Невена Бозукова: „Безцелното говорене никога не върши работа“
Малко преди рождения си ден актрисата е подготвена да направи следващата си равносметка. Прави го всеки ден. За дребните неща. За огромните неща. За себе си. За другите. И в случай че по традиция не чества, тъй като нормално има зрелище тъкмо тогава, тази година е решила да изненада всички и да направи празненство, а апропо и галерия. След дълга пауза Невена Бозукова хваща още веднъж четките и боите и изважда на показ още една артистична част от себе си. Далеч от комедийните облици, в които сме привикнали да я гледаме. За любовта към театъра и оня магичен театрален прахуляк, който вдишала на 7 години, за излизането от зоната на комфорт, за провокациите и функциите, в които занапред ще я гледаме, ни споделя самата тя. Днес в Момичетата от града!
В последния спектакъл „ Горещо “ на театрална къща Viva Arte си неузнаваема. Как се чувстваш с целия този грим, с който би трябвало да играеш час и половина на сцената?
Горещо се усещам. Първо, извънредно ми е топло от всички подплънки, стомах, дупе и маска на лицето, с които – заедно със София Ракова, която се занимава със специфични резултати в киното – всеки път по час и половина се борим.
Колко време лишава?
В началото беше по-бавно, като всяко нещо, до момента в който не стане рутина. Сега към този момент сред 40 минути и час сме подготвени. Предизвикателство е с помощта на Асен (бел.ред. Асен Блатечки, който взе участие и е режисьор на „ Горещо “). Една героиня, която е извънредно надалеч от мен като държание, като светоусещане, схващане за света. Може би като характер не чак толкоз, тъй като и аз от време на време имам своите прояви. Но като изцяло държание е доста надалеч от мен. Затова беше извънреден кеф да я преборя и да я показва да не наподобява напълно като „ селска чест “, нещо, което тя не е. Тя е извънредно хитра, даже до някаква степен премерена, доста добре знае какво желае да направи и минава през трупове, с цел да си свърши работата. Беше занимателно, тъй като съвсем до края репетирах без маска.
Няколко дни преди премиерата тя пристигна и тогава настана огромната битка, тъй като да издържиш с всичко това върху себе си час и половина, не е елементарно. Защото артистът е привикнал да работи с изключение на с думите, само че и с мимиките. Да, моите очи са там, само че над тях има едни чудесни вежди, от които те мъчно се виждат. Има хора, които идват и гледат, в случай че не са прочели кой играе, изрично ме подминават по-късно. Но от тези, които са видели, тъй като е хубаво хората, като вървят на спектакъл да знаят какво отиват да гледат, получавам извънредно приятни мнения и са доста впечатлени, което за мен е извънредно радостно. Прави ме доста щастлива. Така правят оценка труда ми, който не беше дребен. А когато получа положителни думи и от сътрудници, това ме прави още по-щастлива.
Казвала си преди, че обичаш да приемаш точно такива функции, които са доста надалеч от теб?
Предпочитам, да, тъй като това ме изкарва от комфорта ми. Когато нещо те изкара от комфорта, би трябвало да намериш тези пътечки, които да те докарат до него. Моят професор Коко Азарян, светла му памет, и Тодор Колев, който също ни беше учител, още в първи курс ни караха да стоим в парка по пейките и да следим, да крадем реакциите, погледите, жестовете на елементарните хора. В елементарна или в невероятна обстановка другите персонажи по какъв начин реагират. Винаги съм се водела от това, когато съм си правила функциите. Сега изгледах хиляди пъти държанието на тази дама, на която Асен чисто образно искаше да наподобява героинята ми – известна английска певица.
Нека да й кажем името.
Сюзан Бойл. Той държеше на визията на елементарната жена, която кара мъжете да се усещат неизмеримо. Изгледах нейни изявленията, гледах и разнообразни реакции на безпардонни дами, по какъв начин се държат и този развой на търсене ми е доста по-интересен. Не че в случай че не е нещо покрай мен, не ми е забавно, тъй като там пък пътечките са други – би трябвало да не се опасявам да покажа себе си и да изкарам от всички чекмеджета на тялото си тези неща, които в дадена роля съм ги припознавала в себе си, без по-късно публиката да си каже: „ Аха, значи и тя е такава “. Не, това изобщо не би трябвало да го има. Това също е голямо предизвикателство.
Но да не забравяме, че артистът се забавлява и за мен това е най-приятната специалност, колкото и да е натоварваща душевен от време на време. Това е една игра и ние излизаме на сцената да играем, да забавляваме себе си, да забавляваме и публиката, само че и освен да я забавляваме. Пак ще загатна Коко Азарян и едно от неговите 10 правила за спектакъл. Той споделяше: „ Да, играйте на сцената, забавлявайте се, само че играйте по този начин, че когато публиката ви гледа изпод, да не си каже: „ Това мога и аз да го направя. “ Трябва по този начин да играете, че да си кажат: „ Не, това аз не мога да го реализира “.
Трябва постоянно да е значимо това, което правиш и да го правиш за първи път, с чиста религия и доверчивост, с цел да се случва същинското прекарване и за нас, и за хората.
Къде е по-трудно да излезеш от зоната си на комфорт – на сцената или в живота?
О, в живота! Ние хората сме доста себични и егоцентрични, кой в по-голяма степен, кой в по-малка, само че постоянно някак мъчно съумяваме да бъдем откровени и почтени във взаимоотношенията си, тъй като на назад във времето постоянно стои „ какво ще си помислят “. Понякога съм доверчива и наивна до нелепост в връзките си с хората, тъй като считам, че би трябвало да бъдеш почтен и доброжелателен с индивида, който седи пред теб, и от време на време съм си неволи. Това май не е положително, а неприятно качество за мен. Но със зоната на комфорт е по-трудно в живота – да не ти пука от това, което ще кажат другите, тъй като какво значение има, ти го живееш този живот, това си е твоят избор, твоят метод. В последно време виждам по какъв начин хората не ги интересува, казвайки нещо или правейки, действайки за теб, против теб, не си дават сметка какво предизвикват на отсрещния човек. Затова изключително на сина ми, щерка ми към този момент е огромна, мисля, че съм я научила на това и продължава сама да се учи, само че на сина ми не преставам да му споделям да работи и да приказва с хората по този начин, както желае те да приказват с него. Това постоянно да му върви в главата, преди да изрече нещо или да направи нещо неуместно. Въпреки че той е в такава възраст, в която това е преди всичко.
Дори самата аз не преставам да се изучавам на това, тъй като не е елементарно, минимум с цел да запазиш първо себе си, ти да си добре и от време на време се е случвало в дейностите или думите да нараня някой нецеленасочено и тъкмо тогава съм забравяла да си кажа „ аз по какъв начин бих се почувствала в тази обстановка “.
Каза „ хората станаха... “. Защо станахме такива, спряхме да мислим за другите?
Толкова сложни са нещата, изобщо не ми се влиза в тази дискусия за битието ни. До каква степен е стигнала летвата на този по този начин наименуван естествен живот. Всеки гледа да оцелее и заради оцеляването си е естествено другите да са не на втори проект, а на някакъв отдалечен проект. Малко останаха хората с човечното отношение. Не считам, че е редно, като се запознаваш с някакъв човек, който за първи път виждаш, даже да не е за първи път, и до момента в който той не ти разреши да му навлизаш в дребния кръг на внимание, да започваш да му приказваш на „ ти “, за мен е неприемливо. Това фамилиарничене, пощипване по бузките, е неналичието на това образование, което ти дават родителите у дома. Дори освен първите седем години. Може би доста хора от това, че ни виждат и сме известни, имат възприятието, че могат да бъдат извънредно близки, в което няма неприятно, само че когато е човек, който ми влезе внезапно на „ ти “, съм в ступор. Станали сме невъзпитани, нетолерантни, апатични към това, което се случва в близост.
Има още...
В последния спектакъл „ Горещо “ на театрална къща Viva Arte си неузнаваема. Как се чувстваш с целия този грим, с който би трябвало да играеш час и половина на сцената?
Горещо се усещам. Първо, извънредно ми е топло от всички подплънки, стомах, дупе и маска на лицето, с които – заедно със София Ракова, която се занимава със специфични резултати в киното – всеки път по час и половина се борим.
Колко време лишава?
В началото беше по-бавно, като всяко нещо, до момента в който не стане рутина. Сега към този момент сред 40 минути и час сме подготвени. Предизвикателство е с помощта на Асен (бел.ред. Асен Блатечки, който взе участие и е режисьор на „ Горещо “). Една героиня, която е извънредно надалеч от мен като държание, като светоусещане, схващане за света. Може би като характер не чак толкоз, тъй като и аз от време на време имам своите прояви. Но като изцяло държание е доста надалеч от мен. Затова беше извънреден кеф да я преборя и да я показва да не наподобява напълно като „ селска чест “, нещо, което тя не е. Тя е извънредно хитра, даже до някаква степен премерена, доста добре знае какво желае да направи и минава през трупове, с цел да си свърши работата. Беше занимателно, тъй като съвсем до края репетирах без маска.
Няколко дни преди премиерата тя пристигна и тогава настана огромната битка, тъй като да издържиш с всичко това върху себе си час и половина, не е елементарно. Защото артистът е привикнал да работи с изключение на с думите, само че и с мимиките. Да, моите очи са там, само че над тях има едни чудесни вежди, от които те мъчно се виждат. Има хора, които идват и гледат, в случай че не са прочели кой играе, изрично ме подминават по-късно. Но от тези, които са видели, тъй като е хубаво хората, като вървят на спектакъл да знаят какво отиват да гледат, получавам извънредно приятни мнения и са доста впечатлени, което за мен е извънредно радостно. Прави ме доста щастлива. Така правят оценка труда ми, който не беше дребен. А когато получа положителни думи и от сътрудници, това ме прави още по-щастлива.
Казвала си преди, че обичаш да приемаш точно такива функции, които са доста надалеч от теб?
Предпочитам, да, тъй като това ме изкарва от комфорта ми. Когато нещо те изкара от комфорта, би трябвало да намериш тези пътечки, които да те докарат до него. Моят професор Коко Азарян, светла му памет, и Тодор Колев, който също ни беше учител, още в първи курс ни караха да стоим в парка по пейките и да следим, да крадем реакциите, погледите, жестовете на елементарните хора. В елементарна или в невероятна обстановка другите персонажи по какъв начин реагират. Винаги съм се водела от това, когато съм си правила функциите. Сега изгледах хиляди пъти държанието на тази дама, на която Асен чисто образно искаше да наподобява героинята ми – известна английска певица.
Нека да й кажем името.
Сюзан Бойл. Той държеше на визията на елементарната жена, която кара мъжете да се усещат неизмеримо. Изгледах нейни изявленията, гледах и разнообразни реакции на безпардонни дами, по какъв начин се държат и този развой на търсене ми е доста по-интересен. Не че в случай че не е нещо покрай мен, не ми е забавно, тъй като там пък пътечките са други – би трябвало да не се опасявам да покажа себе си и да изкарам от всички чекмеджета на тялото си тези неща, които в дадена роля съм ги припознавала в себе си, без по-късно публиката да си каже: „ Аха, значи и тя е такава “. Не, това изобщо не би трябвало да го има. Това също е голямо предизвикателство.
Но да не забравяме, че артистът се забавлява и за мен това е най-приятната специалност, колкото и да е натоварваща душевен от време на време. Това е една игра и ние излизаме на сцената да играем, да забавляваме себе си, да забавляваме и публиката, само че и освен да я забавляваме. Пак ще загатна Коко Азарян и едно от неговите 10 правила за спектакъл. Той споделяше: „ Да, играйте на сцената, забавлявайте се, само че играйте по този начин, че когато публиката ви гледа изпод, да не си каже: „ Това мога и аз да го направя. “ Трябва по този начин да играете, че да си кажат: „ Не, това аз не мога да го реализира “.
Трябва постоянно да е значимо това, което правиш и да го правиш за първи път, с чиста религия и доверчивост, с цел да се случва същинското прекарване и за нас, и за хората.
Къде е по-трудно да излезеш от зоната си на комфорт – на сцената или в живота?
О, в живота! Ние хората сме доста себични и егоцентрични, кой в по-голяма степен, кой в по-малка, само че постоянно някак мъчно съумяваме да бъдем откровени и почтени във взаимоотношенията си, тъй като на назад във времето постоянно стои „ какво ще си помислят “. Понякога съм доверчива и наивна до нелепост в връзките си с хората, тъй като считам, че би трябвало да бъдеш почтен и доброжелателен с индивида, който седи пред теб, и от време на време съм си неволи. Това май не е положително, а неприятно качество за мен. Но със зоната на комфорт е по-трудно в живота – да не ти пука от това, което ще кажат другите, тъй като какво значение има, ти го живееш този живот, това си е твоят избор, твоят метод. В последно време виждам по какъв начин хората не ги интересува, казвайки нещо или правейки, действайки за теб, против теб, не си дават сметка какво предизвикват на отсрещния човек. Затова изключително на сина ми, щерка ми към този момент е огромна, мисля, че съм я научила на това и продължава сама да се учи, само че на сина ми не преставам да му споделям да работи и да приказва с хората по този начин, както желае те да приказват с него. Това постоянно да му върви в главата, преди да изрече нещо или да направи нещо неуместно. Въпреки че той е в такава възраст, в която това е преди всичко.
Дори самата аз не преставам да се изучавам на това, тъй като не е елементарно, минимум с цел да запазиш първо себе си, ти да си добре и от време на време се е случвало в дейностите или думите да нараня някой нецеленасочено и тъкмо тогава съм забравяла да си кажа „ аз по какъв начин бих се почувствала в тази обстановка “.
Каза „ хората станаха... “. Защо станахме такива, спряхме да мислим за другите?
Толкова сложни са нещата, изобщо не ми се влиза в тази дискусия за битието ни. До каква степен е стигнала летвата на този по този начин наименуван естествен живот. Всеки гледа да оцелее и заради оцеляването си е естествено другите да са не на втори проект, а на някакъв отдалечен проект. Малко останаха хората с човечното отношение. Не считам, че е редно, като се запознаваш с някакъв човек, който за първи път виждаш, даже да не е за първи път, и до момента в който той не ти разреши да му навлизаш в дребния кръг на внимание, да започваш да му приказваш на „ ти “, за мен е неприемливо. Това фамилиарничене, пощипване по бузките, е неналичието на това образование, което ти дават родителите у дома. Дори освен първите седем години. Може би доста хора от това, че ни виждат и сме известни, имат възприятието, че могат да бъдат извънредно близки, в което няма неприятно, само че когато е човек, който ми влезе внезапно на „ ти “, съм в ступор. Станали сме невъзпитани, нетолерантни, апатични към това, което се случва в близост.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ