Гергьовден на Лозето
Мнозина от моите родственици знаят къде е офисът ми. Колегите ми обаче не знаят и не подозират какъв брой родственици имам. Когато кажа „ братовчедка ми ”, никой не би могъл да си показа, че всякога мога да приказвам за друг човек. Никой, но никой от моите познати, няма толкоз огромно семейство, пък и да има, не поддържа връзка с него. За нас то е даденост. Човек просто се ражда с него. И в него. Заобиколен от близки и далечни братовчеди, лели, чичовци, вуйчовци, баби и дядовци. Всички се познават, приказват за останалите, пращат си поздрави и буркани, майтапят се на непознат тил и те обкръжават с едно невидимо и крепко одеяло, наречено за по-лесно „ семейство ”.
Събота, към 10 сутринта. Преди към 30 години. Аз си поспивам до по-късно, тъй като сме пристигнали нощес по мрачно – дядо ми обичаше да пътува нощем и предното му стъкло постоянно беше покрито с размазани буболечки. Събуждам се от глъчката на открито. Излизам на терасата и поглеждам света. Гледката е обширна, чааак до града насреща, до Маркова могила на изток и Искъра на запад. И най-отпред, току в краката ми – лозето. Най-прекрасната панорама на света. И най-хубавата детска площадка. Поляната начело е цялостна с коли, най-много лади в разнообразни цветове, само че и небесносиният москвич на вуйчо Веско е там, за цвят и многообразие. Лозята са цялостни с хора, всички работят нещо, само че и устите им не почиват – чуват се подвиквания и смехове. Денят е пред мен, братовчедките ми скоро ще дойдат, животът е прелестен.
По това време, в случай че се случеше някой да ме попита по какъв начин се споделя селото ми, отговарях „ Лозето ”. Лозето беше центърът на нашия свят, средоточие на нашето родство, кулминационна точка на всички комплицирани и не толкоз комплицирани наши фамилни връзки. Всички празници се случваха там – с подобаваща за мотива трапеза и почтено честване. Сега празниците са други, само че един се повтаря и през днешния ден – Гергьовден. Събираме се всички, тъй като този ден е сборът на селото – има такива дни по селата, когато целият жанр се завръща у дома.
Днес къщата на лозето е изоставена поради многочислените взломове и обири. Ходим там с тъга на сърце и въздишаме в изтърбушените стаи, в които лястовички са свили гнезда. Днес честваме по къщите в селото. Агнето се пече в особено построена пещ и сега, в който е готово, се сяда на масата – а това може и да е на обяд. Не се става, до момента в който не се изяде и изпие всичко. Баба ми е направила парена баница и я сервира по един чудноват бит току след агнешкото, сякаш някой има сили да яде още! Сосът от агнето се отделя настрани и дружно с част от плънката и доста зелен лук се подготвя на супа, която ще ни посрещне на идващия ден сутринта.
И така… години. Години, които отлитат неусетно, само че и сладко. Че въпреки и без къща на Лозето, въпреки и даже без лозе, нашият жанр ще бъде и пребъде, додето има кой да си спомня и кой да чества!
Събота, към 10 сутринта. Преди към 30 години. Аз си поспивам до по-късно, тъй като сме пристигнали нощес по мрачно – дядо ми обичаше да пътува нощем и предното му стъкло постоянно беше покрито с размазани буболечки. Събуждам се от глъчката на открито. Излизам на терасата и поглеждам света. Гледката е обширна, чааак до града насреща, до Маркова могила на изток и Искъра на запад. И най-отпред, току в краката ми – лозето. Най-прекрасната панорама на света. И най-хубавата детска площадка. Поляната начело е цялостна с коли, най-много лади в разнообразни цветове, само че и небесносиният москвич на вуйчо Веско е там, за цвят и многообразие. Лозята са цялостни с хора, всички работят нещо, само че и устите им не почиват – чуват се подвиквания и смехове. Денят е пред мен, братовчедките ми скоро ще дойдат, животът е прелестен.
По това време, в случай че се случеше някой да ме попита по какъв начин се споделя селото ми, отговарях „ Лозето ”. Лозето беше центърът на нашия свят, средоточие на нашето родство, кулминационна точка на всички комплицирани и не толкоз комплицирани наши фамилни връзки. Всички празници се случваха там – с подобаваща за мотива трапеза и почтено честване. Сега празниците са други, само че един се повтаря и през днешния ден – Гергьовден. Събираме се всички, тъй като този ден е сборът на селото – има такива дни по селата, когато целият жанр се завръща у дома.
Днес къщата на лозето е изоставена поради многочислените взломове и обири. Ходим там с тъга на сърце и въздишаме в изтърбушените стаи, в които лястовички са свили гнезда. Днес честваме по къщите в селото. Агнето се пече в особено построена пещ и сега, в който е готово, се сяда на масата – а това може и да е на обяд. Не се става, до момента в който не се изяде и изпие всичко. Баба ми е направила парена баница и я сервира по един чудноват бит току след агнешкото, сякаш някой има сили да яде още! Сосът от агнето се отделя настрани и дружно с част от плънката и доста зелен лук се подготвя на супа, която ще ни посрещне на идващия ден сутринта.
И така… години. Години, които отлитат неусетно, само че и сладко. Че въпреки и без къща на Лозето, въпреки и даже без лозе, нашият жанр ще бъде и пребъде, додето има кой да си спомня и кой да чества!
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ