Моите лични седем години бяха като дълго лято – безоблачни,

Моите персонални седем години бяха като дълго лято – безоблачни, щастливи и цялостни с хубост. Единствената забележима смяна е тази, че синът ми стана по-висок от мен. Иначе домът, работата и хората, които обичам и ме обичат, са си все същите. И девойките са измежду тях – както бяха и преди седем години, когато Куси ми описа какъв прекрасен план са замислили с Лени и Лили, а аз отговорих: " Аз мога да пиша ". И по този начин стартира за мен. Първите ми две публикации бяха за едно пътешестване до Милано с най-хубавия ми другар, с който обикаляхме магазините и събирахме усещания и торбички с покупки. Още го вършим от време на време.

Нашите момичешки седем години са като последователност на най-хубавото в живота ми – фантазиите, книгите, фантазиите, филмите, приключенията, вълненията, модата, спомените и упованията. Да съм момиче от града, е свободата да бъда такава, каквато желая, да споделям нещата, които ме вълнуват, с хора, които наподобяват на мен. През тези години от дребна другарска група, която написа, се превърнахме в огромна общественост – последователно читателките ни като че ли станаха част от нас. В началото знаехме с бройки и даже с имена кой ни чете, кой харесва материалите ни, през цялото време си имахме лоялни " девойки от града " и те са с нас и до през днешния ден. Те ме научиха на нещо доста значимо – че другарство като това би трябвало да се заслужи, ден след ден. Ние сме все по този начин любопитни да разберем какво ги вълнува, кое от света в близост им е забавно. И би трябвало да призная, аз към момента не съм сигурна в това отношение. Нашите момичешки седем години са като последователност на най-хубавото в живота ми – фантазиите, книгите, фантазиите, филмите, приключенията, вълненията, модата, спомените и упованията. Мечтая си да пиша на веранда на брега на морето, където седнал съм с небрежна прическа, високи обувки, брошки на всички места и работя замечтано, до момента в който цветчета от жасмин плуват в нежна порцеланова чаша… Всъщност нормално се примъквам към компютъра чорлава и с половинлитрова чаша черен чай в ръка и пиша с два пръста, до момента в който сръбвам, без да виждам, и лисвам върху списанията, разхвърляни в близост. Дори срещите ни нормално стартират с 10 минути настоятелен диалози и минават в безпределно хилене, ястие на десерти и мечтаене за хубости по света и у нас. Мисля, че това е прелестно, тъй като ние сме девойки от града и този град – шумен, безреден, съблазнителен, забързан, ангажиран или замислен, е част от нас.

Най-хубавото, несъмнено, са девойките – Лени, която се вълнува от всичко; Куси, която за всичко намира решения; Дина, от която струи оптимизъм; Криси, която излъчва доброта; Деси, която има време за всичко; Елена, която усещам толкоз близка (а в никакъв случай не съм я виждала); Марианка, която постоянно е усмихната; Линда, която ни вижда красиви, и всички други девойки, които останаха или се отхвърлиха, само че са написали своите думички в тази седем години дълга история.

Продължаваме – към този момент знаем, че можем да стигнем, където желаяме.