Опасни маневри на ракетния фронт
Малко повече от седмица остава до крайния период, след който Договорът за очистване на ракетите със междинен и по-малък обхват (ДРСМО) ще спре да действа и светът ще се окаже в територия, която беше позабравена през последните 3 десетилетия. Изгледите за продължаването на неговото деяние не наподобяват по никакъв начин огромни, защото сега като че ли и Съединени американски щати, и Русия избират да не бъдат обвързани от нова договорка. Китай пък и до момента не беше част от ДРСМО и към този момент разгласи, че няма желание да взе участие в възможните нови договаряния.
Въпреки опитите виновността да бъде трансферирана на Русия обаче основател на всичко стана администрацията на Доналд Тръмп. Първо, Съединени американски щати се отдръпнаха, а Владимир Путин просто реагира на дейностите на Вашингтон. Сега Йенс Столтенберг желае да показа НАТО като нещо друго от Съединени американски щати и като бранител на контракта, само че на всички е ясно, че без присъединяване на американците поддръжката на Алианса за ДРСМО не значи нищо. Така че господин Столтенберг най-вероятно е прав, когато през предходната седмица сподели, че би трябвало да чакаме “свят с доста съветски ракети”. А самият той е по-добре да насочи вниманието си към Вашингтон, вместо да укорява съветската страна, че с излизането си създавала неустановеност.
Несигурността в действителност е единственото несъмнено нещо, което можем да чакаме от началото на август, когато ще настъпи формалният завършек на ДРСМО. Тази неустановеност към този момент кара мнозина в Москва, Брюксел и Вашингтон да приказват за нова конкуренция във въоръжаването и възкресяване на Студената война. Спокойно обаче може да се каже също, че тя към този момент се води - най-малко от няколко години насам, и това е просто обикновено развиване на нещата, като се има поради актуалната обстановка в света.
През последните години следим съществено разбъркване на салдото на силите както във военно, по този начин и в политическо и икономическо отношение, вследствие на което Съединени американски щати към този момент не са този хегемон, който бяха след разпада на Съветския съюз. Още от началото на мандата си Тръмп даде обещание да върне Америка там, където й е мястото (според самата Америка) и излизането от ДРСМО е опит за крачка в тази посока. Тук би трябвало да отбележим, че немалка заслуга за този ход на американския президент имат и двамата му близки помощници Майк Помпео и Джон Болтън. Естествено, и за това безусловно едностранно деяние отговорни бяха руснаците, защото нарушавали контракта.
Новата оръжейна конкуренция
Надпреварата във въоръжаването в действителност към този момент е реалност и може да се забележи на доста места. Дори ние ставаме част от нея с покупката на Ф-16 и нараствания износ на оръжие през последните години. Но даже в нашите смешни мащаби е видно, че тук с изключение на за геополитическо опълчване става дума и за стопански претекстове. Почти на всички места производителите са частни компании, а една частна компания не може да съществува без облага и продажби. Военният бюджет на Съединени американски щати застрашително се доближава до галактическата сума от 1 трилион $ и огромна част от тези пари отиват за зареждане на компании като “Локхийд Мартин”, в която и ние ще налеем своите 2 милиарда лв. (поне). Тази връзка сред политика и стопанска система постоянно е съществувала и даже в случай че развиването на военните технологии е донесло исторически изгоди и за цивилния живот, двете международни войни са прекомерно солена цена, платена с милиони почтени жертви.
В същото време обаче страна като Северна Корея демонстрира, че и в този момент единственият метод да имаш равнопоставена позиция при договаряния със мощ като Съединени американски щати е да имаш съответното въоръжение, за предпочитане нуклеарно. Няма да е изненада, че отсега нататък и други страни по света ще се стремят да придобият технологията. И изключително когато Вашингтон демонстрира, че не може да му се има доверие да съблюдава сделките. Тогава единственият вид е да се въоръжиш и да разговаряш от позицията на силата. Третият закон на Нютон в деяние. Това вършат Русия, Китай, Иран и всички други набедени за “лоши” от Белия дом.
Тези процеси обаче не са лимитирани единствено до Северна Америка и Азия. В Европа също се следи засилен интерес към въоръжаването, макар че непосредствени закани от война на континента сега липсват. Само за последните седмици: Франция разгласи основаването на галактически сили и отпразнува Деня на Бастилията с обилен боен церемониал, в който искаше да показва най-хубавото от военнопромишления си комплекс; новият боен министър на Германия Анегрет Крамп-Каренбауер (протеже и правоприемник на Меркел в ХДС) незабавно се застъпи за увеличение на военния бюджет - който така и така непрестанно пораства в последните години; в Атина новото държавно управление на “Нова демокрация” също разгласи, че желае да възвърне гръцката оръжейна промишленост.
Макар да не става дума безусловно за ракети с нуклеарни бойни глави, явно е, че голям брой страни разчитат на положителното остаряло въоръжаване за отбрана на ползите си, за напредък на стопанската система - или пък и за двете. Остава отворен въпросът дали това ще подейства възпиращо и благотворно за международния мир, или, както в пиесите на А.П. Чехов, пушката на стената в някакъв миг ще гръмне и ще даде старт на нов огромен международен спор. Като се има поради нежеланието на Съединени американски щати (и Запада като цяло) да живеят в многополюсен свят, в който не всичко зависи от тях - учредения за терзания има.
Надежда за мир
Макар че на пръв взор никой не желае война, самата капиталистическа система изисква конкуренция сред страните, а това неизбежно поражда спор. Агресивното държание на Доналд Тръмп и неговата администрация несъмнено усилват възможностите за “горещ” конфликт в някоя от точките на напрежение. Отслабената мощност на Америка към този момент държи нещата в границите на глобите и комерсиалните войни. Но с хора като Помпео и Болтън и един куп жадни за поръчки компании следва да забележим докога Вашингтон ще се задоволи единствено с това. Настоящата иранска рецесия демонстрира, че салдото е много нежен. Излизането от ДРСМО ще се употребява за ново въоръжаване. Във авторитетни списания като “Форин полиси” към този момент могат да се прочетат оферти какво да се прави след края на контракта и те не звучат по никакъв начин миролюбиво. Едно от тях да вземем за пример твърди, че свободата, която Съединени американски щати ще получат, би трябвало да се употребява за разполагане на още повече ракети (включително ядрени) по разнообразни места в света. И изключително в Тихия океан, доколкото Вашингтон преглежда Китай като съществена опасност за господството си. Една от задачите на Тръмп е възможните нови договаряния да включват и Китай, а посредством излизането той се надява да притисне Русия, тъй че и Кремъл да работи за привличане на Пекин към пакта.
Дали това ще се случи, следва да забележим. Но до момента в който Русия и Китай в действителност би трябвало да се отбраняват от Запада, Съединени американски щати (респ. страните от НАТО) нямат от кого да се пазят. Нито Русия, нито Китай, нито Иран ги заплашва военно. “Руската агресия”, за която другояче слушаме съвсем непрекъснато, е скърпен с бели конци мит. И това трансформира Алианса в главния фактор, който може да инициира конфликт. Виждаме, че макар недоказаните обвинявания към Иран сегашната танкерна рецесия в Ормузкия пролив действително стартира с дейностите на английската страна. Като това е просто последният образец от дълга, дълга поредност.
За страдание по-вероятният сюжет е в средно- и дълготраен проект нещата да ескалират. Ако гледаме нещата от нашата камбанария, притеснително е, че някои европейски страни показват съвсем толкоз нападателно държание, колкото Съединени американски щати. Дори в случай че по някаква случайност на европейска земя не се водят военни дейности, то войната в Сирия и последвалите бежанска рецесия и терористични атентати би трябвало да са задоволителен урок. Шансът за мир е Съединени американски щати и техните съдружници да бъдат сдържани, т.е. да срещнат задоволително мощна опозиция от останалия свят. Парадоксално, само че това надали може да се случи, без да бъде изпълнен Третият закон на Нютон. Явно, с цел да има мир, в действителност ще е нужен “свят с доста съветски ракети”.
Въпреки опитите виновността да бъде трансферирана на Русия обаче основател на всичко стана администрацията на Доналд Тръмп. Първо, Съединени американски щати се отдръпнаха, а Владимир Путин просто реагира на дейностите на Вашингтон. Сега Йенс Столтенберг желае да показа НАТО като нещо друго от Съединени американски щати и като бранител на контракта, само че на всички е ясно, че без присъединяване на американците поддръжката на Алианса за ДРСМО не значи нищо. Така че господин Столтенберг най-вероятно е прав, когато през предходната седмица сподели, че би трябвало да чакаме “свят с доста съветски ракети”. А самият той е по-добре да насочи вниманието си към Вашингтон, вместо да укорява съветската страна, че с излизането си създавала неустановеност.
Несигурността в действителност е единственото несъмнено нещо, което можем да чакаме от началото на август, когато ще настъпи формалният завършек на ДРСМО. Тази неустановеност към този момент кара мнозина в Москва, Брюксел и Вашингтон да приказват за нова конкуренция във въоръжаването и възкресяване на Студената война. Спокойно обаче може да се каже също, че тя към този момент се води - най-малко от няколко години насам, и това е просто обикновено развиване на нещата, като се има поради актуалната обстановка в света.
През последните години следим съществено разбъркване на салдото на силите както във военно, по този начин и в политическо и икономическо отношение, вследствие на което Съединени американски щати към този момент не са този хегемон, който бяха след разпада на Съветския съюз. Още от началото на мандата си Тръмп даде обещание да върне Америка там, където й е мястото (според самата Америка) и излизането от ДРСМО е опит за крачка в тази посока. Тук би трябвало да отбележим, че немалка заслуга за този ход на американския президент имат и двамата му близки помощници Майк Помпео и Джон Болтън. Естествено, и за това безусловно едностранно деяние отговорни бяха руснаците, защото нарушавали контракта.
Новата оръжейна конкуренция
Надпреварата във въоръжаването в действителност към този момент е реалност и може да се забележи на доста места. Дори ние ставаме част от нея с покупката на Ф-16 и нараствания износ на оръжие през последните години. Но даже в нашите смешни мащаби е видно, че тук с изключение на за геополитическо опълчване става дума и за стопански претекстове. Почти на всички места производителите са частни компании, а една частна компания не може да съществува без облага и продажби. Военният бюджет на Съединени американски щати застрашително се доближава до галактическата сума от 1 трилион $ и огромна част от тези пари отиват за зареждане на компании като “Локхийд Мартин”, в която и ние ще налеем своите 2 милиарда лв. (поне). Тази връзка сред политика и стопанска система постоянно е съществувала и даже в случай че развиването на военните технологии е донесло исторически изгоди и за цивилния живот, двете международни войни са прекомерно солена цена, платена с милиони почтени жертви.
В същото време обаче страна като Северна Корея демонстрира, че и в този момент единственият метод да имаш равнопоставена позиция при договаряния със мощ като Съединени американски щати е да имаш съответното въоръжение, за предпочитане нуклеарно. Няма да е изненада, че отсега нататък и други страни по света ще се стремят да придобият технологията. И изключително когато Вашингтон демонстрира, че не може да му се има доверие да съблюдава сделките. Тогава единственият вид е да се въоръжиш и да разговаряш от позицията на силата. Третият закон на Нютон в деяние. Това вършат Русия, Китай, Иран и всички други набедени за “лоши” от Белия дом.
Тези процеси обаче не са лимитирани единствено до Северна Америка и Азия. В Европа също се следи засилен интерес към въоръжаването, макар че непосредствени закани от война на континента сега липсват. Само за последните седмици: Франция разгласи основаването на галактически сили и отпразнува Деня на Бастилията с обилен боен церемониал, в който искаше да показва най-хубавото от военнопромишления си комплекс; новият боен министър на Германия Анегрет Крамп-Каренбауер (протеже и правоприемник на Меркел в ХДС) незабавно се застъпи за увеличение на военния бюджет - който така и така непрестанно пораства в последните години; в Атина новото държавно управление на “Нова демокрация” също разгласи, че желае да възвърне гръцката оръжейна промишленост.
Макар да не става дума безусловно за ракети с нуклеарни бойни глави, явно е, че голям брой страни разчитат на положителното остаряло въоръжаване за отбрана на ползите си, за напредък на стопанската система - или пък и за двете. Остава отворен въпросът дали това ще подейства възпиращо и благотворно за международния мир, или, както в пиесите на А.П. Чехов, пушката на стената в някакъв миг ще гръмне и ще даде старт на нов огромен международен спор. Като се има поради нежеланието на Съединени американски щати (и Запада като цяло) да живеят в многополюсен свят, в който не всичко зависи от тях - учредения за терзания има.
Надежда за мир
Макар че на пръв взор никой не желае война, самата капиталистическа система изисква конкуренция сред страните, а това неизбежно поражда спор. Агресивното държание на Доналд Тръмп и неговата администрация несъмнено усилват възможностите за “горещ” конфликт в някоя от точките на напрежение. Отслабената мощност на Америка към този момент държи нещата в границите на глобите и комерсиалните войни. Но с хора като Помпео и Болтън и един куп жадни за поръчки компании следва да забележим докога Вашингтон ще се задоволи единствено с това. Настоящата иранска рецесия демонстрира, че салдото е много нежен. Излизането от ДРСМО ще се употребява за ново въоръжаване. Във авторитетни списания като “Форин полиси” към този момент могат да се прочетат оферти какво да се прави след края на контракта и те не звучат по никакъв начин миролюбиво. Едно от тях да вземем за пример твърди, че свободата, която Съединени американски щати ще получат, би трябвало да се употребява за разполагане на още повече ракети (включително ядрени) по разнообразни места в света. И изключително в Тихия океан, доколкото Вашингтон преглежда Китай като съществена опасност за господството си. Една от задачите на Тръмп е възможните нови договаряния да включват и Китай, а посредством излизането той се надява да притисне Русия, тъй че и Кремъл да работи за привличане на Пекин към пакта.
Дали това ще се случи, следва да забележим. Но до момента в който Русия и Китай в действителност би трябвало да се отбраняват от Запада, Съединени американски щати (респ. страните от НАТО) нямат от кого да се пазят. Нито Русия, нито Китай, нито Иран ги заплашва военно. “Руската агресия”, за която другояче слушаме съвсем непрекъснато, е скърпен с бели конци мит. И това трансформира Алианса в главния фактор, който може да инициира конфликт. Виждаме, че макар недоказаните обвинявания към Иран сегашната танкерна рецесия в Ормузкия пролив действително стартира с дейностите на английската страна. Като това е просто последният образец от дълга, дълга поредност.
За страдание по-вероятният сюжет е в средно- и дълготраен проект нещата да ескалират. Ако гледаме нещата от нашата камбанария, притеснително е, че някои европейски страни показват съвсем толкоз нападателно държание, колкото Съединени американски щати. Дори в случай че по някаква случайност на европейска земя не се водят военни дейности, то войната в Сирия и последвалите бежанска рецесия и терористични атентати би трябвало да са задоволителен урок. Шансът за мир е Съединени американски щати и техните съдружници да бъдат сдържани, т.е. да срещнат задоволително мощна опозиция от останалия свят. Парадоксално, само че това надали може да се случи, без да бъде изпълнен Третият закон на Нютон. Явно, с цел да има мир, в действителност ще е нужен “свят с доста съветски ракети”.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ