90 години от рождението на каубоя на българското кино: Джоко Росич – роден за рицар
Мнозина имат своите персонални мемоари с огромния Джоко Росич. Той бе освен именит артист с неповторим, запаметяващ се глас, само че и човек с основно Ч - сърдечен, самоотвержен, героичен и смел мъж, обичан и обичащ околните си, приятелите, сътрудниците и въобще обичащ и уважаващ хората. Той бе надалеч от интригите, а да изпитва злоба и ненавист към някого за него бяха непознати понятия. Неслучайно Джоко Росич имаше доста другари освен измежду сътрудниците си артисти и кинаджии, само че и измежду хора от най-различни специалности. България, Сърбия и Унгария еднообразно го одобряваха за собствен и безпределно го обичаха. Каубой, балканец в хубавия смисъл на думата, джентълмен, само че не и недодялан, и нахален мачо. Джоко Росич бе душата на компанията, вълнуващ със своята откровеност, активност и безчет забавни житейски и професионални истории.
На 28 февруари артистът легенда щеше да навърши 90 години. На 21 февруари 2014 година - седмица преди рождения си ден - Джоко Росич си отиде от този свят. И отнесе със себе си една парченце от добротата на човечеството.
Благодарение на моите родители, които са кинотворци, се срещнах с Джоко Росич, когато бях още дребна и през годините имах щастието, с изключение на да изгледам множеството филми с негово присъединяване, да беседвам с него по най-различни тематики. А когато се заех с публицистика да направя и няколко изявленията с него. Благодарна съм му, че той се държеше с хората като с еднакъв, още повече с младите и с децата. Въпреки огромната си известност, Джоко Росич бе надалеч от звездоманията. Той бе толкоз земен и неналожителен в общуването, че с него можеше да се приказва за всичко. Единственото, което го караше да кипне е, в случай че някой говореше срещу различен, в случай че подлагаше на критика хора в тяхно неявяване или пък ковеше българския и сръбския народ. Мъж на честа, който държи на правилата и идеалите си, той не позволяваше в негово наличие да се вихри нихилизъм и да се подлагат на критика сътрудници, другари или пък въобще българите или сърбите.
Снимка: Иван Чертов
Джоко Росич постоянно се обръщаше към дамите не по име, а с “мила” - не, тъй като не помнеше имена. В „ блага “ имаше особена топлина и непрестореност.
" Жената би трябвало да върви до мъжа. И да го поддържа. И да не дава неприятна дума да се каже за него! До мъжа да върви! Не до родственици. Не до приятелки. Жената - с мъжа. И мъжът с дамата! Не с майка си! Не с дружината си! С дамата. Да пази името й. Да пази нея. Да я почита. Да я цени. Да взема решение проблемите. Да отстранява трудностите. Да не я кара да плаче. Да жадува усмивката й. Мъж-жена. Това е първата и най-важна връзка. Тя ражда живот. Създава дом. После, казвате: “Няма обич!” Любов има. Вие не я разбирате. И тя си отпътува... Отива при различен. Този, който я схваща и цени... " Така мислеше огромният артист. При него нямаше разнобой сред мисли и дейности.
„ За какво му е на един мъж да прави каквото и да било, в случай че няма една жена до него, която да му каже: „ Браво, заплашителен си!”, чистосърдечно споделяше Джоко Росич. И въпреки славата му в киното да не бе на ухажор, а повече на екшън воин, измежду дамите той несъмнено имаше чара на мъжага и каубой, джентълмен и познавач на женската хубост. Роденият в Сърбия артист, чийто несравним глас помнят фенове от разнообразни генерации, бе правилен на дамата до себе си. Той имаше два брака, а последните 50 години от живота си прекара дружно със брачната половинка си Лиляна.
Джоко Росич дружно със брачната половинка си Лиляна минава по аления килим по време на кино фестивала " Любовта е полуда " във Варна
Росич имаше своя визия за същинската жена. Смяташе, че демонстративното разголване на дамите е за мъже без въображение. Сексът и любовта се случват първо в мозъка, в случай че човек няма фикция, той и не може да обича същински – това верую изповядваше артистът.
„ Красотата на дамата е в лакирания палец, надничащ от сандала, в тембъра, в погледа. Когато първата ми жена ме попита какво съм намерил в новата, с какво я превъзхожда, се замислих и се пробвах да ѝ обясня по какъв начин в антракта, даже когато сме на спектакъл и пушим на открито, с всяка фибра на кожата си усещам, че до мен стои жена. Жената би трябвало да бъде жена с всяко поемане и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на дамата е навсякъде”, споделяше Джоко Росич.
„ Ще помня Джоко висок, хубав, интелигентен, благородник, мъж, мъж, мъж”, показа преди 8 години на поклонението пред артиста Аня Пенчева.
Като същински джентълмен през 2008 година Джоко Росич персонално поддържа Аня Пенчева и колегата й Рангел Спиров по време на присъединяване им в танцувалното шоу " Денсинг старс "
„ 30 пъти съм умирал в киното. Всичките ми смърти са били разнообразни. Един уважаващ себе си артист не може да си разреши да умира по един и същи начин”, изповядваше се още кино легендата.
Самият той не беше ученик на театрална или кино академия, само че бе роден да бъде артист. Защото беше същински и в живота, и в киното, държеше се естествено и без фалш. Джоко Росич приключва Икономическия институт „ Карл Маркс” и школа по радиожурналистика. 17 години работи като публицист в БНР. Играл е обаче в над 110 кино лентата в България, Унгария и Сърбия. „ Много пъти са ме канили, само че аз в никакъв случай не съм го правил, тъй като считам, че театралната сцена, театралният артист е друга специалност, че това не е за мен. Много сътрудници могат и едното, и другото, само че аз считам, че не мога да бъда сценичен артист”, прям бе каубоят на родното кино.
Актьорът обожаваше да язди коне и да колекционира оръжия, най-много ножове. Първото си острие получава още като дете от татко си. „ Аз обичам оръжието поради самото оръжие. Обичам го като произведение. Това е огромен мурафет да се създаде. Моята сбирка е скромна. Аз натрупвам любовта си към оръжията. Човек да бъде колекционер на оръжия би трябвало да е богат човек. То се прави с пари. В България не познавам нито един богат актьор, а аз съм актьор. Каквото съм могъл ей по този начин съм купувал, доста са ми и подарявали”, разкри пристрастеността си той.
Джоко признаваше, че в Централна и Източна Европа е имало единствено един актьор, умеещ да язди по-добре от него – Гойко Митич
Джоко обаче не беше ловджия. „ Не мога да подвигна пушка да убия животно. Какво ми е отговорно то. Аз съм надълбоко уверен, че авджилъкът е изтребване на комплекси и това е ужасно в актуалния свят. Някога, когато ловът е бил средство за издръжка, е имал различен смисъл. Тогава животното е имало своя късмет. Сега към този момент то няма никакъв късмет при тези модерни оръжия. Представете си една ловна дружинка от 25 души, която потегля по едно поле. Появява се един благ заек и тогава се подвигат 25 дула, които бълват огън, до момента в който горкият заек не се разпадне на части. Това е ликвидиране, това не е лов ", споделяше той.
Джоко Росич се снимаше в екшъни и уестърни, само че не обичаше филмите с 300 убити и 200 ранени. Казваше, че хората, които вършат сходни филми, не са създатели: „ Това е промишленост. Това не е изкуство. Аз съм последовател на европейското кино. То е финес, то е блян да се влезе в дебрите на изкуството. Онова е промишленост и държавна политика”.
Джоко признаваше, че в Централна и Източна Европа е имало единствено един актьор, умеещ да язди по-добре от него – Гойко Митич. Двамата са огромни другари, освен тъй като имат обща татковина – Югославия. На млади години до момента в който се учи да язди конете, Росич е упражнявал бокс, лека атлетика и гребане. В множеството случаи артистът самичък извършва каскадите си в киното и не употребява дубльор. Имало е и засечки, които едвам не му коствали живота. Но Бог закриля каубоя.
Джоко Росич във кино лентата " Смърт няма " (1963 г.) на режисьорите Христо Писков и Ирина Акташева. Снимка: сбирка Българска национална филмотека
Цял живот той спазваше хигиена при общуването си с хората и при присъединяване си във филми. В гилдията бе известно, че не приема елементарно функции и извънредно държи на репутацията си. Отказвал е да играе в комедии, въпреки сладкодумно да разказваше всевъзможни смешни истории и вицове.
" Бих играл в комедия, в която актьорите играят безбожно съществено, а публиката пада от смях ", бе прям Джоко Росич в изявление, което ми даде през 2008 година Разговаряхме в обичаната му механа " При Илко " на пазара " Ситняково ". И тогава той ми описа: „ Преди време в България пристигна режисьорът на американо-италианската продукция „ Спартак”, който искаше да снима тук част от кино лентата. Извикаха ме на среща с него и той ми даде едно парче хартия и ми сподели епизода, в който ме кани да играя. Там имаше една имитация. Аз му споделих: „ Извинявайте, че съм ви изгубил времето, само че очевидно е станала някаква неточност. Това не е за мен.” И той ми споделя: „ Вие знаете ли, че в киното няма огромни и дребни функции.” А аз му отговорих, че е доста малко момче, с цел да ми каже това и го попитах: „ Ако в Италия предложите това парче хартия на Франко Неро, той ще го одобри ли?” А режисьорът ми отвърна: „ А, Франко, не”.
И тогава му споделих: „ А, за какво аз? Аз знам, че не съм Франко Неро, не съм Робърт де Ниро, не съм Робърт Редфорд, само че ние не сме нито в Италия, нито в Америка. Ние сме в България и в България Джоко съм аз, доста се оправдавам.” Представяте ли си, този филм ще бъде излъчен в България, а аз в България имам аудитория, хора, които ме обичат и ще отидат да гледат кино лентата и ще кажат: „ Горкият Джоко, какво прави там!” Актьорът обаче приема да се снима в хубави реклами на ракия и български мезета, а характерният му пресипнал басов глас звучи и до през днешния ден по Радио 1 Рок.
Една от обичаните фотоси на рицаря на българското кино
Джоко харесваше функциите на неприятния воин: „ Да направиш негативен воин и да го изпипаш, да го направиш по този начин, че когато този воин най-после на кино лентата го убиват, на публиката ѝ е жалост, че са го умъртвили. Това значи, че съм направил нещо “.
Актьорът постоянно намираше положителни думи и за младите си сътрудници и в никакъв случай не се големееше. Според него актьорите от по-младото потомство играят като богове. „ Не одобрявам реплики от рода: „ По-рано имаше огромни артисти, в този момент няма.” Как да няма! Винаги е имало и ще има! Българското кино го е имало, има го и ще го има! Никога няма да почине!” В това вярваше Джоко Росич.
Джоко или както е на сръбски Джордже Росич е роден на 29 февруари 1932 година в Крупан, Кралство Югославия. Записан е обаче на 28 февруари, с цел да не чества рожден ден през 4 години. Син на учители - българка и сърбин, той емигрира в България по политически аргументи през далечната 1951 година, като тук приключва висшето си обучение. В началото на 60-те се опитва в киното, като три страни България, Сърбия и Унгария го назовават собствен актьор, защото се е снимал в съвсем еднакъв брой филми във всяка една от тях.
„ Аз бях 17 години публицист в Националното радио и инцидентно при започване на 60-те попаднах в един филм – „ Хроника на чувствата”. Никога не съм си представял, че ще напусна публицистиката и ще стана артист. И по този начин започнах тук-таме да се фотографирам, беше рехаво, само че въпреки всичко си докарвах някакви приходи. След това снимах много филми. През 1976 година се снимах в един маджарски, който се прожектираше и в България. Той се споделяше „ Под краката им свири вятърът”.
Заглавието в действителност демонстрира ориста на моя воин, защото те най-после го обесват и под краката му свири вятърът. Това е един също повратен миг в моя живот, тъй като аз тогава към момента не бях уверен, че това е моя работа и се усещах като пришелец, като непознато тяло. След завършването на кино лентата обаче се убедих, че това нещо аз го мога. Това е велико чувство и аз почувствах, че това е моето призвание”, споделяше Росич за това по какъв начин е станал артист. А той е следващото мощно доказателство, че не постоянно театралният или кино университет могат да създадат от някого страховит артист. Актьорството се носи от вътрешната страна - или го можеш, или не. То е в гения, обаянието и упоритостта, които човек самичък има и не е до въпрос единствено на характерно театрално или кино обучение. Както и в умеенето на актьора " да играе " в тим.
Джоко Росич в ролята на Ичергубоила в историческия епос на Людмил Стайков " Хан Аспарух " (1981)
Икономистът по обучение, публицист по специалност Джоко Росич бе киноактьор по предопределение. Снимал в класики като „ Хан Аспарух”, „ Демонът на империята”, „ Осмият”, „ Езоп”, „ На всеки километър”, „ Гоя”, „ Антихрист”, „ Баща ми бояджията”, „ Иван Кондарев”, „ Сватбите на Йоан Асен”, „ Войната на таралежите”, „ Време разделно”, „ Под игото”, „ Капитан Петко войвода”, „ Зарево над Драва”, „ Търновската царица”, „ Съдията”.
Участвал е в близо 30 кино лентата, снимани в Унгария – „ Унгарска рапсодия”, „ Лоши хора”, „ Никой не е не запомнил първата си любов”, „ 16 девойки от 16 града”, „ Кръшкачи”... В централноевропейската страна тачат Джоко не по-малко, в сравнение с у нас. Там даже са му присъждали влиятелната кинонаграда „ Актьор на годината”. През 1999 година получава премия за основна мъжка роля на 29-ия народен кинофестивал в Унгария за филмите „ Законът на циганите” и „ Страст”. През 2004 година Съюзът на артистите в България пък го отличи с премията „ Икар”.
Джоко Росич бе душата на компанията и обичаше да се забавлява с другари и сътрудници
Снажният и мустакат артист от българо-сръбски генезис се е учил на актьорско майсторство от Наум Шопов, Иван Кондов, Апостол Карамитев. Най-много обаче е научил от Коста Цонев. „ Винаги щом го срещна, се обръщам към него с „ Учителю”, казвал е Джоко.
" Аз не съм завършвал никаква академия, в киното съм попаднал инцидентно. И е трябвало да се изучавам от някого. И съм се учил от големите имена на българското кино и българския спектакъл. Не ме е позор да кажа, че съм крал от тях. Крадях непрестанно. Всичко това, което съм откраднал от тях се е акумулирало в ей това, което стои пред вас. И надлежно по-късно съм могъл да излъчвам нещо. Не бих могъл да излъчвам, в случай че не съм взел от тях ", откровено призна той.
Паметно за Росич е присъединяване му в българо-съветския филм на Вили Цанков „ Рàли”. Продукцията била снимана през 70-те в пустинята Каракум в Средна Азия. „ Снимахме при 48 градуса на сянка, а сянка нямаше”, спомняше си артистът. От горещините и сушата той изгубил половината си коса, само че пък проработил 2500 лв. хонорар. С парите си купил вила в село Бойковец в Етрополския балкан. Там той прекарваше пролетите и летата през последните 20 години от живота си.
Джоко Росич смяташе, че Западът въобще не схваща това, което се случва на Балканите, не схваща балканския нрав и балканската политика, история и просвета.
„ Непрекъснато идват и в България, и в Сърбия всякакви господа, които гледат мъдро и приказват мъдро и ни учат по какъв начин ние би трябвало да живеем. Нас ни учат хора, които не знаят нито какво е гроздова ракия, нито какво е сливова. Когато им споделям, че най-вече обичам печена агнешка главичка те ме гледат като човекоядец. Не могат да схванат каква е тази наша гозба. Да не приказваме за нашите сарми, мусаки, кьопоолу. А той ни дава ум на нас, без да знае кои сме, от къде сме, не знае от какво се напиваме, по какъв начин се напиваме. Ние се напиваме друго от тях и по тази причина на Балканите сме велики и по тази причина сме единствени на този свят. Никъде другаде няма Балкански полуостров. Това е най-хубавото място и за живеене, и за работа, и за обич ", сподели ми балканският каубой.
Джоко Росич даде и своя отговор за какво сърбите се палят повече от българите: „ Сърбинът е човек, на който като му падне пердето не мисли нито за къща, нито за жена, нито за деца. Него не го интересува нищо – паднало му е пердето и отива да гине. Българинът ще премисли кое по какъв начин да бъде. Някой път едното е по-добро, тъй като ще се размине без жертви, без катаклизми.”
В приключенския българо-съветски сериал " По следите на капитан Грант " (1986)
За пръв път се влюбих, когато бях 5-годишен в момиче от Крупан, бе прям Джоко Росич. Твърдеше, че още като напълно дребен изпитал същински усеща и пристрастеност. Паднал си и по доста красиво момиче – еврейка. Тя обаче имала трагична орис – след окупирането на Югославия от нацистите била депортирана дружно със фамилията си и удавена в реката.
Джоко се дами за първата си брачна половинка Занка, когато и двамата са студенти. Казваше, че брачната половинка му била огромна хубавица. От брака им се ражда щерка му Ирина. По-късно тя приключва ВИТИЗ, взе участие във филмите „ Два диоптъра далекогледство” и " Като песен”. Мечтае да се снима в Холивуд и отпътува със брачна половинка си за Съединени американски щати. Поради здравословни аргументи обаче й се постанова да приключи актьорската си кариера. Мести се със фамилията си в Канада, където намира работа като доктор.
Каубоят на българското кино в обичаната си механа " При Илко " на пазара Ситняково, която е украсена с доста плакати на филми с присъединяване на артиста
Истинската обич Росич среща у втората си брачна половинка Лиляна, с която живеят дружно повече от 50 години. За първи път журналистът и предстоящ артист вижда музикалната редакторка Лиляна в коридора на БНР. Развежда се и остава с Лиляна до сетния й час. Когато се женят и Джоко, и Лиляна имат по един брак зад тила си и по едно дете. Нямат свое, само че отглеждат и двете си деца дружно. Синът на Лиляна – журналистът Стоян Колев обаче умира по безразсъден метод единствено на 51. Той се задавя с баничка в подлеза на Орлов мост и умира за секунди. Стоян оставя две дъщери полусирачета. Докато бяха живи Джоко и Лиляна се радваха на общо шестима внуци и правнуци.
Лиляна умря преди Джоко, откакто води тежка борба с рака. „ Лиляна беше невероятна жена, най-храбрата, която познавам. Докато беше тежко болна, в никакъв случай не се оплака, тя бе същински стоик”, гордееше се артистът. Дори и в заника на живота си двамата обществено показваха любовта си един към различен. „ Жена ми Лиляна всяка заран идва под юргана при мен, ляга на гърдите ми и по този начин откарваме в сън още половин час”, разказваше през сълзи Джоко Росич.
Смъртта на обичаната му Лиляна през лятото на 2013-та бе голям удар за храбрия мъж. „ Със самотата не се живее. Мислех, че като минат 4-5 месеца от гибелта на Лиляна, и ще привикна, само че не – става все по-страшно ", описа тогава той. " Аз непрестанно си приказвам с Лиляна, не мога да приема, че я няма. И през днешния ден, като вляза у дома, първо я крещя по име, само че тя не ми дава отговор. Живял съм с нея 50 години и внезапно да я няма. Най-страшното е, че тя беше първокласен човек, храбра и смела, и положителна, и съм я обичал, а в този момент я няма ", безутешен бе артистът.
За последно видях Джоко Росич в края на 2013 година в Дома на киното на прожекция на филм на моя татко. Беше огромен жест от страна на именития ни артист, тъй като бе леден зимен ден, той уви не бе добре със здравето, за жалост имаше и проблеми със зрението и към този момент виждаше единствено сенки. Но макар несгодите, бе достоен с бастуна и с неизменимия си черен каскет. Още по-храбро беше държането му - не се оплакваше, не се кахаръше, резервира напълно достолепието си на огромен човек и на огромен артист.
Няколко месеца преди този момент Джоко загуби брачната половинка си Лиляна, която безпределно обичаше и ценеше. Затова в очите му имаше доста, доста горест и всяка дума за Лиляна го връщаше в спомените му и го разплакваше. Голямата тъга го срина и той доста страдаше за брачната половинка си.
След прожекцията в Дома на киното му предложихме да го закараме до у дома и макар че в началото сподели: “Деца, не се тормозете, аз ще взема насреща трамвая, знам пътя до нас”, ние настояхме да го изпратим до дома му. В колата той ни описа радостни случки от Киноцентъра, от негови прекарвания на снимачната площадка. И за сбогом ни сподели: “Радвайте се на живота до момента в който сте млади и се обичайте!” Джоко Росич слезе на светофара на бул. " Ситняково ". Махна ни за сбогом и направи благ жест с ръка като отдаде респект. Светофарът светна зелено за нас, а той остана да изчака да светне неговият зелен цвят, с цел да пресече булеварда. Обърнах се, с цел да го видя още веднъж, а той продължаваше да маха в посока към колата.
Месец и нещо по-късно с горест научих, че обичаният артист е влезнал в болница и му следва тежка мозъчна интервенция. Обадих му се в болничното заведение и за благополучие успяхме да заменяем няколко думи. Джоко Росич звучеше бодро, даже се майтапеше. Молех се да премине през това тестване и да бъде мощен. " Благодаря ти, блага ", сподели за последно той. Но към този момент искаше да прегърне своята Лиляна. И си потегли от този свят поради обич.
„ Ако човек е самичък на света, няма по какъв начин да е благополучен, няма от какво да е благополучен. Човек би трябвало да построи живота си по този начин, че хората да не го ненавиждат. Да не споделят “този е никой”. Няма по-голямо благополучие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и почитат ", бе друга крилата мисъл на рицаря на българското кино.
„ Човек би трябвало да бъде отворен и готин и да одобри положителните неща от хората, с които е живял и продължава да живее ", споделяше Джоко Росич, тъй като вярваше, че " утрешният ден – нов и неизживян, той ти носи идващото наслаждение. “
В ранните часове на 21 февруари 2014 година, дни преди да навърши 82 години, Джоко Росич си отиде. Отлетя ден преди Сирни заговезни, когато се простят всички грехове и стартират Великденските пости. Може би и в това негово потегляне към небето имаше нещо алегорично.
" Когато съм и до ден сегашен пред камерата, или съм на екран, да знаете, че съм същински и го върша от сърце. И както си оно требе ". Такъв е Джоко Росич - същински артист и същински рицар на духа и достойнството.
На 28 февруари артистът легенда щеше да навърши 90 години. На 21 февруари 2014 година - седмица преди рождения си ден - Джоко Росич си отиде от този свят. И отнесе със себе си една парченце от добротата на човечеството.
Благодарение на моите родители, които са кинотворци, се срещнах с Джоко Росич, когато бях още дребна и през годините имах щастието, с изключение на да изгледам множеството филми с негово присъединяване, да беседвам с него по най-различни тематики. А когато се заех с публицистика да направя и няколко изявленията с него. Благодарна съм му, че той се държеше с хората като с еднакъв, още повече с младите и с децата. Въпреки огромната си известност, Джоко Росич бе надалеч от звездоманията. Той бе толкоз земен и неналожителен в общуването, че с него можеше да се приказва за всичко. Единственото, което го караше да кипне е, в случай че някой говореше срещу различен, в случай че подлагаше на критика хора в тяхно неявяване или пък ковеше българския и сръбския народ. Мъж на честа, който държи на правилата и идеалите си, той не позволяваше в негово наличие да се вихри нихилизъм и да се подлагат на критика сътрудници, другари или пък въобще българите или сърбите.
Снимка: Иван Чертов
Джоко Росич постоянно се обръщаше към дамите не по име, а с “мила” - не, тъй като не помнеше имена. В „ блага “ имаше особена топлина и непрестореност.
" Жената би трябвало да върви до мъжа. И да го поддържа. И да не дава неприятна дума да се каже за него! До мъжа да върви! Не до родственици. Не до приятелки. Жената - с мъжа. И мъжът с дамата! Не с майка си! Не с дружината си! С дамата. Да пази името й. Да пази нея. Да я почита. Да я цени. Да взема решение проблемите. Да отстранява трудностите. Да не я кара да плаче. Да жадува усмивката й. Мъж-жена. Това е първата и най-важна връзка. Тя ражда живот. Създава дом. После, казвате: “Няма обич!” Любов има. Вие не я разбирате. И тя си отпътува... Отива при различен. Този, който я схваща и цени... " Така мислеше огромният артист. При него нямаше разнобой сред мисли и дейности.
„ За какво му е на един мъж да прави каквото и да било, в случай че няма една жена до него, която да му каже: „ Браво, заплашителен си!”, чистосърдечно споделяше Джоко Росич. И въпреки славата му в киното да не бе на ухажор, а повече на екшън воин, измежду дамите той несъмнено имаше чара на мъжага и каубой, джентълмен и познавач на женската хубост. Роденият в Сърбия артист, чийто несравним глас помнят фенове от разнообразни генерации, бе правилен на дамата до себе си. Той имаше два брака, а последните 50 години от живота си прекара дружно със брачната половинка си Лиляна.
Джоко Росич дружно със брачната половинка си Лиляна минава по аления килим по време на кино фестивала " Любовта е полуда " във Варна
Росич имаше своя визия за същинската жена. Смяташе, че демонстративното разголване на дамите е за мъже без въображение. Сексът и любовта се случват първо в мозъка, в случай че човек няма фикция, той и не може да обича същински – това верую изповядваше артистът.
„ Красотата на дамата е в лакирания палец, надничащ от сандала, в тембъра, в погледа. Когато първата ми жена ме попита какво съм намерил в новата, с какво я превъзхожда, се замислих и се пробвах да ѝ обясня по какъв начин в антракта, даже когато сме на спектакъл и пушим на открито, с всяка фибра на кожата си усещам, че до мен стои жена. Жената би трябвало да бъде жена с всяко поемане и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на дамата е навсякъде”, споделяше Джоко Росич.
„ Ще помня Джоко висок, хубав, интелигентен, благородник, мъж, мъж, мъж”, показа преди 8 години на поклонението пред артиста Аня Пенчева.
Като същински джентълмен през 2008 година Джоко Росич персонално поддържа Аня Пенчева и колегата й Рангел Спиров по време на присъединяване им в танцувалното шоу " Денсинг старс "
„ 30 пъти съм умирал в киното. Всичките ми смърти са били разнообразни. Един уважаващ себе си артист не може да си разреши да умира по един и същи начин”, изповядваше се още кино легендата.
Самият той не беше ученик на театрална или кино академия, само че бе роден да бъде артист. Защото беше същински и в живота, и в киното, държеше се естествено и без фалш. Джоко Росич приключва Икономическия институт „ Карл Маркс” и школа по радиожурналистика. 17 години работи като публицист в БНР. Играл е обаче в над 110 кино лентата в България, Унгария и Сърбия. „ Много пъти са ме канили, само че аз в никакъв случай не съм го правил, тъй като считам, че театралната сцена, театралният артист е друга специалност, че това не е за мен. Много сътрудници могат и едното, и другото, само че аз считам, че не мога да бъда сценичен артист”, прям бе каубоят на родното кино.
Актьорът обожаваше да язди коне и да колекционира оръжия, най-много ножове. Първото си острие получава още като дете от татко си. „ Аз обичам оръжието поради самото оръжие. Обичам го като произведение. Това е огромен мурафет да се създаде. Моята сбирка е скромна. Аз натрупвам любовта си към оръжията. Човек да бъде колекционер на оръжия би трябвало да е богат човек. То се прави с пари. В България не познавам нито един богат актьор, а аз съм актьор. Каквото съм могъл ей по този начин съм купувал, доста са ми и подарявали”, разкри пристрастеността си той.
Джоко признаваше, че в Централна и Източна Европа е имало единствено един актьор, умеещ да язди по-добре от него – Гойко Митич
Джоко обаче не беше ловджия. „ Не мога да подвигна пушка да убия животно. Какво ми е отговорно то. Аз съм надълбоко уверен, че авджилъкът е изтребване на комплекси и това е ужасно в актуалния свят. Някога, когато ловът е бил средство за издръжка, е имал различен смисъл. Тогава животното е имало своя късмет. Сега към този момент то няма никакъв късмет при тези модерни оръжия. Представете си една ловна дружинка от 25 души, която потегля по едно поле. Появява се един благ заек и тогава се подвигат 25 дула, които бълват огън, до момента в който горкият заек не се разпадне на части. Това е ликвидиране, това не е лов ", споделяше той.
Джоко Росич се снимаше в екшъни и уестърни, само че не обичаше филмите с 300 убити и 200 ранени. Казваше, че хората, които вършат сходни филми, не са създатели: „ Това е промишленост. Това не е изкуство. Аз съм последовател на европейското кино. То е финес, то е блян да се влезе в дебрите на изкуството. Онова е промишленост и държавна политика”.
Джоко признаваше, че в Централна и Източна Европа е имало единствено един актьор, умеещ да язди по-добре от него – Гойко Митич. Двамата са огромни другари, освен тъй като имат обща татковина – Югославия. На млади години до момента в който се учи да язди конете, Росич е упражнявал бокс, лека атлетика и гребане. В множеството случаи артистът самичък извършва каскадите си в киното и не употребява дубльор. Имало е и засечки, които едвам не му коствали живота. Но Бог закриля каубоя.
Джоко Росич във кино лентата " Смърт няма " (1963 г.) на режисьорите Христо Писков и Ирина Акташева. Снимка: сбирка Българска национална филмотека
Цял живот той спазваше хигиена при общуването си с хората и при присъединяване си във филми. В гилдията бе известно, че не приема елементарно функции и извънредно държи на репутацията си. Отказвал е да играе в комедии, въпреки сладкодумно да разказваше всевъзможни смешни истории и вицове.
" Бих играл в комедия, в която актьорите играят безбожно съществено, а публиката пада от смях ", бе прям Джоко Росич в изявление, което ми даде през 2008 година Разговаряхме в обичаната му механа " При Илко " на пазара " Ситняково ". И тогава той ми описа: „ Преди време в България пристигна режисьорът на американо-италианската продукция „ Спартак”, който искаше да снима тук част от кино лентата. Извикаха ме на среща с него и той ми даде едно парче хартия и ми сподели епизода, в който ме кани да играя. Там имаше една имитация. Аз му споделих: „ Извинявайте, че съм ви изгубил времето, само че очевидно е станала някаква неточност. Това не е за мен.” И той ми споделя: „ Вие знаете ли, че в киното няма огромни и дребни функции.” А аз му отговорих, че е доста малко момче, с цел да ми каже това и го попитах: „ Ако в Италия предложите това парче хартия на Франко Неро, той ще го одобри ли?” А режисьорът ми отвърна: „ А, Франко, не”.
И тогава му споделих: „ А, за какво аз? Аз знам, че не съм Франко Неро, не съм Робърт де Ниро, не съм Робърт Редфорд, само че ние не сме нито в Италия, нито в Америка. Ние сме в България и в България Джоко съм аз, доста се оправдавам.” Представяте ли си, този филм ще бъде излъчен в България, а аз в България имам аудитория, хора, които ме обичат и ще отидат да гледат кино лентата и ще кажат: „ Горкият Джоко, какво прави там!” Актьорът обаче приема да се снима в хубави реклами на ракия и български мезета, а характерният му пресипнал басов глас звучи и до през днешния ден по Радио 1 Рок.
Една от обичаните фотоси на рицаря на българското кино
Джоко харесваше функциите на неприятния воин: „ Да направиш негативен воин и да го изпипаш, да го направиш по този начин, че когато този воин най-после на кино лентата го убиват, на публиката ѝ е жалост, че са го умъртвили. Това значи, че съм направил нещо “.
Актьорът постоянно намираше положителни думи и за младите си сътрудници и в никакъв случай не се големееше. Според него актьорите от по-младото потомство играят като богове. „ Не одобрявам реплики от рода: „ По-рано имаше огромни артисти, в този момент няма.” Как да няма! Винаги е имало и ще има! Българското кино го е имало, има го и ще го има! Никога няма да почине!” В това вярваше Джоко Росич.
Джоко или както е на сръбски Джордже Росич е роден на 29 февруари 1932 година в Крупан, Кралство Югославия. Записан е обаче на 28 февруари, с цел да не чества рожден ден през 4 години. Син на учители - българка и сърбин, той емигрира в България по политически аргументи през далечната 1951 година, като тук приключва висшето си обучение. В началото на 60-те се опитва в киното, като три страни България, Сърбия и Унгария го назовават собствен актьор, защото се е снимал в съвсем еднакъв брой филми във всяка една от тях.
„ Аз бях 17 години публицист в Националното радио и инцидентно при започване на 60-те попаднах в един филм – „ Хроника на чувствата”. Никога не съм си представял, че ще напусна публицистиката и ще стана артист. И по този начин започнах тук-таме да се фотографирам, беше рехаво, само че въпреки всичко си докарвах някакви приходи. След това снимах много филми. През 1976 година се снимах в един маджарски, който се прожектираше и в България. Той се споделяше „ Под краката им свири вятърът”.
Заглавието в действителност демонстрира ориста на моя воин, защото те най-после го обесват и под краката му свири вятърът. Това е един също повратен миг в моя живот, тъй като аз тогава към момента не бях уверен, че това е моя работа и се усещах като пришелец, като непознато тяло. След завършването на кино лентата обаче се убедих, че това нещо аз го мога. Това е велико чувство и аз почувствах, че това е моето призвание”, споделяше Росич за това по какъв начин е станал артист. А той е следващото мощно доказателство, че не постоянно театралният или кино университет могат да създадат от някого страховит артист. Актьорството се носи от вътрешната страна - или го можеш, или не. То е в гения, обаянието и упоритостта, които човек самичък има и не е до въпрос единствено на характерно театрално или кино обучение. Както и в умеенето на актьора " да играе " в тим.
Джоко Росич в ролята на Ичергубоила в историческия епос на Людмил Стайков " Хан Аспарух " (1981)
Икономистът по обучение, публицист по специалност Джоко Росич бе киноактьор по предопределение. Снимал в класики като „ Хан Аспарух”, „ Демонът на империята”, „ Осмият”, „ Езоп”, „ На всеки километър”, „ Гоя”, „ Антихрист”, „ Баща ми бояджията”, „ Иван Кондарев”, „ Сватбите на Йоан Асен”, „ Войната на таралежите”, „ Време разделно”, „ Под игото”, „ Капитан Петко войвода”, „ Зарево над Драва”, „ Търновската царица”, „ Съдията”.
Участвал е в близо 30 кино лентата, снимани в Унгария – „ Унгарска рапсодия”, „ Лоши хора”, „ Никой не е не запомнил първата си любов”, „ 16 девойки от 16 града”, „ Кръшкачи”... В централноевропейската страна тачат Джоко не по-малко, в сравнение с у нас. Там даже са му присъждали влиятелната кинонаграда „ Актьор на годината”. През 1999 година получава премия за основна мъжка роля на 29-ия народен кинофестивал в Унгария за филмите „ Законът на циганите” и „ Страст”. През 2004 година Съюзът на артистите в България пък го отличи с премията „ Икар”.
Джоко Росич бе душата на компанията и обичаше да се забавлява с другари и сътрудници
Снажният и мустакат артист от българо-сръбски генезис се е учил на актьорско майсторство от Наум Шопов, Иван Кондов, Апостол Карамитев. Най-много обаче е научил от Коста Цонев. „ Винаги щом го срещна, се обръщам към него с „ Учителю”, казвал е Джоко.
" Аз не съм завършвал никаква академия, в киното съм попаднал инцидентно. И е трябвало да се изучавам от някого. И съм се учил от големите имена на българското кино и българския спектакъл. Не ме е позор да кажа, че съм крал от тях. Крадях непрестанно. Всичко това, което съм откраднал от тях се е акумулирало в ей това, което стои пред вас. И надлежно по-късно съм могъл да излъчвам нещо. Не бих могъл да излъчвам, в случай че не съм взел от тях ", откровено призна той.
Паметно за Росич е присъединяване му в българо-съветския филм на Вили Цанков „ Рàли”. Продукцията била снимана през 70-те в пустинята Каракум в Средна Азия. „ Снимахме при 48 градуса на сянка, а сянка нямаше”, спомняше си артистът. От горещините и сушата той изгубил половината си коса, само че пък проработил 2500 лв. хонорар. С парите си купил вила в село Бойковец в Етрополския балкан. Там той прекарваше пролетите и летата през последните 20 години от живота си.
Джоко Росич смяташе, че Западът въобще не схваща това, което се случва на Балканите, не схваща балканския нрав и балканската политика, история и просвета.
„ Непрекъснато идват и в България, и в Сърбия всякакви господа, които гледат мъдро и приказват мъдро и ни учат по какъв начин ние би трябвало да живеем. Нас ни учат хора, които не знаят нито какво е гроздова ракия, нито какво е сливова. Когато им споделям, че най-вече обичам печена агнешка главичка те ме гледат като човекоядец. Не могат да схванат каква е тази наша гозба. Да не приказваме за нашите сарми, мусаки, кьопоолу. А той ни дава ум на нас, без да знае кои сме, от къде сме, не знае от какво се напиваме, по какъв начин се напиваме. Ние се напиваме друго от тях и по тази причина на Балканите сме велики и по тази причина сме единствени на този свят. Никъде другаде няма Балкански полуостров. Това е най-хубавото място и за живеене, и за работа, и за обич ", сподели ми балканският каубой.
Джоко Росич даде и своя отговор за какво сърбите се палят повече от българите: „ Сърбинът е човек, на който като му падне пердето не мисли нито за къща, нито за жена, нито за деца. Него не го интересува нищо – паднало му е пердето и отива да гине. Българинът ще премисли кое по какъв начин да бъде. Някой път едното е по-добро, тъй като ще се размине без жертви, без катаклизми.”
В приключенския българо-съветски сериал " По следите на капитан Грант " (1986)
За пръв път се влюбих, когато бях 5-годишен в момиче от Крупан, бе прям Джоко Росич. Твърдеше, че още като напълно дребен изпитал същински усеща и пристрастеност. Паднал си и по доста красиво момиче – еврейка. Тя обаче имала трагична орис – след окупирането на Югославия от нацистите била депортирана дружно със фамилията си и удавена в реката.
Джоко се дами за първата си брачна половинка Занка, когато и двамата са студенти. Казваше, че брачната половинка му била огромна хубавица. От брака им се ражда щерка му Ирина. По-късно тя приключва ВИТИЗ, взе участие във филмите „ Два диоптъра далекогледство” и " Като песен”. Мечтае да се снима в Холивуд и отпътува със брачна половинка си за Съединени американски щати. Поради здравословни аргументи обаче й се постанова да приключи актьорската си кариера. Мести се със фамилията си в Канада, където намира работа като доктор.
Каубоят на българското кино в обичаната си механа " При Илко " на пазара Ситняково, която е украсена с доста плакати на филми с присъединяване на артиста
Истинската обич Росич среща у втората си брачна половинка Лиляна, с която живеят дружно повече от 50 години. За първи път журналистът и предстоящ артист вижда музикалната редакторка Лиляна в коридора на БНР. Развежда се и остава с Лиляна до сетния й час. Когато се женят и Джоко, и Лиляна имат по един брак зад тила си и по едно дете. Нямат свое, само че отглеждат и двете си деца дружно. Синът на Лиляна – журналистът Стоян Колев обаче умира по безразсъден метод единствено на 51. Той се задавя с баничка в подлеза на Орлов мост и умира за секунди. Стоян оставя две дъщери полусирачета. Докато бяха живи Джоко и Лиляна се радваха на общо шестима внуци и правнуци.
Лиляна умря преди Джоко, откакто води тежка борба с рака. „ Лиляна беше невероятна жена, най-храбрата, която познавам. Докато беше тежко болна, в никакъв случай не се оплака, тя бе същински стоик”, гордееше се артистът. Дори и в заника на живота си двамата обществено показваха любовта си един към различен. „ Жена ми Лиляна всяка заран идва под юргана при мен, ляга на гърдите ми и по този начин откарваме в сън още половин час”, разказваше през сълзи Джоко Росич.
Смъртта на обичаната му Лиляна през лятото на 2013-та бе голям удар за храбрия мъж. „ Със самотата не се живее. Мислех, че като минат 4-5 месеца от гибелта на Лиляна, и ще привикна, само че не – става все по-страшно ", описа тогава той. " Аз непрестанно си приказвам с Лиляна, не мога да приема, че я няма. И през днешния ден, като вляза у дома, първо я крещя по име, само че тя не ми дава отговор. Живял съм с нея 50 години и внезапно да я няма. Най-страшното е, че тя беше първокласен човек, храбра и смела, и положителна, и съм я обичал, а в този момент я няма ", безутешен бе артистът.
За последно видях Джоко Росич в края на 2013 година в Дома на киното на прожекция на филм на моя татко. Беше огромен жест от страна на именития ни артист, тъй като бе леден зимен ден, той уви не бе добре със здравето, за жалост имаше и проблеми със зрението и към този момент виждаше единствено сенки. Но макар несгодите, бе достоен с бастуна и с неизменимия си черен каскет. Още по-храбро беше държането му - не се оплакваше, не се кахаръше, резервира напълно достолепието си на огромен човек и на огромен артист.
Няколко месеца преди този момент Джоко загуби брачната половинка си Лиляна, която безпределно обичаше и ценеше. Затова в очите му имаше доста, доста горест и всяка дума за Лиляна го връщаше в спомените му и го разплакваше. Голямата тъга го срина и той доста страдаше за брачната половинка си.
След прожекцията в Дома на киното му предложихме да го закараме до у дома и макар че в началото сподели: “Деца, не се тормозете, аз ще взема насреща трамвая, знам пътя до нас”, ние настояхме да го изпратим до дома му. В колата той ни описа радостни случки от Киноцентъра, от негови прекарвания на снимачната площадка. И за сбогом ни сподели: “Радвайте се на живота до момента в който сте млади и се обичайте!” Джоко Росич слезе на светофара на бул. " Ситняково ". Махна ни за сбогом и направи благ жест с ръка като отдаде респект. Светофарът светна зелено за нас, а той остана да изчака да светне неговият зелен цвят, с цел да пресече булеварда. Обърнах се, с цел да го видя още веднъж, а той продължаваше да маха в посока към колата.
Месец и нещо по-късно с горест научих, че обичаният артист е влезнал в болница и му следва тежка мозъчна интервенция. Обадих му се в болничното заведение и за благополучие успяхме да заменяем няколко думи. Джоко Росич звучеше бодро, даже се майтапеше. Молех се да премине през това тестване и да бъде мощен. " Благодаря ти, блага ", сподели за последно той. Но към този момент искаше да прегърне своята Лиляна. И си потегли от този свят поради обич.
„ Ако човек е самичък на света, няма по какъв начин да е благополучен, няма от какво да е благополучен. Човек би трябвало да построи живота си по този начин, че хората да не го ненавиждат. Да не споделят “този е никой”. Няма по-голямо благополучие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и почитат ", бе друга крилата мисъл на рицаря на българското кино.
„ Човек би трябвало да бъде отворен и готин и да одобри положителните неща от хората, с които е живял и продължава да живее ", споделяше Джоко Росич, тъй като вярваше, че " утрешният ден – нов и неизживян, той ти носи идващото наслаждение. “
В ранните часове на 21 февруари 2014 година, дни преди да навърши 82 години, Джоко Росич си отиде. Отлетя ден преди Сирни заговезни, когато се простят всички грехове и стартират Великденските пости. Може би и в това негово потегляне към небето имаше нещо алегорично.
" Когато съм и до ден сегашен пред камерата, или съм на екран, да знаете, че съм същински и го върша от сърце. И както си оно требе ". Такъв е Джоко Росич - същински артист и същински рицар на духа и достойнството.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ