Много скоро след раждането си, започваме да се учим да

Много скоро след раждането си, започваме да се учим да формираме другарства: първият път, когато установим по-продължителен зрителен контакт с някой, отговорим на усмивката с усмивка, когато стартираме да разпознаваме лице или глас. По времето, когато сме задоволително възрастни, с цел да разберем смисъла на думата „ другар “, към този момент знаем, какъв брой скъпо нещо е връзката с различен човек и какъв брой приятни страсти носи.

(The Children of Martial Caillebotte, 1895)

Истинското другарство изисква изключване на останалите.

Печелим първите си същински другари, когато се научим да отстранявам една част от хората от всички останали. Децата прекарват първото десетилетие от живота си, с цел да схванат какво е нужно за поддържането на същинско другарство, и правейки го, научават какво значи да „ изключат “ останалите хора.

Човек, който не умее да прави прочувствена разлика сред околните си и останалите хора, е некадърен на същинска фамилиарност с който и да било.

Това е развой, който стартира още преди да се научат да приказват. През първите няколко години от живота си, децата се занимават с това, което психолозите назовават „ самотна “ игра: нормално на тази възраст децата даже да са дружно и да се употребяват от компанията си, те не умеят да си взаимодействат. Някъде сред 3 и 5 годишна възраст това се трансформира в „ паралелна “ игра, когато стартират да правят едни и същи действия паралелно едно на друго; те към момента не си играят дружно, само че са все по-близо. От там към този момент, те се придвижват към „ асоциативната “ игра, която включва по-голямо взаимоотношение, като диалози и шерване на играчките. Едва тогава минават към „ кооперативната “ игра, когато стартират да координират измислените си функции и да работят дружно за реализиране на обща цел.

Тъй като равнището на взаимоотношение пораства, те стават по-внимателни, с цел да запазят нещата на равнище, на което са способни да се оправят – което от време на време значи да изключват от играта някои от връстниците си.

(Boys Playing on the Shore, 1884, Albert Edelfelt)

„ Две деца в предучилищна възраст, които играят дружно могат постоянно да отхвърлят трето дете, което  прави опити да се причисли, само че не тъй като са неприятни и невъзпитани, а тъй като играят на ръба на своите познавателни ограничавания за съгласуване на тяхната игра “, споделя психологът Айлийн Кенеди Мур. Или с други думи, те не са способни да поддържат салдото на играта, в случай че включат в нея и трети човек. Ако създадат опит да трансфорат един добре работещ дует в трио, ще се получи осведомително претоварване. Когато децата пораснат и мозъците им могат да се оправят с повече хора едновременно, игровите им обстановки могат да станат по-сложни и едвам тогава да включат повече хора. Поне за известно време.

Когато децата се учат да играят дружно, те получават и изключително значимото познание: че другите хора са в действителност „ други “ хора, с техните лични отзиви и лични мозъци. Не лишава доста време на децата да научат това – даже 12 месечно бебе усеща, че избира компанията на едни възрастни пред други и на едни бебета пред други. Но способността да се мисли за връзките като за вазимоотношенията и да се сортират хората в непрекъснатата категория на другари, а останалите на не-приятели, е нещо, което лишава години, с цел да се развие.

Психологът Робърт Селман разделя това в пет разнообразни етапи:

В първата, някъде сред 3 и 6 годишна възраст (нарцистичната фаза), децата са повече или по-малко захласнати от самите себе си и самовглъбени – те са в положение да харесат другите, да играят с другите, само че са склонни да виждат другите деца под формата на разширения на самите себе си. „ Те мощно се разстройват, когато приятелчето им е на друго мнение. Това е тип удар върху съзнанието им. “, споделя Мур. „ Приятелите в тази фаза са единствено краткотрайни другарчета за игра... нещо като „ обичам този, с който съм сега “. Това са моментите, когато някое ново другарче за игра може да бъде отхвърлено, само че това е единствено краткотрайно, без никакви дълготрайни обществени последствия.

(Mädchen mit Hampelmann (Marie Anker), 1875, Albert Anker)

Вторият стадий Мур разказва като етапа: „ Каква е изгодата за мен? “ Децата са по-наясно за независимостта на своите другари и стартират да договарят връзките си: „ Аз ще съм ти другар, в случай че направиш това и това... “ Повече от всичко друго, другар става човек, „ който ще направи хубави неща за тях. “  Тогава обаче, стартират да получават по-сложно схващане за обществените правила, появява се интензивното прочувствено свързване, когато и стартират да ревнуват приятелите си от другите си връстници.

Последната фаза, която множеството деца доближават най-рано на 12 години, е зрялото другарство: „ Започват да слагат по-висока стойност на прочувствената непосредственост, а не на собственическото възприятие “, споделя Мур и „ могат да одобряват и правят оценка разликите сред приятелите си и себе си. “

До края на началното учебно заведение, множеството деца имат задоволително добре построена идея за другарство и могат да претендират за участие в другарска група. От една страна, те към този момент имат познавателен потенциал, с цел да се оправят с тази група на основата на взаимоотношенията, за разлика от преди. По-важното е, че децата на прага на тинейджърството гравитират към групи които им обезпечават възприятието за сигурност. Започват да се отдръпват от родителите си и да оформят своя еднаквост, и това постоянно е уединен развой. Този уединен развой се усеща по-малко мъчително, когато си част от група. Но Мур предизвестява: „ Когато не си сигурен кой си, има заплаха да се превърнеш в безлична част от стадото. “

Водещо е възприятието за сигурност. Капа Гайтер, професор по обществена логика на психиката в Университета Дюк изяснява: “Всички се стремим да запазим позитивната позиция за това, което сме като персони. И групите, към които принадлежим служат за усилване на позитивното ни мнение за нас самите. “

(The Four Sons of Dr. Linde, 1903,  Edvard Munch)

Неприемането в групата:

Когато оформяш идентичността си като част от група, доста е значимо да се дефинира какво тази група НЕ Е. „ Това действително подтиква децата да изключват връстниците си, при положение, че групата, към която принадлежат им служи за опора при оформянето на идентичността им “. След началното учебно заведение, физическата експанзия нормално се заменя с раздразнение, а по-късно и с злословия и клюкарствуване – и двата метода служат за обрисуване на границите и слагане на неприндлежащите към групата „ на мястото им “. Отхвърлянето на хората няма доста общо с личността им, това е акт на самозапазване.

Така че, съгласно Мур, в случай че едно дете желае да пробие в една другарска група, би трябвало да го направи по метод, по който да се разбере, че не е опасност за характера на групата. Това се свежда до тактиката „ първо наблюдавай, а след това се впиши “, което значи, че би трябвало да се запознае с разпоредбите на групата, към която се пробва да се причисли, без значение дали става дума за дребни деца или гимназисти. „ Ако всички са мощно въодушевени за нещо и ти би трябвало да проявиш сходен възторг. Това не е, с цел да ти бъде наложено да си като всички останали. Това значи да приемеш климата на групата “.

Вписването, с други думи, зависи от това какъв брой добре са обрисувани границите: от една страна сме ние, лимитирани от нашите лични граници, а от другата страна са всички останали.

Автор: Кари Ром

Източник: nymag.com
Картини: wikipedia