Галя Вазова: Оркестър си, не просто инструмент!
Месеците на изолираност остават във вниманието на поданството. Равносметката ще е сложна, може би тъй като смисъла им се следи през увеличителното стъкло на самотата. Заради това всичко, което ни заобикаля, както и това вътре в нас, ще ни наподобяват (поне временно) точно някак (пре?)увеличени. Но не трябва да омаловажаваме полезностите на самотата. Тя забавя хода на заобикалящото ни и ние съумяваме да разгледаме детайлности, които в маратонския бяг на живота даже не сме успявали да съзрем. Позволяваме си да спрем, разрешаваме си да се върнем. Както и не бързаме да пристигнем някъде, където може по този начин да ни чака самотност...
През живота си съм получавал купища книги, множеството надписани, и добросъвестно съм ги отварял – най-малко да ги „ прегледам ”. Понякога те се трупаха у дома и аз ги носех със себе си в своите отпуски, тъй като книгите не могат да бъдат подценявани. Това продължава и в този момент, когато отпуските са минало, а паузи за прочит изобщо не се плануват. Карантината беше комфортна за такава „ пауза ” и започнах да дълбая в купчината от книги, които съм към този момент „ прегледал ” и съм отделил за по-подробен прочит. Обяснявам това по този начин разточително, с цел да стане ясно за какво издание, което имам към този момент повече от две години, се появява чак през днешния ден пред читателите на „ Нерви и утехи ”. Просто едвам в този момент я прочетох в действителност – от край до край...
„ Дневник на галактическия колоездач ” получих от поетесата Виолета Христова през 2017 година Издадена е от книжовен кръг „ Смисъл ” след гибелта на авторката Галя Вазова (1966-2016). Съдържа есеистичните послания от цикъла, който дава името на книгата и петдесетина стихотворения, задоволителни и за прекрасен обособен алманах. За текстовете от първата част не мога да се разгръщам тук. Те са поместени във Facebook и са имали многочислена аудитория. За тях в предговора си Виолета Христова написа: „ Свидетелство за забавен и изтънчено действителен човек, цялостни са с мъдрост, с любознание и даже по някакъв тайнствен метод съдържат доловимо предусещане за трагичния завършек на създателя си. ” (Трябва да извърша наложителното и да обясня, че Галя Вазова умира с велосипеда си при удар с автомобил на един от скатовете край Чирпан.) „ Галактическият колоездач ” е поредност от ексцентрични, цялостни с невероятни хрумвания, метафори и алегории мемоари. Според мен съдържат ентусиазъм за бягство от действителността в... самата реалност. Само че нарисувана по различен метод, с друго сърце...
Добавям няколко реда от тоя невероятен цикъл: „ Животът е необичайно нещо. Благо родиш и богатство дариш. Другото е една панелна шепа с аспект към градинката, няколко срамни истории – за обеци, за движимости. Бог не знае защо. Вдишване и издишване. ”
Дълго преди неподражаемата американка Емили Дикинсън да нашуми в България, Владимир Свинтила ни разказваше за нея. Живяла някъде в своето градче,в своя ХIХ век, варила сладко, плетяла дантели, а когато умряла, намерили великите й стихотворения. Е, след време разбрахме, че не е тъкмо по този начин. С Галя Вазова пък напълно не е по този начин. Живяла е динамично, ексцентрично. Оставила е мощна, новаторска диря в просветителното дело на своя град. И не е страдала от стеснителност в шерването на поезията си. Стиховете. Мога да си послужа с редове, които съм споделял към този момент: „ До гибелта си ще се запитвам какво става с заровеното слово. След хилядолетия останките от миди и корали се спояват в мрамор и варовик. Дърветата от затрупаните гори – в антрацит. В какво следва да се трансфорат милиардите думи, заровени така както са написани, извикани, прошепнати? Знае ли някой това? ” Това е от един текст за цензурата. А не е ли цензура също и гибелта? През живота си Галя Вазова не е печатала в списания, не е издала книга. Било й е задоволително да ги споделя в Мрежата. Но какъв брой дълго там се пазят нашите думи? Знае ли някой? Аз – не. За благополучие приятелите й са се погрижили да ги съберат в тази брошура. Горчивото е, че още с излизането си тези стихове се трансформират в литературно завещание.
„ Стиховете са чисти, прецизни – написа съставителката, – без самоцелни опити да се изкушава читателят, без евтини трикове и шумолящ вербален целофан. ” Това усложнява задачата ми да прибавя нещо, да опитам да ви избродирам дантелата от причини и похвали, която след това да хвърля върху тази мощна, като че ли изгравирана на самия делник лирика. „ Такъв е животът – като че ли споделя поетесата. И загадъчно прибавя: – само че и различен. ”
Вижте по какъв начин наподобява той в един фрагмент от стихотворение:
Всеки по своята работа
в нечие куцо гнездо.
Залезът в Лисабон,
който в никакъв случай няма да видя.
Трамваят по одеве измити
павета, търкалящ
самообладание по нанадолнището.
Какво изпитание е животът...
Чаша вода на масата.
Отпивам от тишината си.
Отпивам
и по едно и също време ми се случват
мемоари,
водят ме на учебно заведение, целуват ме,
споделят ми, че ме обичат,
раждам сина си,
изучавам го
да заема място на пързалката,без да плаче,
изгубвам халката си, спечелвам пътища.
Нещата, които мисля, изчезват
като вода от чашата ми.
( et cetera)
В друго стихотворение Галя Вазова показва мястото на индивида в този живот: „ Свири – заповядва тя, – оркестър си, не просто инструмент! ” В цялата книга има прекомерно малко, или даже съвсем няма такива императивни стихове, по тази причина този отеква. Затваряш книгата с чаровната илюзия, че в никакъв случай няма да го забравиш. Имаш своя музика в този свят, не се бави, създай я!
Мисля, че поетесата е изпълнила това проклинание. И по този начин е изпреварила гибелта.
Задачата й в поезията и в живота е изразена, съгласно мен, ослепително. Иска да бъде сол. Достатъчно като житейско предопределение. Разбирам това предпочитание. И аз съм го имал. Ето по какъв начин го изяснява Галя:
Все едно е, че има красиви кристали.
Нима те повече от солта са ви дали?
Хубаво и звънко. Тази поетеса рядко предлага типичен стих. Лириката й е в прелестно овладяна форма, където всяка дума се акцентира от позицията, в която е сложена и добива необикновен смисъл, друг от оня в нормална делнична класификация. Това е обикновено в поезията, само че при Галя Вазова е изключително извисено.
Тук-там поетесата ни доверява нещо от облика си. Допадна ми една такава „ информация ”: „ Луна съм вечер. А денем съм със лунички. ” Хубаво, остава, а в този случай се и прибавя към паметта за създателя...
Какво да допълним към тази памет? Може би едно от най дълбоките й любовни стихотворения:
***
Обичта няма минало време.
Никой не е обичал в миналото.
Обичам е единствено в този момент.
Завинаги.
Другото е
апропо.
Или едно от нейните размисли за живота, добили през днешния ден необикновен смисъл:
***
На дребния бряг
седи
и чака неизбежното.
и няма смисъл
в нашата игра
на гоненица.
потръпващи листа,
деца на благия
октомври
в очите ми валят.
и нищо,
че си потеглят.
Сигурно заради това, че не диря лирика във Facebook, откривам тези стихотворения със забавяне. Изглежда е правилно, че надареното слово е като лъчението на далечните звезди. Звездата е угаснала от дълго време, а светлината й пътува и неизбежно стига до нас. Ако е по този начин, на тази лирика отдалечен път й следва...
През живота си съм получавал купища книги, множеството надписани, и добросъвестно съм ги отварял – най-малко да ги „ прегледам ”. Понякога те се трупаха у дома и аз ги носех със себе си в своите отпуски, тъй като книгите не могат да бъдат подценявани. Това продължава и в този момент, когато отпуските са минало, а паузи за прочит изобщо не се плануват. Карантината беше комфортна за такава „ пауза ” и започнах да дълбая в купчината от книги, които съм към този момент „ прегледал ” и съм отделил за по-подробен прочит. Обяснявам това по този начин разточително, с цел да стане ясно за какво издание, което имам към този момент повече от две години, се появява чак през днешния ден пред читателите на „ Нерви и утехи ”. Просто едвам в този момент я прочетох в действителност – от край до край...
„ Дневник на галактическия колоездач ” получих от поетесата Виолета Христова през 2017 година Издадена е от книжовен кръг „ Смисъл ” след гибелта на авторката Галя Вазова (1966-2016). Съдържа есеистичните послания от цикъла, който дава името на книгата и петдесетина стихотворения, задоволителни и за прекрасен обособен алманах. За текстовете от първата част не мога да се разгръщам тук. Те са поместени във Facebook и са имали многочислена аудитория. За тях в предговора си Виолета Христова написа: „ Свидетелство за забавен и изтънчено действителен човек, цялостни са с мъдрост, с любознание и даже по някакъв тайнствен метод съдържат доловимо предусещане за трагичния завършек на създателя си. ” (Трябва да извърша наложителното и да обясня, че Галя Вазова умира с велосипеда си при удар с автомобил на един от скатовете край Чирпан.) „ Галактическият колоездач ” е поредност от ексцентрични, цялостни с невероятни хрумвания, метафори и алегории мемоари. Според мен съдържат ентусиазъм за бягство от действителността в... самата реалност. Само че нарисувана по различен метод, с друго сърце...
Добавям няколко реда от тоя невероятен цикъл: „ Животът е необичайно нещо. Благо родиш и богатство дариш. Другото е една панелна шепа с аспект към градинката, няколко срамни истории – за обеци, за движимости. Бог не знае защо. Вдишване и издишване. ”
Дълго преди неподражаемата американка Емили Дикинсън да нашуми в България, Владимир Свинтила ни разказваше за нея. Живяла някъде в своето градче,в своя ХIХ век, варила сладко, плетяла дантели, а когато умряла, намерили великите й стихотворения. Е, след време разбрахме, че не е тъкмо по този начин. С Галя Вазова пък напълно не е по този начин. Живяла е динамично, ексцентрично. Оставила е мощна, новаторска диря в просветителното дело на своя град. И не е страдала от стеснителност в шерването на поезията си. Стиховете. Мога да си послужа с редове, които съм споделял към този момент: „ До гибелта си ще се запитвам какво става с заровеното слово. След хилядолетия останките от миди и корали се спояват в мрамор и варовик. Дърветата от затрупаните гори – в антрацит. В какво следва да се трансфорат милиардите думи, заровени така както са написани, извикани, прошепнати? Знае ли някой това? ” Това е от един текст за цензурата. А не е ли цензура също и гибелта? През живота си Галя Вазова не е печатала в списания, не е издала книга. Било й е задоволително да ги споделя в Мрежата. Но какъв брой дълго там се пазят нашите думи? Знае ли някой? Аз – не. За благополучие приятелите й са се погрижили да ги съберат в тази брошура. Горчивото е, че още с излизането си тези стихове се трансформират в литературно завещание.
„ Стиховете са чисти, прецизни – написа съставителката, – без самоцелни опити да се изкушава читателят, без евтини трикове и шумолящ вербален целофан. ” Това усложнява задачата ми да прибавя нещо, да опитам да ви избродирам дантелата от причини и похвали, която след това да хвърля върху тази мощна, като че ли изгравирана на самия делник лирика. „ Такъв е животът – като че ли споделя поетесата. И загадъчно прибавя: – само че и различен. ”
Вижте по какъв начин наподобява той в един фрагмент от стихотворение:
Всеки по своята работа
в нечие куцо гнездо.
Залезът в Лисабон,
който в никакъв случай няма да видя.
Трамваят по одеве измити
павета, търкалящ
самообладание по нанадолнището.
Какво изпитание е животът...
Чаша вода на масата.
Отпивам от тишината си.
Отпивам
и по едно и също време ми се случват
мемоари,
водят ме на учебно заведение, целуват ме,
споделят ми, че ме обичат,
раждам сина си,
изучавам го
да заема място на пързалката,без да плаче,
изгубвам халката си, спечелвам пътища.
Нещата, които мисля, изчезват
като вода от чашата ми.
( et cetera)
В друго стихотворение Галя Вазова показва мястото на индивида в този живот: „ Свири – заповядва тя, – оркестър си, не просто инструмент! ” В цялата книга има прекомерно малко, или даже съвсем няма такива императивни стихове, по тази причина този отеква. Затваряш книгата с чаровната илюзия, че в никакъв случай няма да го забравиш. Имаш своя музика в този свят, не се бави, създай я!
Мисля, че поетесата е изпълнила това проклинание. И по този начин е изпреварила гибелта.
Задачата й в поезията и в живота е изразена, съгласно мен, ослепително. Иска да бъде сол. Достатъчно като житейско предопределение. Разбирам това предпочитание. И аз съм го имал. Ето по какъв начин го изяснява Галя:
Все едно е, че има красиви кристали.
Нима те повече от солта са ви дали?
Хубаво и звънко. Тази поетеса рядко предлага типичен стих. Лириката й е в прелестно овладяна форма, където всяка дума се акцентира от позицията, в която е сложена и добива необикновен смисъл, друг от оня в нормална делнична класификация. Това е обикновено в поезията, само че при Галя Вазова е изключително извисено.
Тук-там поетесата ни доверява нещо от облика си. Допадна ми една такава „ информация ”: „ Луна съм вечер. А денем съм със лунички. ” Хубаво, остава, а в този случай се и прибавя към паметта за създателя...
Какво да допълним към тази памет? Може би едно от най дълбоките й любовни стихотворения:
***
Обичта няма минало време.
Никой не е обичал в миналото.
Обичам е единствено в този момент.
Завинаги.
Другото е
апропо.
Или едно от нейните размисли за живота, добили през днешния ден необикновен смисъл:
***
На дребния бряг
седи
и чака неизбежното.
и няма смисъл
в нашата игра
на гоненица.
потръпващи листа,
деца на благия
октомври
в очите ми валят.
и нищо,
че си потеглят.
Сигурно заради това, че не диря лирика във Facebook, откривам тези стихотворения със забавяне. Изглежда е правилно, че надареното слово е като лъчението на далечните звезди. Звездата е угаснала от дълго време, а светлината й пътува и неизбежно стига до нас. Ако е по този начин, на тази лирика отдалечен път й следва...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ