Любимите ни блогъри: Мила Иванова
Мила е публицист и блогър. Влюбена е в града и кръщава първия си блог на улицата, на която е минало детството й. Създава блога " Солунска " 16, с цел да има място, което да съхранява думите й и ехото от тях. Вторият блог, в който Мила написа, е Eat Travel Loove. За нея и фотографа Красимир Андонов той е доста повече от план. Това е метод на живот и метод на хвърчене.
А след тази къса увертюра е време да ви отведем във вдъхновяващия свят на Мила, където ни се желае да останем за по-дълго.
Коя е Мила Иванова тук и в този момент?
Как желая някой различен да ми отговори на този въпрос. Все още представям себе си като „ публицист “. Не дръзвам да употребя друга дума и несъмнено в никакъв случай няма да се осмеля. Аз и в това определение мисля, че се изсилвам. Когато синът ми знаеше единствено няколко думи и го питаха какво работи мама, той отговаряше: „ Мама написа “. И май тъкмо това е Мила – една мама, която написа. Пише в две списания и в един уебсайт, написа в двата си блога, написа кулинарни случки в кухнята си, пътешественически – в колата си, любовни – в сънищата си, а неотдавна се учи да написа и киносценарии.
Как стана блогър?
Макар да последвам латинската поговорка Nulla dies sine linea - „ Нито ден без ред “, не съм графоман. Напротив. Важните за мен неща ги пиша мъчно. И постепенно. И са къси. Но сега, в който се понасъбраха дотолкоз, че да почнат да се пилеят, взех решение да ги групирам в блог. Нещо като чекмедже в съвременен вид. Така сътворих „ Солунска “ 16. Не съм предполагала, че някой различен с изключение на двама-трима другари и група руски учени ще го четат един ден... Има нещо неземно в чувството, че вдъхновяваш някого. За пътешестване, за храна, за обич или просто с цел да се усмихне. С другия блог – Eat Travel Loove, беше друго. С фотографа и оператор Красимир Андонов пътувахме доста и храната стана симпатична част от тези пътувания. Когато видях едно най-обикновено тирамису в буркан, снимано от него, не можах да допускам, че това съм го приготвила аз. Краси е не просто най-хубавият фотограф на България. Той трансформира в хубост всяко нещо, което допира с обектива си. И ми е предизвикал такова количество ентусиазъм, каквото някои хора не събират и за цялостен живот.
Един ден публикувахме фотография от наш пикник във Фейсбук и толкоз доста хора я харесаха, че взехме решение да опитаме отново, и след това отново, и отново. Все ни питаха по кое време ще е идващият пикник, къде е това или това красиво място, по кое време ще създадем книга за нашите пътувания и храна... Помня по какъв начин наша другарка сподели: „ Нямам самообладание да имате книга, в която да опишете пътуванията си, с цел да събера багажа и да потегли по стъпките ви. “
Направихме Eat, Travel, Loove колкото поради себе си, толкоз и поради другите хора. Тази работа не е чисто его, повярвайте. Има нещо неземно в чувството, че вдъхновяваш някого. За пътешестване, за храна, за обич или просто с цел да се усмихне. Хората са жадни за ентусиазъм. Което единствено по себе си беше мощен стимулант за нашето хвърчене:).
Кой те чете?
Освен групата руски учени ли?... Те оредяха последните години, избират блогове но „ Направи си самичък галактически транспортен съд “. Наистина не съм сигурна кой ме чете. Но допускам, че са хора като мен. Предполагам, че са хора, на които не им се четат новинарски уеб сайтове, не им се пишат хейтърски мнения. Които вместо да се нервират на тапите в центъра, се радват, че градът ни се строи и пораства. Хора с колела. С палатки. С кучета и котки. С пътеводители. С шарени облекла. С необятно отворени очи. С усмивки. С влюбени глави.
А след тази къса увертюра е време да ви отведем във вдъхновяващия свят на Мила, където ни се желае да останем за по-дълго.
Коя е Мила Иванова тук и в този момент?
Как желая някой различен да ми отговори на този въпрос. Все още представям себе си като „ публицист “. Не дръзвам да употребя друга дума и несъмнено в никакъв случай няма да се осмеля. Аз и в това определение мисля, че се изсилвам. Когато синът ми знаеше единствено няколко думи и го питаха какво работи мама, той отговаряше: „ Мама написа “. И май тъкмо това е Мила – една мама, която написа. Пише в две списания и в един уебсайт, написа в двата си блога, написа кулинарни случки в кухнята си, пътешественически – в колата си, любовни – в сънищата си, а неотдавна се учи да написа и киносценарии.
Как стана блогър?
Макар да последвам латинската поговорка Nulla dies sine linea - „ Нито ден без ред “, не съм графоман. Напротив. Важните за мен неща ги пиша мъчно. И постепенно. И са къси. Но сега, в който се понасъбраха дотолкоз, че да почнат да се пилеят, взех решение да ги групирам в блог. Нещо като чекмедже в съвременен вид. Така сътворих „ Солунска “ 16. Не съм предполагала, че някой различен с изключение на двама-трима другари и група руски учени ще го четат един ден... Има нещо неземно в чувството, че вдъхновяваш някого. За пътешестване, за храна, за обич или просто с цел да се усмихне. С другия блог – Eat Travel Loove, беше друго. С фотографа и оператор Красимир Андонов пътувахме доста и храната стана симпатична част от тези пътувания. Когато видях едно най-обикновено тирамису в буркан, снимано от него, не можах да допускам, че това съм го приготвила аз. Краси е не просто най-хубавият фотограф на България. Той трансформира в хубост всяко нещо, което допира с обектива си. И ми е предизвикал такова количество ентусиазъм, каквото някои хора не събират и за цялостен живот.
Един ден публикувахме фотография от наш пикник във Фейсбук и толкоз доста хора я харесаха, че взехме решение да опитаме отново, и след това отново, и отново. Все ни питаха по кое време ще е идващият пикник, къде е това или това красиво място, по кое време ще създадем книга за нашите пътувания и храна... Помня по какъв начин наша другарка сподели: „ Нямам самообладание да имате книга, в която да опишете пътуванията си, с цел да събера багажа и да потегли по стъпките ви. “
Направихме Eat, Travel, Loove колкото поради себе си, толкоз и поради другите хора. Тази работа не е чисто его, повярвайте. Има нещо неземно в чувството, че вдъхновяваш някого. За пътешестване, за храна, за обич или просто с цел да се усмихне. Хората са жадни за ентусиазъм. Което единствено по себе си беше мощен стимулант за нашето хвърчене:).
Кой те чете?
Освен групата руски учени ли?... Те оредяха последните години, избират блогове но „ Направи си самичък галактически транспортен съд “. Наистина не съм сигурна кой ме чете. Но допускам, че са хора като мен. Предполагам, че са хора, на които не им се четат новинарски уеб сайтове, не им се пишат хейтърски мнения. Които вместо да се нервират на тапите в центъра, се радват, че градът ни се строи и пораства. Хора с колела. С палатки. С кучета и котки. С пътеводители. С шарени облекла. С необятно отворени очи. С усмивки. С влюбени глави.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ