МИСТЕРИЯТА НА ЖИВОТА Е РЕАЛНАДийпак ЧопраПърва глава от книгата на

МИСТЕРИЯТА НА ЖИВОТА Е РЕАЛНА

Дийпак Чопра

Първа глава от книгата на Дийпак Чопра „ Книгата на тайните ”

Животът, който познавате, е тъничък слой от събития, прикриващ една по-дълбока действителност. В нея вие сте част от всяко събитие, което се случва в този момент, случило се е или ще се случи в миналото. В тази дълбока действителност вие знаете изцяло ясно кой сте и каква е задачата ви. Там няма комплициране или спор с който и да е различен човек на земята. Смисълът на живота ви е да подпомагате Творението да се разпростира и умножава. Когато погледнете себе си, да виждате единствено обич.

Но мистерията на живота не е всред тези неща. Тя е в метода, по който можем да ги изкараме на повърхността. Ако някой изиска да му потвърдя, че съ­ществува тайнственост на живота, най-простото доказа­телство би било даже това голямо делене сред дълбоката действителност и ежедневното битие. Откакто сме се родили, ние непрекъснато получаваме знаци, че в нас съществува различен свят. Не ви ли се е случвало да се удивите? Подобни мигове могат да се преживеят, когато слушате прелестна музика или при типа на някоя естествена красота, която провокира тръпки по гърба ви. А може да сте погледнали с ъгъл­чето на окото си към нещо познато – утринното слънце, разлюляно от вятъра дърво, лицето на някого, който обичате, до момента в който спи — и в този момент да сте разбрали, че животът е освен това от това, което изг­лежда.

Многобройни знаци за това са белязали пътя ви, единствено с цел да ги пренебрегнете, защото не са били напълно очевидни. Срещал съм ужасно доста хора, чието ду­ховно начало не е било скорошно или занимателно: като деца може да са видели по какъв начин душата на баба им си отива в мига на гибелта й, да са съзирали по какъв начин създания от светлина ги заобикалят на рождения им ден, да са пътували отвън физическите си тела или да са срещ­нали на връщане от учебно заведение някой от обичаните си родственици в коридора, въпреки този човек в същия мо­мент да е умрял при ужасна автомобилна злополука. (Един мъж да вземем за пример ми сподели, че през първите 10 години от живота си бил в „ мехур ” и пътувал с него високо над града, далеко към непознати страни.) Милиони хора – това не е пресилване, а дан­ни от обществени анкети – са се виждали понякога, облени в транспарантна бяла светлина. Или са чували глас, за който са знаели, че е на Бог. Или пък са имали невидими покровители в детството си, секрети другари, които са ги пазили, до момента в който спят.

Най-накрая ми се обясни, че множеството хора са преживявали сходни неща – същински мистични пътувания в действителността, отделена от нашата с тънкия воал на неверието. Да повдигнеш воала, значи да проме­ниш личните си усещания. Това е доста персонална и изцяло субективна, само че напълно същинска смяна.

Откъде бихте почнали да разгадавате тайнственост, която съществува на всички места, само че кой знае за какво в никакъв случай не ви се обяснява изцяло? Велик детектив като Шерлок Холмс би почнал търсенето от една обикновена дедукция: Нещо непознато желае да бъде опознато. Мистерия, която не желае да бъде разгадана, просто ще се отдалечава, колкото повече се приближавате към нея. Мистерията на живота не работи по този метод: нейните секрети ви се разкриват незабавно, в случай че знаете къде да търсите. Но къде в действителност?

Мъдростта на тялото е добър метод за нахлуване в скритите измерения на живота, тъй като въпреки и на­пълно невидима, тя е неоспоримо действителна – факт, който медицинските откриватели започнаха да одобряват в средата на 80-те години на век. Предишното мнение беше, че потенциалът за просветеност на мозъка е неповторим. Но след това следи от сходна инте­лигентност започнаха да се откриват в имунната сис­тема, а по-късно – и в отделителната. И в двете се следят специфични молекули-пратеници, които циркулират през всеки орган, носят информация от и към мозъка, само че имат и независимо деяние. Левкоцитите, които могат да разграничат вражеска бактерия-нашественик от безвредния пъстър прашец, пра­вят рационален избор, без значение че се носят в кръвта, надалеч от мозъка.

Преди 10 години щеше да бъде неуместно да гово­рим, че вътрешностите могат да бъдат рационални. От­давна се знае, че вътрешността на храносмилателния тракт е осеяна с хиляди нервни окончания, само че те бяха считани за далечни постове на нервната система – на­чин да се поддържа връзка с нисшия развой на извли­чане на хранителни субстанции от храната. Сега се оказ­ва, че вътрешностите въобще не са толкоз ниско развити. Разпръснатите из тях нервни кафези оформят добре издигната система за реакция на външни съби­тия – като неприятна забележка в службата, някаква опасност, гибел в фамилията. Реакциите на стомаха са толкоз надеждни, колкото и мислите в мозъка, и съвсем толкоз комплицирани. Клетките на дебелото ви чер­во, на черния дроб и стомаха също мислят, само че не с вербалния език на мозъка. Онова, което хората нари­чат „ червата ми се обръщат ”, се оказва единствено намек за комплицирания разсъдък, който е в основата на работата на милиарди кафези.

Със стремителната гражданска война на медицината уче­ните пристъпиха в едно прикрито измерение, за чието битие никой не бе подозирал. Клетките са мислили милиони години повече от нас. Всъщност тяхната мъдрост, по-древна от тази на мозъчната кора, може би е най-хубавият модел на единственото по-древно от тях нещо – космоса. Може би вселената също е мислила повече от нас. Независимо къде ще погледна, чувствам какво се пробва да реализира галактическата мъдрост. То е значително същото като това, което аз желая да реализира — да раста, да се развъртвам и да създавам. Разликата е единствено, че тялото ми си сътруд­ничи по-добре със вселената, в сравнение с самият аз.

Клетките безпроблемно вземат участие в мистерията на живота. Те имат мъдростта на цялостната пристрастеност и себеотдайност. Затова да забележим дали можем да свър­жем качествата на телесната мъдрост със скритите измерения, които желаеме да открием.

МЪДРОСТТА, КОЯТО ВЕЧЕ ИЗЖИВЯВАТЕ

ИДЕНТИФИЦИРАНЕ С МЪДРОСТТА НА ТЯЛОТО

1. Вие имате по-висша цел.

2. Вие сте в единение с целия живот.

3. Вашето схващане постоянно е отворено към промя­на. Всеки момент то усеща всичко в обкръжението ви.

4. Вие приемате всички други като равни, без да ги съдите и без предубеждения.

5. Вие улавяте всеки момент с възобновена креативна мощ, не се вкопчвате в остарялото и изтърканото.

6. Вашето битие се подчинява на ритъма на вселената. Чувствате се спокойни и обгрижени.

7. Вашата концепция за успеваемост е да оставите потока на живота да ви донесе това, което ви е нужно. Силата, контролът и борбата не са във вашия жанр.

8. Усещате връзка с вашия източник.

9. Вие сте отдадени на даването като източник на всяко обилие.

. Вие виждате по какъв начин всичко се трансформира на фона на безсмъртието, в това число раждането и гибелта. Онова, което не се трансформира, е най-реално за вас.

Нито една от тези точки не е нравствен стремеж; всич­ки те са обстоятелства от ежедневното битие на ниво­то на вашите кафези.

По-висша цел. Всяка клетка в тялото ви е съгласна да работи за положителното на цялото; нейното самостоятелно благоденствие идва на второ място. Ако е нужно, тя ще почине, с цел да отбрани тялото и постоянно го прави – животът на всяка клетка е оскъдна парченце от нашия живот. Във всеки час измират кожни, както и имунни клет­ки, които се борят с бактериите-нашественици. Его­измът не е опция, даже когато става дума за соб­ственото оцеляване на клетката.

Единство. Клетката е по отношение на всички други кафези. Молекули-пратеници пътуват във всички по­соки, с цел да уведомят и най-отдалечените елементи на тялото за някое предпочитание или желание, колкото и оскъдни да са те. Изолирането или отводът от другарство не са вероятни.

Осъзнаване. Клетките се приспособяват всеки момент. Те остават гъвкави, с цел да могат да реагират на непосредствените обстановки. Не е допустимо да придобият неиз­менни привички.

Приемане. Клетките се считат за еднообразно значими. Всяка функционалност в тялото е обвързвана с всички останали. Да бъдеш самичък, не е опция.

Творческа мощ. Макар че всяка клетка има уни­кални функционалности (чернодробните кафези да вземем за пример мо­гат да правят петдесет обособени функции), те се комбинират креативен. Човек може да смила храна, която не е ял до момента, да мисли неща, които не е мис­лил до момента, да танцува по метод, който не е виждал.

Придържането към остарялото държание не е възмож­ност.

Съществуване. Клетките се подчиняват на вселенския цикъл на отмора и работа. Макар той да се демонстрира по доста способи като смяната на хормонал­ните равнища, кръвното налягане и ритъма на храносми­лането, най-явният му израз е сънят. Защо имаме нуж­да да спим си остава мистерия за медицината, само че в случай че не се възползваме от облагите на съня, настава цялостна дисфункция. В спокойствието на бездействието зрее бъдещето на тялото. Да бъдеш маниакално деен или нападателен, не е опция.

Ефективност. Клетките действат с минималния вероятен разход на сила. Така да вземем за пример те се запасяват с нужните им хранителни субстанции и О2, като единствено за три секунди ги пропущат през клетъчните си стени, и това изцяло обезпечава съществуването им. Излишно усвояване на хранителни субстанции, О2 и вода е невероятно.

Връзка. Поради общото си генетично завещание клетките знаят, че в основата си са едни и същи. Фактът, че чернодробните кафези са по-различни от сър­дечните, а мускулните от мозъчните, не отхвърля обща­та им еднаквост, която е непрекъсната. Лабораторно ^: мускулна клетка може да бъде генетично трансфор­мирана в сърдечна, като се върнем назад към об­щия им източник. Здравите кафези остават обвързани с източника, без значение какъв брой пъти се разделят. За тях да бъдат „ изгнаници ”, не е опция.

Даване. Основната интензивност на клетките е даването, което поддържа интегритета на всички други клет­ки. Цялостното посвещаване на даването прави приемането автоматизирано – то е другата част от естествения цикъл. Трупането не е опция.

Безсмъртие. Клетките се възпроизвеждат, с цел да предават своите познания, опит и гении, без да отхвърлят каквото и да било на своето поколение. Това е нещо като практическо величие – да се предадеш на гибелта във физически проект, само че да я победиш в нефизически. Пропуснатото потомство не е опция.

Мисля си на какво са съгласни моите кафези. Не е ли това нравствен съюз във всеки смисъл на тази дума? Първото качество – да следваш по-висша цел, е също­то като духовните качества отричане и саможертвеност. Даването е като да отдадеш Богу Божие­то. Безсмъртието е като вярата в живота след гибелта. Но постулатите, признати от мозъка, не са грижа на тялото ми. За моето тяло тези качества са просто на­чинът, по който съществува животът. Те са резултат от галактическия разсъдък, който се е себеизразявал в про­дължение на милиарди години като биология. Мисте­рията на живота е била търпелива и деликатна, до­като разреши на целия си капацитет да се прояви. Дори в този момент безмълвното единодушие, което прави тялото ми едно цяло, наподобява на загадка, тъй като видимо сходно единодушие не съществува. Над двеста и петдесет типа кафези правят ежедневната си работа: петдесетте функционалности на чернодробната клетка са изцяло неповторими и не съответстват със дилемите на мускулните, бъбречните, сърдечните или мозъчните кафези, само че би било катаст­рофално, в случай че даже една функционалност се изложи на риск. Мистерията на живота е разкрила метод да се прояви напълно чрез мен.

Прегледайте още веднъж листата с качества и запомнете всичко, маркирано като „ не е опция “: нарцисизъм, отвод от другарство, живот на заточеник, свръхконсумация, маниакална интензивност, експанзия и така нататък Ако клетките ни знаят, че не трябва да се държат по този метод, за какво ние го вършим? Защо алчността да е добра за нас, а да унищожава на клетъчно равнище, което е главната неточност, допускана от раковите кафези? Защо разрешаваме свръхконсумацията да докара до зараза от наднормено тегло, когато нашите кафези мерят до молекула какъв брой гориво да употребяват?

Ние не отхвърляме държанието, което бързо ще убие тялото ни. Ние предаваме мъдростта на тялото си, нещо по-лошо, подценяваме модела за идеален нравствен живот вътре в себе си,

Тази книга не се роди от възприятието, че хората са духовно слаби и несъответстващи. Тя се роди от момент на рецесия в моето семейство, който ме подари с нова вяра. Преди няколко години татко ми умря и това бе ненадейно за всички. Все още деятелен, на 81 години, той беше прекарал оня януарски ден, наблюдавайки клетвата на новия президент на Съединени американски щати. Уморен от дългогодишната си здравна процедура като кардиолог, татко ми към момента упражняваше специалността си и вечерта беше обсъждал случаи на разнообразни болести с група свои студенти.

Майка ми, която спеше в обособена стая заради неприятното си здраве, не чула Кришан да си ляга. Но след среднощ, когато към момента не можела да заспи, той се появил на вратата й по пижама — едвам отличим контур в мрака – и й споделил, че отпътува. Майка ми незабавно схванала какво желае да й каже. Той я целунал за довиждане, споделил й, че я обича. После тихичко се върнал в стаята си, където се чували единствено нощните песни на щурците, на тропическите птици и трафикът на Делхи. Легнал си, произнесъл три пъти божието име и починал.

Семейството ни беше обхванато от ужас. С по-малкия ми брат хукнахме от Съединени американски щати към Индия, колкото можехме по-бързо, и след няколко часа, когато бяхме облекли тялото му за погребението и го бяхме обсипали с невени, го свалихме долу измежду рева на дамите, подправен с пеенето на химни. Скоро по-късно стоях над купчина пепел при горящия ехат до реката, с цел да извърша задължението на най-големия наследник – да смачкам останките от черепа с сопа, с цел да прекъсна земните връзки с живота, който бе водил татко ми.

Не можех да се отърва от възприятието, че той изцяло е липсващ – индивидът, който най-вече съм обичал в живота си и когато не смятах, че ще изгубя толкоз скоро. Но фактът, че бе починал с такова ясно и спокой­но схващане, оказа помощ на всички ни да не скърбим безутешно. Макар да бях сигурен, че Кришан Чопра си е отишъл като тялото и личността, които познавах, страстите ми не можеха да стихнат, преди да осъзная с всички детайлности какво е станало с него. Мисте­рията го превръщаше от едно положение в друго и аз осъзнах, че същата промяна се прави и у мен, и у всички останали. Ние съществуваме и изчез­ваме по законите на мистерията, нищо повече.

Въпреки че одобряваме мистерията на живота като интимна част от самите нас, ние се държим по този начин, ся­каш тя не съществува. Всички страдаме от това неуважение и още повече премеждия, може би в нечу­вана степен, се задават на хоризонта. Баща ми си оти­де от един свят, потопен в обятията на мрака. Когато пристигна време за вечерните вести, ще схвана, че нав­сякъде има проблеми, както постоянно, а предлаганите решения въобще няма да се приближават до мъдростта даже на една-единствена клетка. Много хора губят храброст и се отдръпват пред вероятността за толкоз доста страдалчество. Останалите одобряват, че би трябвало да останат там, където са, и да открият нещо, което още не са разкрили – нова връзка, нова работа, нова рели­гия или занятие, – преди да се почувстват още веднъж живи.

Биха ли клетките в тялото ви приели сходна пораженческа логичност? Ако не се чувствате добре на мястото си, любовта, лекуването и Бог ще останат вечно отвън обсега ви. След генерации живи същества, живели в безпорядък, подготвени ли сме да позволим на мистерията най-сетне да ни избави? Има ли някакъв различен път?