Да си поет. Защо? ~ Магдалена Абаджиева
Мислила съм си доста пъти, че да си стихотворец е задача. Че създателите идват, с цел да създадат света по-добър. Че точно заради способността си да виждат неща, които за другите остават скрити, би трябвало посредством гения си да ги създадат постижение за повече хора. Сигурно това е една част от отговора на въпроса „ за какво пишат поетите? ”. Но част, може би, второстепенна. Защото това не е оня първичен ентусиазъм, който стартира да вълнува душата ти и те кара да раздвижиш пространството посредством трептението на думите. Материалът, с който работят поетите. Трептения... Кубчета от тези въздушни талази, посредством които те строят може би единствения вероятен свят, в който могат да живеят. Нищо повече от битка за битие. И доста повече от нея, тъй като съществуването е постоянно...
Направих това умозаключение, откакто се срещнах със брачната половинка на починалия стихотворец Първан Стефанов. „ Той търсеше непрекъснато чудото ” – ми сподели проф. Надежда Драгова. „ Той се усещаше благополучен и сбъднат сякаш единствено в поезията си ”. И тук е мястото да изтъквам част от едно стихотворение на Първан Стефанов:
И в неспособност друго да направя,
стартирам с въздуха да си играя:
ломя го –
и от сините му кубчета
подреждам дом с напалена камина.
Може би тъгата на поетите е подбудена от това, че другият свят – този на бита и всекидневието, става по-малко нужен. А този на поезията - от ден на ден мечтан и издирван. И тук идва огромното тестване. Поетът би трябвало да се научи да живее в света, който основава със стиховете си, приемайки участта да бъде мост към останалите хора. Без да се отчайва, без да се отхвърля от човешкото си битие. Не е елементарно, тъй като търсенето изтощава. Но, както споделих и малко нагоре - да си стихотворец е задача. Да, не е първичният ентусиазъм, който те тласка към белия лист, само че от прозорците, които се отварят в душите на другите, идва оня въздух, който продължаваш да дишаш и откакто затвориш очи вечно. Нищо повече от битка за битие. И доста повече от нея...
Магдалена Абаджиева е на 37 години и живее в София. Завършила е българска лингвистика в Софийския университет „ Св. Климент Охридски ”. Асистент е в Института за български език към Българска академия на науките. Автор е на две книги с лирика. Тази година ще излезе от щемпел нейната трета стихосбирка „ Пощальонът на дъжда ”. Изключително е признателна на поета Николай Милчев, който е неин редактор, и за който Магдалена споделя, че й е дал най-голяма религия и опора в поезията. Публикуваме няколко стихотворения от нейната идна книга:
ПОСЛЕДЕН ПОЩАЛЬОН
Остави ме! Още през днешния ден, незабавно!
Оставяй ме на всичките адреси,
където поискал си да избягаш.
Отвъд. В това, което си пренесъл.
На слънцето, в очите на врабеца.
На пейката, на хляба си изгорял,
на бялата салфетка, на кафето,
на думите си още неизречени...
Оставяй ме във всичко, постоянно,
в пакетчето от захар скъсано.
Оставяй ме, преди да е прекъснало
и откакто от дълго време е отминало.
На синьо одеяло остави ме.
И на една възглавница с бродерия,
ушита от дъжда с конци от през вчерашния ден.
ГЛЪТКА ВЯТЪР
Когато заухае на изкъпана трева
и резенът лимон е полумесец вдлъбнат -
тогава те обичам. И се стопявам до жена
с кристалчета от захар по кожата от вътрешната страна.
Такава те обичам – стоплена до капки,
до ментова въздишка и до щипка захар.
Защото резенът лимон е от луна отхапан,
сръбвам от небето с усет на вятър.
НАРИЧАНЕ
Както пясъкът обича да пипа морето.
Както цветето обича ярко.
Както гълъбът обича трохите на площада.
Както бурята обича да е безпощадна.
Както камъкът обича да е хвърлен.
Както залезът обича гънките на хълма.
Както сладката обича да е вкусна.
Обичам те по този начин и няма да те пусна.
И няма в никакъв случай да те оставя,
и няма в никакъв случай да ме избистриш.
Пясък... Гълъб в гънките на хълма...
Снимки и стихове: особено предоставени от Магдалена Абаджиева
