Остаряване с достойнство
Много от дълго време, когато бях на 12-13 години,учителката ми по балет /на към 40-45 години/ ми сподели,че една жена стартира да остарява, когато й би трябвало от ден на ден време с цел да се приготви за излизане. Това ми се стори едно безпределно далечно бъдеще. Не обърнах внимание.
Тези дни обаче, до момента в който се гримирах в утринното бързане за работа и в неизменимото за мен: „ Къде ми е това?! ”, се сетих за изречените преди години думи. Малко се стреснах. Замислих се поглеждайки многочислените шишенца за разкрасяване. Всички те „ опъват ” бръчки, заличават отмалялост,изравняват тена и т.н. Tе са моето оръжие против неумолимото време. Безсмислени бойци в една предрешена борба сред дамите и отлагането на старостта. Жертви на рекламите ли сме или на личните си страхове, че младостта има край? Дали се опасяваме, че времето няма да ни стигне? За какво не ни стига? Разгледах мои фотоси отпреди 10-15 години. Къде е разликата? Цвета на косите е различен, по-лесно се поддържа по-светла коса. Очите са по-уморени, гледат друго. Многото преодоляни и непреодоляни трудности са си споделили думата. Няма някакви „ страшни ” бръчки. Аз съм си. Лицето си е мое, съвсем същото. Не желая да се връщам обратно! Сега се одобрявам доста повече. Знам кой е моят жанр, моят обичан цвят и по какъв начин тъкмо да нанеса нужната боичка на клепача, с цел да заблестят повече очите ми. Сега доста повече почитам тялото си. Внимавам с какво го храня. То не ме съобщи през времената когато го тормозех с ненужни диети и ограничавания. Времето, когато желаех да бъда някоя друга. Да наподобявам на непознато лице, тъй като някак си бях решила, че ще бъда по-успешна в случай че съм с 5 кг. по-слаба или пък по-висока. Сега ми е смешно. Всеки е самичък себе си и никой различен! Нали сме неповторими!? Всеки със личен искра и несравним цвят! Именно времето ни дава мъдроста да се научим да се одобряваме такива каквито сме. Ако сме употребявали годините за създаване на личното ни „ Аз ”, няма да се опасяваме от времето и неговите отпечатъци върху лицата ни. Всяка от нас има право на избор по какъв начин да наподобява по-добре. Арсеналът от козметика е необхватен! Но дали ще ви хареса едно по момически безпрепятствено лице, само че без дух? Без дребните бръчици от смях и екстаз. Лице без история.
Замислих се, че „ рисувайки ” заран лицата си, ние си слагаме една от маските за деня.
Не ме разбирайте неправилно! Не съм срещу грима, модата и прическите. Аз съм срещу крайностите. Против „ Не мога да изляза без грим! ”Дали гримът е част от нашата ризница против другите? Преградата сред моето и твоето същинско „ Аз ”? Какво ли ще стане, в случай че всички един ден си свалим броните? Безпомощни ли ще сме пред „ другия ”? А той пред нас? Ще ни хареса ли същинското ни лице и дали го помним?
От друга страна ние сме дами и ни отива да сме шарени. Да сме кокетки и да залитаме по модата. Къде е границата и кой я дефинира?
Ето такива мисли ме нападнаха една заран до момента в който приготвях дневното си оперение.
Автор: Десислава Георгиева
Тези дни обаче, до момента в който се гримирах в утринното бързане за работа и в неизменимото за мен: „ Къде ми е това?! ”, се сетих за изречените преди години думи. Малко се стреснах. Замислих се поглеждайки многочислените шишенца за разкрасяване. Всички те „ опъват ” бръчки, заличават отмалялост,изравняват тена и т.н. Tе са моето оръжие против неумолимото време. Безсмислени бойци в една предрешена борба сред дамите и отлагането на старостта. Жертви на рекламите ли сме или на личните си страхове, че младостта има край? Дали се опасяваме, че времето няма да ни стигне? За какво не ни стига? Разгледах мои фотоси отпреди 10-15 години. Къде е разликата? Цвета на косите е различен, по-лесно се поддържа по-светла коса. Очите са по-уморени, гледат друго. Многото преодоляни и непреодоляни трудности са си споделили думата. Няма някакви „ страшни ” бръчки. Аз съм си. Лицето си е мое, съвсем същото. Не желая да се връщам обратно! Сега се одобрявам доста повече. Знам кой е моят жанр, моят обичан цвят и по какъв начин тъкмо да нанеса нужната боичка на клепача, с цел да заблестят повече очите ми. Сега доста повече почитам тялото си. Внимавам с какво го храня. То не ме съобщи през времената когато го тормозех с ненужни диети и ограничавания. Времето, когато желаех да бъда някоя друга. Да наподобявам на непознато лице, тъй като някак си бях решила, че ще бъда по-успешна в случай че съм с 5 кг. по-слаба или пък по-висока. Сега ми е смешно. Всеки е самичък себе си и никой различен! Нали сме неповторими!? Всеки със личен искра и несравним цвят! Именно времето ни дава мъдроста да се научим да се одобряваме такива каквито сме. Ако сме употребявали годините за създаване на личното ни „ Аз ”, няма да се опасяваме от времето и неговите отпечатъци върху лицата ни. Всяка от нас има право на избор по какъв начин да наподобява по-добре. Арсеналът от козметика е необхватен! Но дали ще ви хареса едно по момически безпрепятствено лице, само че без дух? Без дребните бръчици от смях и екстаз. Лице без история.
Замислих се, че „ рисувайки ” заран лицата си, ние си слагаме една от маските за деня.
Не ме разбирайте неправилно! Не съм срещу грима, модата и прическите. Аз съм срещу крайностите. Против „ Не мога да изляза без грим! ”Дали гримът е част от нашата ризница против другите? Преградата сред моето и твоето същинско „ Аз ”? Какво ли ще стане, в случай че всички един ден си свалим броните? Безпомощни ли ще сме пред „ другия ”? А той пред нас? Ще ни хареса ли същинското ни лице и дали го помним?
От друга страна ние сме дами и ни отива да сме шарени. Да сме кокетки и да залитаме по модата. Къде е границата и кой я дефинира?
Ето такива мисли ме нападнаха една заран до момента в който приготвях дневното си оперение.
Автор: Десислава Георгиева
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ