Пътуване по улиците на времето с Пасан Кодикара
Моето пътешестване към Шри Ланка стартира от далечната 1987 година в Москва. Мина през окървавения католически Великден на актуалната 2019 година. И ще продължи нататък, тъй като пътуването на индивида ненапълно не свършва, щом е тръгнал за там, даже и когато се завръща назад.
В това далечно време видях Шри Ланка - посредством поддръжката, съпричастността и усмивката, която озаряваше лицето на един от нейните загадъчни и почтени синове - поетът, драматургът, преводачът Пасан Кодикара, който живееше и в света, и оттатък света по едно и също време, влъхва и дете (за хора като него координатите и възрастта някак губеха значение), а другояче, в делника - ученолюбив, срамежлив, неудобно усмихващ се юноша...
* * *
Бе есента на 1987-а. Топла септемврийска московска нощ посрещна цяло ято български студенти първокурсници на Киевската гара. На идващия ден към този момент летях с такси по московските проспекти към общежитието на ул. " Добролюбов " 9/11. Настаняване. Едно-друго. И ето, най-накрая съм на " Тверской бульвар " 35, в дома на Херцен, където се обитават образователните пространства на дългомечтания Литературен институт " А. М. Горки ". След нахлуване в " ситуацията " и конкретизиране на " детайлите " по образованието трябваше да навестявам часове по съветски език с чужденците от моя курс, доколкото другите студенти бяха " в колхозе ", на бригада. Още същия ден се появих плахо-плахо на своето първо образователно занимание. А там - виетнамецът Чан Данг Кхоа, детето знамение във виетнамската лирика, почнал да написа едвам шестгодишен и печатан още на седем години, майор от американо-виетнамската война; Баттумур, монголски стихотворец, смугъл и безмълвен, за който така и не разбрахме нищо, като се изключи че е бил овчар; Денис от Етиопия, генералски наследник, извънредно хубав юноша с орлов нос, жена и дете, огромен купонджия. А при мен - нищо! Ни подвизи, ни революционна романтика, ни каквато и да е друга. Но пък тогавашните ми нищожни познания на съветския език се оказаха на такава висота, че още на другия ден бях трансферирана скорострелно на " по-високо равнище " - при Нина Василиевна, която наливаше познания в празната глава на третокурсника Пасан. Той, по нейните думи, за три години не бил произнесъл пред нея дума. Не че не знаеше съветски... За всеобща изненада обаче след неколкодневни взаимни занятия с мен проговори! Какво не прави любовта...
Пасанчик (така го наричаше Нина Василиевна) бе миличък, слабоват, да го духнеш - ще падне. Но когато през зимата задуха здравият московски вятър и Пасанчик безусловно потъна в черносивото си палто, за моя изненада, не падаше. Държеше се. Жилаво момче. С пепеляво лице, рядка, смолисточерна брадица и пламтящи очи. Първият ми московски гид. Навсякъде - в метрото, по улиците, проспектите и площадите, в театрите - руменобузите московчани и московчанки се обръщаха да го гледат - като че ли с нещо ги хипнотизираше. Мисля, че с очите си. Те в действителност като че ли излъчваха вулканични пламъци.
Минава време. Усещам горещите усеща на Пасанчик, само че си търпя. Бях отишла в Москва да натрупвам познания, а не... мемоари. Веднъж той не устоя. " Елля (така ме наричаше), би трябвало да приказвам с теб... ". Веднага разбрах защо му е притрябвало да си приказваме, само че и визия нямах какво след това ще върша с неговото пояснение в обич? А не желаех да го оскърбявам. " Не, не би трябвало ", споделих. " Но, Елля, би трябвало да приказваме! " " Не, не би трябвало! Знаеш доста добре ". Той в действителност знаеше. И повече в никакъв случай не повдигна въпроса. Така и си останахме до дъно правилни другари. Появи се след време някаква жена в живота му. Мисля, че беше рускиня. Но какво стана по-нататък, не разбрах. През 1991 година Пасанчик приключи института и след някой и различен месец си отпътува за своята красива Шри Ланка.
* * *
Пасанчик говореше рядко. И малословно. Най-често мълчеше. Особено в случай че бяхме единствено двамата. Беше хубаво да си стоим по този начин. И да мълчим. Ако и да го питах нещо, той отговаряше с дума-две, след това махваше с ръка - не си коства, да оставим това, все едно... Мълчанието му говореше доста повече от говоренето. Така чувах от него - повече със сърце, в сравнение с с уши, - че в случай че има парадайс на земята, то това е неговата Шри Ланка. " Грешиш - споделях, тъй като не владеех изкуството да приказвам без думи, - раят е у нас, в България, ето на, даже в химна ни се пее " Мила родино, ти си земен парадайс... ". Пасанчик се усмихваше отнесено и махваше с ръка. " Чудесно е, че сме дружно... " - все без думи го споделяше, само че го чувах.
Веднъж ми даде да прочета негов роман (в превод на Иван Логинов) - " Противомислещият ". Прочетох го и дълго по-късно му натяквах: " Уж парадайс, а от кое място у теб такива знания за дявола и толкоз доста горест? "
Какво ли не сме претърпели тогава, дружно и поотделно. А ето, не идват в загатна огромните неща. Идват дребните. Веднъж отивам при него. Гледам го - хапва си риба от консерва и вместо с винце " Меча кръв ", я преглъща с прясно мляко, несъмнено, непреварено. " Пасанчик, стой! - виквам ужасена. - Ще се натровиш! " " От какво? " - пита той. " Не се яде риба с мляко! Комбинацията е убийствена! " Той махва с ръка: " Не се тревожи, Елля. Всичко е наред ". И продължава да си хапва с вкус. След малко стомахът му закурка. Аз се натаралежих: " Видя ли, видя ли... ". Той махна с ръка и в нещо се заслуша. Очаквах най-лошото и се чудех какво ще върша, когато то пристигна. А Пасанчик... без даже да вижда смутената ми физиономия, тържествуващо разгласи: " Елля, чуваш ли? Той пее! Пее!... За първи път слушам корем да пее ". И целият сияе от изненада и благополучие.
* * *
Освен перестройката с Пасанчик ни се случи да понесем на нежните си рамене и земетресението в Армения, и жестокостите в Узбекистан, и разпадането на Съветския съюз, и даже... " сухия режим " на Горбачов, по време на който, незнайно по какъв начин и от кое място, бохемите на общежитието намираха наложително " водочка " и вино когато и да е на денонощието.
Някъде по това време другар узбек ни описа по какъв начин у тях някакви " бойци " в името на вярата избили почтени хора и набучили главите им на оградата край родната им къща. На другия ден в репортаж по малкия екран демонстрираха майката. Всеки реагира посвоему. Узбекът, който минаваше за влюбчив и добър, с непредвидена неотстъпчивост в гласа си промълви смразяващо: " Земя и религия се извоюват единствено с кръв! Кръвта на воини, майки, пеленачета и очаквания! Смърт до корен! Пощада никаква ". А бе стихотворец... Тогава не споделих нищо, а след това написах " Натюрморт с пеперуди ":
" Не е моя татковина тази, в която убиват хора в името на каквото и да е.
Не е моя земя земята, отворена еднообразно за телата на деца и на убийци.
О, разликата напълно не е в Христа и Мохамед, в Буда и Маниту, в бялото и черното...
Има на света страдащи. И има носещи страдалчество ".
(21 юни 1989 година, Москва)
Пасан махна с ръка и се вглъби. Много по-късно, през днешния ден, прочетох:
Унищожението е мираж,
игра в пустинята на света.
Миналото е празнина.
Често срещани във времето.
Тя облизва устни
в жаждата на живота,
само че в него няма нищо.
Празната купа на гибелта.
Негови стихове. От това време допускам, когато не искахме да повярваме до дъно, че това, което ни се случва, се случва в действителност. И в действителност - дали то се случва, откакто това, което остава от него, е нищо, празнина, минало?
* * *
След атентатите на 21 април 2019 година в Шри Ланка светът осъмна същия. И не същият. На небето се появиха 359 нови звезди, които вършат нощния мрак доста по-светъл отпреди. В парадайса влезнаха 359 души мъченици. Те към този момент ще се молят на Бога лице в лице - за своите близки, за своите палачи, за нас и за целия свят.
На тези, които убиват в жаждата да убиват в името на свои дела и свои правди, бих споделила: Човек може да завоюва борба с индивида, народ може да завоюва борба с различен народ, само че никой не е спечелил и няма по какъв начин да завоюва борбата с Бога... Е, и го споделих...
Иначе Пасан Кодикара е роден през 1962 година Завършва лицей в столицата Коломбо, след което отпътува за Москва. Там, след десетмесечно образование по съветски език, постъпва в Литературния институт " А. М. Горки " (1985 - 1991). В родината си се занимава с преводаческа и преподавателска активност. Издава свои книги със стихове, разкази, пиеси. Превежда " Майстора и Маргарита " на Михаил Булгаков, " Децата на Арбат " на Анатолий Рибаков, разкази на Хофман, лекции на Зигмунд Фройд, даже " Произходът на типовете " на Чарлз Дарвин и други През 2015 година, ненавършил 53 години, си потегля от света, след малко боледуване в частна клиника. Никой и до през днешния ден не може да изясни свястно повода за тайнствената му и ненадейна гибел. А може би в действителност (както го е казал)...
Животът е просто чифт обувки,
износени по улиците на времето -
ще ги събуят и ще ги разпилян.
Светът е оттатък света.
В това далечно време видях Шри Ланка - посредством поддръжката, съпричастността и усмивката, която озаряваше лицето на един от нейните загадъчни и почтени синове - поетът, драматургът, преводачът Пасан Кодикара, който живееше и в света, и оттатък света по едно и също време, влъхва и дете (за хора като него координатите и възрастта някак губеха значение), а другояче, в делника - ученолюбив, срамежлив, неудобно усмихващ се юноша...
* * *
Бе есента на 1987-а. Топла септемврийска московска нощ посрещна цяло ято български студенти първокурсници на Киевската гара. На идващия ден към този момент летях с такси по московските проспекти към общежитието на ул. " Добролюбов " 9/11. Настаняване. Едно-друго. И ето, най-накрая съм на " Тверской бульвар " 35, в дома на Херцен, където се обитават образователните пространства на дългомечтания Литературен институт " А. М. Горки ". След нахлуване в " ситуацията " и конкретизиране на " детайлите " по образованието трябваше да навестявам часове по съветски език с чужденците от моя курс, доколкото другите студенти бяха " в колхозе ", на бригада. Още същия ден се появих плахо-плахо на своето първо образователно занимание. А там - виетнамецът Чан Данг Кхоа, детето знамение във виетнамската лирика, почнал да написа едвам шестгодишен и печатан още на седем години, майор от американо-виетнамската война; Баттумур, монголски стихотворец, смугъл и безмълвен, за който така и не разбрахме нищо, като се изключи че е бил овчар; Денис от Етиопия, генералски наследник, извънредно хубав юноша с орлов нос, жена и дете, огромен купонджия. А при мен - нищо! Ни подвизи, ни революционна романтика, ни каквато и да е друга. Но пък тогавашните ми нищожни познания на съветския език се оказаха на такава висота, че още на другия ден бях трансферирана скорострелно на " по-високо равнище " - при Нина Василиевна, която наливаше познания в празната глава на третокурсника Пасан. Той, по нейните думи, за три години не бил произнесъл пред нея дума. Не че не знаеше съветски... За всеобща изненада обаче след неколкодневни взаимни занятия с мен проговори! Какво не прави любовта...
Пасанчик (така го наричаше Нина Василиевна) бе миличък, слабоват, да го духнеш - ще падне. Но когато през зимата задуха здравият московски вятър и Пасанчик безусловно потъна в черносивото си палто, за моя изненада, не падаше. Държеше се. Жилаво момче. С пепеляво лице, рядка, смолисточерна брадица и пламтящи очи. Първият ми московски гид. Навсякъде - в метрото, по улиците, проспектите и площадите, в театрите - руменобузите московчани и московчанки се обръщаха да го гледат - като че ли с нещо ги хипнотизираше. Мисля, че с очите си. Те в действителност като че ли излъчваха вулканични пламъци.
Минава време. Усещам горещите усеща на Пасанчик, само че си търпя. Бях отишла в Москва да натрупвам познания, а не... мемоари. Веднъж той не устоя. " Елля (така ме наричаше), би трябвало да приказвам с теб... ". Веднага разбрах защо му е притрябвало да си приказваме, само че и визия нямах какво след това ще върша с неговото пояснение в обич? А не желаех да го оскърбявам. " Не, не би трябвало ", споделих. " Но, Елля, би трябвало да приказваме! " " Не, не би трябвало! Знаеш доста добре ". Той в действителност знаеше. И повече в никакъв случай не повдигна въпроса. Така и си останахме до дъно правилни другари. Появи се след време някаква жена в живота му. Мисля, че беше рускиня. Но какво стана по-нататък, не разбрах. През 1991 година Пасанчик приключи института и след някой и различен месец си отпътува за своята красива Шри Ланка.
* * *
Пасанчик говореше рядко. И малословно. Най-често мълчеше. Особено в случай че бяхме единствено двамата. Беше хубаво да си стоим по този начин. И да мълчим. Ако и да го питах нещо, той отговаряше с дума-две, след това махваше с ръка - не си коства, да оставим това, все едно... Мълчанието му говореше доста повече от говоренето. Така чувах от него - повече със сърце, в сравнение с с уши, - че в случай че има парадайс на земята, то това е неговата Шри Ланка. " Грешиш - споделях, тъй като не владеех изкуството да приказвам без думи, - раят е у нас, в България, ето на, даже в химна ни се пее " Мила родино, ти си земен парадайс... ". Пасанчик се усмихваше отнесено и махваше с ръка. " Чудесно е, че сме дружно... " - все без думи го споделяше, само че го чувах.
Веднъж ми даде да прочета негов роман (в превод на Иван Логинов) - " Противомислещият ". Прочетох го и дълго по-късно му натяквах: " Уж парадайс, а от кое място у теб такива знания за дявола и толкоз доста горест? "
Какво ли не сме претърпели тогава, дружно и поотделно. А ето, не идват в загатна огромните неща. Идват дребните. Веднъж отивам при него. Гледам го - хапва си риба от консерва и вместо с винце " Меча кръв ", я преглъща с прясно мляко, несъмнено, непреварено. " Пасанчик, стой! - виквам ужасена. - Ще се натровиш! " " От какво? " - пита той. " Не се яде риба с мляко! Комбинацията е убийствена! " Той махва с ръка: " Не се тревожи, Елля. Всичко е наред ". И продължава да си хапва с вкус. След малко стомахът му закурка. Аз се натаралежих: " Видя ли, видя ли... ". Той махна с ръка и в нещо се заслуша. Очаквах най-лошото и се чудех какво ще върша, когато то пристигна. А Пасанчик... без даже да вижда смутената ми физиономия, тържествуващо разгласи: " Елля, чуваш ли? Той пее! Пее!... За първи път слушам корем да пее ". И целият сияе от изненада и благополучие.
* * *
Освен перестройката с Пасанчик ни се случи да понесем на нежните си рамене и земетресението в Армения, и жестокостите в Узбекистан, и разпадането на Съветския съюз, и даже... " сухия режим " на Горбачов, по време на който, незнайно по какъв начин и от кое място, бохемите на общежитието намираха наложително " водочка " и вино когато и да е на денонощието.
Някъде по това време другар узбек ни описа по какъв начин у тях някакви " бойци " в името на вярата избили почтени хора и набучили главите им на оградата край родната им къща. На другия ден в репортаж по малкия екран демонстрираха майката. Всеки реагира посвоему. Узбекът, който минаваше за влюбчив и добър, с непредвидена неотстъпчивост в гласа си промълви смразяващо: " Земя и религия се извоюват единствено с кръв! Кръвта на воини, майки, пеленачета и очаквания! Смърт до корен! Пощада никаква ". А бе стихотворец... Тогава не споделих нищо, а след това написах " Натюрморт с пеперуди ":
" Не е моя татковина тази, в която убиват хора в името на каквото и да е.
Не е моя земя земята, отворена еднообразно за телата на деца и на убийци.
О, разликата напълно не е в Христа и Мохамед, в Буда и Маниту, в бялото и черното...
Има на света страдащи. И има носещи страдалчество ".
(21 юни 1989 година, Москва)
Пасан махна с ръка и се вглъби. Много по-късно, през днешния ден, прочетох:
Унищожението е мираж,
игра в пустинята на света.
Миналото е празнина.
Често срещани във времето.
Тя облизва устни
в жаждата на живота,
само че в него няма нищо.
Празната купа на гибелта.
Негови стихове. От това време допускам, когато не искахме да повярваме до дъно, че това, което ни се случва, се случва в действителност. И в действителност - дали то се случва, откакто това, което остава от него, е нищо, празнина, минало?
* * *
След атентатите на 21 април 2019 година в Шри Ланка светът осъмна същия. И не същият. На небето се появиха 359 нови звезди, които вършат нощния мрак доста по-светъл отпреди. В парадайса влезнаха 359 души мъченици. Те към този момент ще се молят на Бога лице в лице - за своите близки, за своите палачи, за нас и за целия свят.
На тези, които убиват в жаждата да убиват в името на свои дела и свои правди, бих споделила: Човек може да завоюва борба с индивида, народ може да завоюва борба с различен народ, само че никой не е спечелил и няма по какъв начин да завоюва борбата с Бога... Е, и го споделих...
Иначе Пасан Кодикара е роден през 1962 година Завършва лицей в столицата Коломбо, след което отпътува за Москва. Там, след десетмесечно образование по съветски език, постъпва в Литературния институт " А. М. Горки " (1985 - 1991). В родината си се занимава с преводаческа и преподавателска активност. Издава свои книги със стихове, разкази, пиеси. Превежда " Майстора и Маргарита " на Михаил Булгаков, " Децата на Арбат " на Анатолий Рибаков, разкази на Хофман, лекции на Зигмунд Фройд, даже " Произходът на типовете " на Чарлз Дарвин и други През 2015 година, ненавършил 53 години, си потегля от света, след малко боледуване в частна клиника. Никой и до през днешния ден не може да изясни свястно повода за тайнствената му и ненадейна гибел. А може би в действителност (както го е казал)...
Животът е просто чифт обувки,
износени по улиците на времето -
ще ги събуят и ще ги разпилян.
Светът е оттатък света.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ