Манол Пейков е издател, съсобственик на издателство “Жанет 45, преводач,

Манол Пейков е издател, съсобственик на издателство “Жанет 45 ”, преводач, съсобственик на звукозаписно студио „ Пекарната “. В 45-ото национално заседание беше народен представител от " Демократична България ".

1.

Веднъж един таксиметров водач отхвърли на татко ми да го откара до у дома.

В Пловдив това се случва доста по-рядко, в сравнение с в София. Но се случва.

Баща ми (приближава се към първото спряло такси на стоянката след вечер с приятели):

– Добър вечер. Ще ме закарате ли до " Капитан Георги Цанев "?
Шофьорът (оглежда го от глава до пети):

– Аз за два лв. не шавам колата от тука.
Баща ми (вади портфейла си):

– Щом по този начин стоят нещата, виж какво: ето ти петдесет лв.. Карай накъдето щеш, върти по целия град. Асфалт, паваж, калдъръм – нямам искания. Ако искаш – може и отвън града. Само едно желая: в мига, в който апаратът покаже 50, да си спрял пред къщи.
Шофьорът (свенливо свежда поглед):

– Е-е, айде пък в този момент! Два лв. – два лв.. Качвайте се, ще ви закарам.

2.
Уви, мястото, където сме прекарали детството си, не ни принадлежи. Но ние му принадлежим. Със страшна мощ.

Веднъж баба ми ми описа, че един от нейните съселяни, откакто се преселил в Пловдив при започване на 20-те, направил кариера като тютюнев специалист и натрупал огромно положение.

Макар че от преселението били минали доста години и всеки от някогашните му съселяни си имал собствен дом и нов-новеничък живот, той купил голямо парче земя някъде в покрайнините на Пловдив с желание да построи тъкмо копие на родното си село, заедно с кметството, селския площад и кладенеца в средата. Възнамерявал да засели всеки човек в неговата си къща. Но пристигнала националната власт и поставила завършек на сантименталните му нелепости.

Прекарах огромна част от живота си като възрастен отвън Пловдив и немалка част – отвън България. Но този град постоянно ме е привличал към себе си по загадъчен, непонятен метод. И постоянно се връщах.

Често се сещам за описа на един мой другар, кореняк пловдивчанин, който живее от четвърт век в Щатите. Веднъж, когато ходил да играе футбол нейде из неизбродимите американски степи, се срещнал с един турчин (на футболното игрище е необичайност да срещнеш американец) и до момента в който загрявали, го попитал:

– Ти краткотрайно ли си тук, или за непрекъснато?

Турчинът го изгледал напряко и отвърнал:

– Приятелю, доста добре знаеш, че никой от нас не желае да бъде заровен в тази страна.
Подобно на оня тютюнев специалист, аз към момента не съм изгубил детските си илюзии. Понякога мразя родния си град. Но не спирам да имам вяра, че е по-добре да се опитам да трансформира това, което не одобрявам, в сравнение с да тичам от него.

" Животът, споделя Гьоте, е детството на нашето величие. " Тогава не са ли точно детските ни илюзии най-ценното, с което разполагаме?

3.

Дъщеря ми е на пет. От три седмици вървим на басейн в Новотела. Аз си плавам самосиндикално, а за нея (и още няколко деца) се грижи треньорката, госпожа Пиронкова.

Днес на път за басейна обсъждаме какъв брой неуместно име за треньор по плуване има госпожата. После обмисляме разновидности за промяна на името с по-уместно: Чуднодръвкова, Хартийкова или Лодчева. Чудим се на глас дали малкото й име инцидентно не е Непотъвка, което някак би смекчило недвусмисления гравитационен резултат, породен от семейството.

На рецепцията на басейна ни осведомят, че госпожата през днешния ден отсъства и за децата се грижи спасителят. Влизаме, събличаме се и се завтичаме към него – симпатично и приветливо младо момче. Доста сме закъснели, само че той ни посреща общително.

Използваме случая да споделим с него разсъжденията си във връзка името на отсъстващата треньорка. Младият избавител се засмива малко неубедително.

– А вие по какъв начин се казвате? – запитвам, все в същия шеговит дух.

– Колчев – отвръща той със каменно лице.

 

4.

Докато си бърборехме с щерка ми нощес преди заспиване, за следващ път имах мотив да се замисля за мисловната галактика, която съставлява всеки език. И за необозримото благосъстояние на всяка една от тези вселени.

Китайският да вземем за пример e тонален: една и съща дума, " изпята " по друг метод, има напълно друг смисъл. И до момента в който на нас, редовите европейци, това ни се вижда стряскащо по своята трудност, тайванците се отнасят към китайците от континента с неприкрит подбив. Струва им се " пошло " да се приказва единствено на четири тона. Те си имат цели осем.

Ескимоско-алеутските езици, както и езиците саами, разполагат с голямо разнообразие от думи за другите типове, положения и използва на снега (според разнообразни изследвания – сред 50 и 300).

Антропологът Франц Боаз, който прекарва дълго време с инуитите, е първият, който документира това събитие.

В сръбския език са съхранени думи, с които се посочват предците по мъжка линия най-малко до 14-о коляно. След " прадеда " (прадядо) идват чукундеда (прапрадядо, четвъртото коляно), наврдеда (прапрапрадядо, пето), курђел (прапрапрапрадядо, шесто), аскурђел (прапрапрапрапрадядо, седмо), курлебало (прапрапрапрапрапрадядо, осмо), сукурдов (прапрапрапрапрапрапрадядо, девето), парђипан (прапрапрапрапрапрапрапрадядо, десето), ажмикур (прапрапрапрапрапрапрапрапрадядо, единайсето), курајбер (прапрапрапрапрапрапрапрапрапрапрадядо, четиринайсето коляно). " Бели орао " (бял орел) е най-далечният предходник, основателят на рода. Най-малките дечица в рода са " беле пчеле " (бели пчели).

Но да се върнем на мотива за снощните ми размишления. А точно – бърборенето.

На български " бъбря " значи " приказвам несериозни, несъществени неща ". Обикновено е обвързвано с детайл на скука, само че не всеки път. " Дърдоря " е съвсем същото, само че досадата при него е обезпечена.

После идва " мрънкам ". Тук нещата са малко по-сложни. " Мърморя " може да значи (1) неразбираемо говорене, (2) израз на непрекъснато отрицание, или (3) каране, напътстване, съветване.

И до момента в който " къркоря " се отнася извънредно и само за празни вътрешности на гладно, " клокоча " може да реферира както към живата, по този начин и към неживата природа: " спокоен, монотонен звук, сходен на шума от врене на вода ".

" Църцоря " (синоним на " цъцря " ) е " тека на тънка бликам " и е обвързвано най-често с източване на течности от огромен съд (примерно бъчва), което се случва с неудовлетворително мудна скорост.

" Пърпоря " (издавам лек звук с крила или с плат, дреха; пърполя, пърхам) е резервирано за летящи обекти – или най-малко такива, които волно се веят напразно, плющейки.

Думата " хърхоря " не участва в множеството речници, само че в случай че се потрудите, безусловно ще я откриете. Ето една от забавните дефиниции, които открих: " същото като хъхря, само че преднамерено ". Може да се спори до каква степен това определение е тъкмо, само че думата сигурно съществува.

Според същия източник " търторя " значи " пръцкам дълготрайно ". Звучи ефектно, въпреки към този момент да не съм разкрил без значение удостоверение за съществуването ѝ.

Което не е неволя, тъй като наличието на " фърфоря " в езика ни е неоспоримо и безапелационно. Обикновено се употребява с представката „ на “. Шеговита и звучна дума със полов подтекст. Нещото, което пожелаваме да сторим на българските политици безусловно всеки ден.

Излиза, че тези прелестни и ненадейно сходни звукоподражателни сказуеми, стъпващи върху правилото на редупликацията, сами по себе си са една дребна галактика. Половината от съгласните в българския език (10 от общо 20) образуват видимо огледални думи с изцяло друг смисъл.

Къркоря, клокоча, бъбря, бърборя, мрънкам, бърбор, хърхоря, търторя, пърхам и фърфоря по всяка възможност биха формирали почти същата мисловна картина в мозъка на един чужденец. Но за нас те са изцяло независими думи, които пораждат напълно съответни показа със собствен личен неповторим, несравним смислов релеф.

Езикът е галактика, споделям ви.

 

5.
В Лондон съм за обичайният Панаир на книгата. В дребен хотел от фамилен вид, на улица с още трийсетина сходни хотела.

Стаята е неголяма, само че пък с двойно легло, а банята – тясна, само че пък прясно отремонтирана.

Малко кръгло сапунче и две пакетчета шампоан ме чакат на леглото. Значи ще се окъпвам, какво друго.

Влизам в душкабината с прясно разопакован сапун в едната ръка и неотворено пакетче шампоан в другата.

Оглеждам се за рафтче. Няма. Издатък в плочките? Бабунка? Пукнатина? Равна повърхност на равнище, друго от пода?

Не, не, не и не.

Прехвърлям шампоана в ръката със сапуна, пущам водата, измокрям се и след известно разсъждение спирам водата, с цел да се насапунисам.

Но къде да оставя шампоанчето?

Няма къде с изключение на на земята.

За мен това не е вид по две аргументи. Първо, при моя физически размер навеждането в сходна по мярка кабина е трудноосъществимо; изправянето – още по.

Второ – ваничката под краката ми е бяла. Шампоанът – също. А аз съм късоглед. Никакъв късмет да го намеря, даже клекнал. Освен опипом.

Затова правя чудеса от смелост и съумявам да закрепя пакетчето с шампоана под ъгъл, като основата му е лекичко подпъхната в мъничката пролука (единствената в цялата кабина) сред крана и плочките.

Разбира се, до момента в който се насапунисвам, пликчето пада. И изчезва.

Нищо. Ще го подвигна. Но първо да отмия сапуна.

Хващам крана и завъртам. Върти се единствено хлъзгавата ми ръка. Кранът е от оня самозатягащ се вид, дето изисква известна мощ, с цел да се отвинти.

Обръщам се, разтварям малката врата и – целият насапунисан – доближавам мивката. Слава богу, че банята е дребна. Така най-малко мивката не е надалеч. Измивам си ръката. Връщам се и пущам душа.

Докато водата се излива върху мен, приклякам неудобно и с търсещи пръсти обхождам пода сантиметър по сантиметър. Най-сетне намирам шампоанчето. Изправям се.

Сега остава да го отворя. Но сапунът е в лявата ми ръка.

След известно комплициране внезапно ми светва: едно от преимуществата да си наедрял е, че самият ти можеш да послужиш за рафтче.

Слагам сапуна на рамото си.

Опитвам да отворя пакетчето шампоан с пръсти, само че материалът е прекомерно здрав. Не става.

Сещам се, че някъде в ъгълчето би трябвало да има перфорация, която да улесни нещата.

Търся я с късогледите си очи. После – напряко с пръсти.

Едно ъгълче. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. Осем. Няма повече ъгълчета.

Не се отваря.

Трябват зъби.

Разкъсвам го като хиена – сухожилията на антилопа гну. Право през средата. Не че можеш да контролираш мястото на скъсване – изключително когато няма перфорация и използваш зъбите си.

Ловко групирам разтеклия се шампоан и го хвърлям връз главата си. Поне мирише добре.

Без много-много да се възнамерявам, разтварям вратата и мижейки с едното око и примигвайки като нощен светофар с другото, мятам пакетчето в мивката.

Търкам, мия, излизам, загръщам се с две кърпи, развръзката е щастлива.

Утре – отново. Но какво ми пука? Вече съм остаряло куче.