Малко повече от 12 дни продължи походът По пътя на

Малко повече от 12 дни продължи походът " По пътя на предците ни ", иницииран от група бесарабски българи. Първоначалната концепция на родолюбците бе да преодолеят пешком 515 километра, като тръгнат от ямболското село Ботево към Нова и Стара Загора. Маршрутът на запалянковците мина още през градовете Велико Търново, Бяла, Русе и на наша земя завърши в Силистра. Последния сектор на пътя те извървяха от молдовската граница до Тараклия - центъра на бесарабските българи в Молдова (населен с 40 хиляди наши земляци, а в цялата страна са към 60 хиляди сънародници). Идеята за самодейността хрумва на Владимир Магла, който по специалност е учител по география и биология, а сега живее в Кишинев и работи като основен управител продажби в компания, занимаваща се с импорт на екопродукти от Европа. В мероприятието с мотото " Не би трябвало да забравяме своите корени " участваха още Олег Косих - шеф на фондация " Български дух " в Молдова, и Нина Топалова (секретар на БОРМ - Българска Община в Република Молдова), която пое тежката задача да е координатор на похода в страната ни, както и Александър Романеско, Сергей Войняк, Дмитрий Бучков със сина му. Трима от запалянковците дадоха отговор на няколко въпроса особено за читателите на ДУМА.

- Идеята за похода ваша ли е, Владимир? Как и по кое време се роди в действителност?

Владимир Магла:

- Немного от дълго време у дома пристигна приятелят ми от детинство Александър Романеско и показа, че е разкрил в интернет село в България, откъдето са пристигнали предците ни първо в Украйна, а след това и в Молдова. Прииска ми се да посетя това място, да видя земята, на която са живели нашите прародители. А след това взех решение освен да го направя, а и да измина целия път пешком, както са го сторили те преди близо 200 години.

- Колко време ви лиши организацията на цялото мероприятие?

- Около 3 месеца. Тъй като съм ангажиран човек, а подготовката на маршрута, пресмятането на всекидневните километри, които би трябвало да се изминат, определянето на спирките - всичко това изисква време, по-голямата част от организацията обмислях и набелязвах у дома след работа и в почивните дни.

- Как намерихте съидейници? Колко души се включиха? Всички ли съумяха да завършат похода?

- Освен приятеля ми Александър Романеско, който незабавно се съгласи да тръгнем по пътя на предците ни, всички останали участници открих с помощта на интернет. Първо се срещнах с Олег Косих и му описах за концепцията си. Той я показа в мрежата и започнаха да ми пишат хора, които показваха предпочитание да се включат в похода. В началото запалянковците бяха 12, само че на старта се явиха 7 души, като в последния миг се причисли синът на Дмитрий Бучков. До финала стигнахме двама - аз и Александър.

- С какви причини убеждавахте хората да се причислят към групата?

- Никого не съм убеждавал. Който е имал опция да отдели от времето си, не се опасява от компликации и се усеща българин, потегли с нас.

- Казвал ли ви е някой: е, за какво не предложения и мен да се включа?

- Не, не е имало нито един, който да е рекъл сходно нещо. Надявахме се, че от Украйна най-малко някой ще пожелае да се причисли към групата ни, само че...

- Кой ви оказа най-голямо подпомагане при подготовката и самото осъществяване на похода?

- Когато към този момент се оформи екипът ни и определихме маршрута, желаех да направя интернационален флашмоб. За задачата обаче са нужни финанси. Някои от харчовете поех персонално аз, другата част - цялата ни група. Най-много от организацията в България изискуем на Нина Топалова, а осведомителната част падна на плещите на Олег Косих. Посрещна ни кметът на село Ботево - Георги Танев. По пътя ни помагаше Ивайло Шопски, огромно подпомагане оказа и Живодар Кръстев от Русе.

- При спортистите, които се включват в класическия маратон на отдалеченост 42 километра, най-преломният е 35-ият. А при вас по време на похода коя беше границата, която осмисли старта и усилието? Кога усетихте, че ви е мъчно да продължите, само че няма и по какъв начин да се откажете?

- Най-трудно ми беше на третия ден, когато започнаха да се изтъркват първите мазоли и се наложи да пия обезболяващи. Също по този начин се откъсна подметката на новите маратонки, които обух за похода, изхвърлих ги и купих нови. Много тежко беше и когато наближавахме Велико Търново - температурата на въздуха надхвърляше 36 градуса на сянка, а ние вървяхме под директните лъчи на слънцето, нямаше никакъв вятър. Носехме и раници по 12 кг.

- Бихте ли подхванали различен сходен поход?

- Идеята ни е самодейността да стане традиция. Ние с групата от Молдова направихме първата стъпка. Ще се откри ли някой в България, който да не се опасява от втора? Може би още в този момент би трябвало да стартираме да търсим съидейници и организации, които да ни поддържат, и следващата година да изпълним още по-мащабно сходно мероприятие. Хрумва ми, че може да се случи през април, да е обвързвано с емблематичното за България въстание.

- Как се решихте да тръгнете на толкоз дълъг път, Нина? Оказахте се единствената жена в групата на похода.

Нина Топалова:

- Няколко пъти съм чувала за тази концепция. Но никой не се реши да я реализира. От самото начало се включих в разговора - в чата, който сътвориха момчетата. Казах им: с вас съм. После, когато преброих какъв брой дни би трябвало да се върви, разбрах, че нямам нужната физическа подготовка да мина това разстояние. Но ми хрумна, че мога да бъда потребна на хората от групата и ще ги съпровождам с кола, когато изчерпя силите си да не преставам пеш. Реших, че ще взема присъединяване в похода при всяко състояние, тъй като желаех най-малко малко да усетя по какъв начин са вървели нашите предшественици. Разбира се, бяхме в доста по-лесни условия, само че въпреки всичко. Помислих, че едва ли ще има различен подобен случай, и по тази причина няма накъде да се отсрочва. Не познавах никого от групата. С Олег един път се видяхме и това е. Не знаех, че съм единствената жена. В чата имаше много други дами.

- Кои бяха най-големите компликации, с които се сблъскахте?

- Най-тежко ми беше да оставя Владимир и Александър в България, да се разделя с тях. Разбирах, че няма да им е елементарно, само че се наложи да се прибера в Молдова.

- Как реагираха хората? Какво ви споделяха, когато разбираха накъде и с каква цел сте тръгнали?

- Посрещаха ни доста топло. 90% от тях въобще не познавахме, срещнахме се по време на похода. Те към този момент бяха наясно накъде сме тръгнали. Радваха ни се. Някои взеха решение да ни поддържат и вървяха с нас пеш. Всички се възхищаваха по какъв начин за толкоз години - близо два века, не сме не запомнили езика, пазим традициите. Казваха ни по какъв начин, когато ни гледат, се усещат горди, че са българи. Кметът на село Ягода - господин Димитров, показа, че като се е срещнал с нас, още повече е обикнал родината. Всички желаеха да им гостуваме. На места трябваше да отхвърляме да останем да спим или ядем при тях, тъй като имахме малко време. По цялото трасе ни чакаха хора. И това главно бе с помощта на Ивайло Шопски от " Пътуващо читалище ". Предварително пратих маршрута на мои другари и ги питах дали имат познати по пътя, с цел да може да се обърнем към тях с някакви въпроси. Например да питаме къде да разпънем палатки или да хапнем. Бяхме подготвени сами да си поемем разноските. Обаче хората по този начин интензивно се включиха, че не ни оставиха да изхарчим нито една стотинка, напълно ни поеха от българска страна. Моят добър другар Живодар Кръстев от Русе ни оказа огромна поддръжка в неговия край, обезпечи ни 4 нощувки и среща с регионалния шеф. Мислех си, че ще се намерят хора, които ще предложат по една чаша вода и парче самун. Но такова посрещане не можех да си показва - със флагове, с национални носии, с песни! Просто нямам думи! Много благодаря на всички остарели и нови другари. От сдружението " Свети Георги Победоносец " - Сливен, пристигнаха в Ботево да ни посрещнат. Докараха артикули, дадоха пари. Благодаря от сърце и апелирам да не се сърдят, че не загатвам имената на всички.

- Имало ли е миг, когато ви се е желало да се откажете?

- Аз не изминах цялото разстояние. Бях 4 дни първоначално и след това още два най-после. Прибрах Владимир и Александър от Силистра. И без това не планирах да преодолея всичкия път. Исках единствено да съм наоколо и да бъда потребна. Мислех си дневно да пропътувам толкоз, колкото сили ще имам - 5-10 километра.

- Ако знаехте с какви компликации ще се сблъскате, щяхте ли отново да се включите в тази самодейност?

- При всяко състояние мислех да се включа. Не се колебаех за компликациите, единствено ме притесняваше по какъв начин ще ме пуснат от работа. Вярвах, че в България няма да се сблъскаме с нерешими проблеми. Езика знаем, другари имам много...

- Били ли сте в България и преди?

- Много пъти. Първо с родителите ми, когато навърших 9 години. Малка бях, само че доста помня. Обиколихме много места в България. Видях Шипка, Мадарския конник, манастири, Етъра... А в този момент през лятото и по два пъти месечно се е случвало да съм в България. През зимата - по-рядко.

- Посетихте някои знакови места за страната (паметника на връх Шипка, Дряновския и Преображенския манастир...). Кое ви направи най-голямо усещане? Защо?

- Както загатнах, на тези места бях и преди. Но постоянно е вълнуващо за мен, когато съм освен по такива забележителности, а и просто в България. Защо? Защото кръвта вода не става. И обичта към България е огромна. Ние, от Бесарабия, сме щастливи, че имаме две Отечества - Молдова (или Украйна) и България. Едната е Родина, другата е праРодина. И не знам коя повече обичам. То е както обичта към майката и бабата. Как можеш да кажеш коя повече обичаш?! Всяка от тях обичаш посвоему...

- А вие, Олег, успяхте ли да усетите най-малко частично какво е било на предците ни да тръгнат от България към земите в Бесарабия преди близо 200 години?

Олег Косих:

- Един от най-вълнуващите моменти бе в село Ботево, Ямболско - там, откъдето стартира преходът. Изкачихме хълм - това е най-високото място в покрайнината. И на всички места, доколкото стига погледът, имаше обработени ниви - с царевица, слънчоглед, други култури. Баш същата панорама, която я имаме и в Бесарабия. И тогава пределно ясно разбрах - значимото не е мястото, а хората. Преди двеста години едни българи са отпътували от Ботево и на разстояние над хиляда километра с труда, напъните и навиците си са създали от пустиня същински парадайс. Същия, който са основали други българи, пристигнали след заминаването на предците ни, в същото село Ботево. Много мощно е чувството да го осъзнаеш.

- Мислите ли, че медиите (в България, в Украйна, в Молдова...) демонстрираха задоволителен интерес към похода?

- Дори не чакахме подобен огромен интерес. Искахме единствено да изминем пътя - да потвърдим най-много на самите себе си, че не сме по-слаби от предците ни нито духом, нито като физически качества. Оказа се, че тази наша концепция откри отзив в душата на хората, живеещи в България. Вероятно, наблюдавайки какво вършим ние, те погледнаха надълбоко в душата си и откриха там някой различен отговор. Например на въпроса за какво запалянковци като нас, не обръщайки внимание на времето на открито, на разноските, на скъпите летни седмици, вършат нещо, което не носи пари, само че е значимо като огромна идея?

- Кой миг от похода беше най-непредсказуем?

- Българското гостолюбие. Не чакахме, че толкоз доста хора ще ни срещат по пътя, пробвайки се да оказват помощ кой с каквото може. Нямахме никакви проблеми - нито с нощувките, нито с прехраната. Надявахме се да отслабнем, само че с тези гощавания по пътя беше комплицирано за осъществяване (усмихва се). Имах опция да съм част от похода единствено четири дни и ги прекарах с огромен кеф!

- Какво е посланието, което отправяте с тази самодейност?

- Искаме напълно малко: без значение от обществените и икономическите проблеми, всички да помнят - българският дух е там, където има хора, които знаят кои са и от кое място са. И броят им е огромен. Затова благодарим: на Ивайло Шопски, който от София уреди цяла верига от хора по пътя ни, на Емилия Петкова, която е главната организаторка по посрещането ни в българските градове и села с самун, сол, флагове и носии, на Натали Петрова, която разпространява акцията ни, на Георги Георгиев от Варна, който прелестно ни учуди с младия и въодушевен екип, на Красимира Колева от Ямбол, без която този подреден град щеше да си остане единствено точка на картата. Те, както и доста други имена би трябвало да са известни. И не тъй като тези скромни хора желаят да се чуе за тях. А тъй като ние считаме, че точно те са същинските българи, почтено представящи страната, която ние прекосихме надлъж и нашир.