реакцията му.
Прелитам около половината град. Когато стигам ателието, сърцето ми бие до лудост, а стомахът ми се е свил от неналичието на въздух. Обаче, въпреки и отпаднал, съм цялостен с сила. Ева е тук. Слава богу! Ева е тук.
Облякла е палтото си и вероятно се кани да потегля, само че се бави, тъй като беседва с белия господин. Той е скръстил ръце, слушайки концентрирано това, което тя му споделя. А тя даже жестикулира. Не помня да съм я виждал толкоз... жива. Поне не и откогато скрито я следвах, когато вървеше паралелно с майка си към къщи – преди цялостен един живот.
Ева отмества очи от господина и ги извръща право в моята посока. Поглежда ме по този начин решително и целеустремено, като че ли е знаела, че на тротоара против ателието ще види тъкмо мен, дишащ неравномерно, с глупава усмивка на устните. Помахвам й като припрян родственик, чакащ на перона постепенно приближаващия се трен, с който не си е идвала от години. А тя се усмихва страхливо, помахвайки в отговор. Елегантно и надалеч не толкоз въодушевено като мен.
Възрастният господин наблюдава погледа й и стопира очи върху моите, коства ми се, с усмивка, само че не мога да кажа сигурно поради брадата, покрила долната част на лицето му. Сетне кима към нея, разменят си още няколко реплики и тя излиза.
Стъпва на тротоара, а към нея се разлива музика. Арията на моето благополучие. Като начало на филм. Прожекторът свети право в нея, а светът в близост заглъхва и нежната мелодия следва стъпките й. Камерата доближава лицето й – Ева гледа към мен. Сетне камерата се завърта, с цел да покаже щастливия нещастник, тичащ към нея с развяно от вятъра яке. Отново се блъска в няколко души, единствено че музиката заглушава възмущението им.
- Ева? – провиква се несретникът. Съвсем е вдъхновен.
Ева е скрила ръце в джобовете и подпряла брадичка върху яката на палтото си, чака да чуе това, което несретникът години наред не посмя да я попита.
- Искаш ли да вечеряш с мен?
Арията заглъхва, светът замира и на улицата към този момент не се мяркат минувачи, когато Ева кима срамежливо:
- Да.
Тръгваме. Рамо до рамо. Камерата остава обратно, запечатвайки стъпките ни към далечината. Преди да се появят финалните надписи, пипвам нейната ръка. И тя хваща моята.