МАЛКО ПО-КЪСНО Обядвахме на две дълги маси под светлината от

МАЛКО ПО-КЪСНО
Обядвахме на две дълги маси под светлината от един необятен прозорец, обкръжени от огромен хаос. Никой нищо не знаеше. Нямаше ги офицерите, прислугата беше объркана, храната – неприятна, спътниците ми – ядосани, а дамите им – съвсем истерични. Но гледката, която се разкриваше от прозореца към другите кораби на котва в пристанището, беше несъмнено вълнуваща. Уийлър, мой асистент и консултант, сподели, че те били другата част от конвоя. Той ме твърди, че паниката на борда ще намалее и че „ ще поулегнем “ – както несъмнено са улегнали пясъкът и чакълът, – до момента в който, съдейки към този момент по някои от пасажерите, и ние завоним като кораба. На Ваша светлост може да направи усещане известна нервност в думите ми. Наистина, в случай че не беше не напълно неприятното вино, щях да съм доста ядосан. Нашият Ной, някой си капитан Андерсън, избра да не се появява. Ще му се показва при първа опция, само че в този момент е към този момент мрачно. Утре сутринта считам да направя топографска експедиция из кораба и да се срещна с по-свестните офицери, в случай че срещна такива. Има и дами – някои млади, други на междинна възраст, трети остарели. Има и неколцина възрастни господа, един младичък армейски офицер и един млад духовник. Той, горкият, се опита да измоли благословия за масата ни и пристъпи към храната си свенливо като булка. Още не съм видял мистър Притимън, само че допускам, че е на борда.
Уийлър споделя, че вятърът „ ще се обърне “ през нощта и ние ще вдигнем котва, ще опънем платна, т.е. ще потеглим на дългото си странствуване, щом стартира приливът. Отвърнах му, че съм добър моряк, и забелязах по лицето му да пребягва същата онази странна светлина, която не е тъкмо усмивка, а по-скоро неосъзната искреност. Веднага си наумих при първа опция да му дам добър урок по държание, само че още до момента в който пиша тези думи, нещо става с нашия дървен съд. Някъде начело се разнася удряне и боричкане, което несъмнено е от отхлабените платна. Пронизително запищяват свирки. Боже мой, белким човешкото гърло е способно да издава такива звуци? А това ще да са сигнални оръдия. Пред каютата ми е паднал един от пасажерите и цветисто проклина, дамите пищят, говедата мучат и овцете блеят. Настава ужас. А може би кравите блеят, овцете мучат, дамите проклинат кораба и пращат всяка негова треска да гори в пъкъла... Брезентовият мех, в който Уийлър ми наля вода, се е изкривил на халките си и в този момент виси под ъгъл.
Котвата ни е извадена от пясъка на остарялата Англия. Няма да видя родния бряг цели три, в случай че не и четири или пет години. Признавам, че даже и пред вероятността от забавна и преференциална работа, каквато ме чака, това е мрачна мисъл.
И защото станахме съществени, с какво друго мога да завър-ша своя роман за първия ден в морето, в случай че не с дълбоката си признателност. Вие ме поставихте на стълбата и колкото и високо да се изкача – а би трябвало да предупредя Ваша светлост, че упоритостта ми е безгранична, – в никакъв случай не ще не помни чия ръка ми е помогнала да потегли. Да не бъда в никакъв случай неподобаващ за тази ръка, нито да я нараня с някое свое деяние – това е молитвата и желанието на признателния протеже на Ваша светлост.
Едмънд Талбът
/2/
Отбелязах цифрата 2 при започване на тази страница, въпреки че не знам какво ще съумея да запиша през днешния ден. Всички условия работят срещу стройното ми съчинение. Крайниците ми са по този начин изнемощели. Тази тоалетна или отходно място... да ме прости, само че не знам по какъв начин да го назовавам, на чист моряшки език... „ нужникът “ е в предната част на кораба, курсантите имат... клозет, офицерите... не знам пък те какво имат. Това непрекъснато клатене на кораба и нуждата непрекъснато да нагодявам тялото си към него...
Ваша светлост благоволи да ми предложи да не замлъквам нищо. Спомняте ли си по какъв начин ме изведохте от библиотеката с другарска ръка на рамото ми, възкликвайки с присъщата Ви искреност: „ Разказвай всичко, момчето ми! Не скривай нищо! Нека още веднъж заживея посредством теб! “ Бедата е там, че ме хвана проклетата морска болест и останах на легло. Но в края на краищата нали и Сенека край Неапол е изпаднал в същото състояние – спомняте ли си? – и щом един философ-стоик не е могъл да устои на няколко бала накъдрено море, какво да кажем за нас, елементарните хора, и то в намерено море? Трябва да призная, че леех към този момент солени сълзи от безсилие и че тъкмо в този разнежен тип ме завари Уийлър. Моите почетения към него. Оправдах сълзите си с това, че съм изтощен, той се съгласи с мен и даже ме ободри.
– Вие, сър – поде той, – бихте ловували през целия ден и след това бихте танцували цяла нощ. Но в случай че вземете да качите мен или множеството моряци на кон, бъбреците ни ще се смъкнат до коленете.
Простенах нещо като отговор и чух, че Уийлър измъкна тапата на една бутилка.
– Разберете, сър – продължи той, – би трябвало единствено да се научите да се возите на транспортен съд, все едно че е кон.
Тази мисъл ме поуспокои, само че не толкоз, колкото приятният мирис, който ме „ облъхна като топъл южняк “. Отворих очи и какво да видя: Уийлър държеше не друго, а огромна бутилка парегорик. Приятният усет ме придвижи напряко в детството, само че този път без диря от меланхолията, съпътстваща спомените за предишното и за дома. Отпратих Уийлър, задрямах и след това заспах. Сигурен съм, че опиумът щеше да принесе на Сенека повече изгода, в сравнение с философията му.
Събудих се от странни сънища измежду подобен бездънен мрак, че не разбрах къде съм, само че скоро се сетих и открих, че се движим доста по-бързо. Веднага викнах Уийлър. При третия ми вик – съпроводен, признавам, с повече проклятия, в сравнение с нормално считам за съвместими както със здравия разсъдък, по този начин и с джентълменското държание – той отвори вратата на каютата ми.
– Помогни ми да изляза отсам, Уийлър! Трябва да глътна малко чист въздух.
– Я си полежете добродушно, сър, и по-късно ще се почувствате жизнен като кукуряк. А аз ще сложа чая.
Има ли и може ли да има по-глупава и по-незавидна вероятност от тази да приличаш на кукуряк. Не знам за какво си показах кукуряците самодоволни и наперени като цяла енория богомолци. Наругах го право в лицето. Но се оказа, че той има право. Обясни ми, че излязла стихия. Смятал, че балтонът ми с тройна мантия е прекомерно прекрасен, с цел да се унищожава от пръските солена вода. И загадъчно добави, че не желал да наподобявам като корабен духовник. Той обаче разполагал с един непокътнат костюм от жълта мушама. С много печално изражение разясни, че го бил купил за един господин, който въобще не се качил на кораба. Бил ми тъкмо по размер и можел да ми го даде таман за толкоз, колкото му коствал. А в края на пътуването, в случай че желая, можел съм да му го продам на остаряло. Сключих незабавно тази преференциална договорка, тъй като се задушавах и жадувах за пресен въздух. Той ме напъха в костюма, стегна му връзките, надена ми гумени ботуши на краката и ми постави мушамена шапка. Искаше ми се Ваша светлост да ме види отнякъде, тъй като несъмнено съм приличал на същински моряк, без значение какъв брой нестабилно стъпвах. Уийлър ме поддържа до коридора, който беше плувнал във вода. Продължаваше да ми дава директиви да стъпвам по този начин, като че ли единият ми крайник е по-къс от другия, както на планинските овце. Сопнах му се, че откогато вървях във Франция по сключването на мира, знам по какъв начин се стъпва по наклонена палуба – да не мисли, че съм прекосявал морето пешком! Слязох в шкафута и се облегнах на левия фалшборд, т.е. парапета на палубата. Над главата ми имаше опънати ванти и разперени въжени стълби – о, Фолкънър, Фолкънър! – а над тях голям брой безименни въжета свистяха, бръмчаха и свиреха. Гаснеше последната дневна светлина, откъм десния ръб ме заливаха струи вода, и облаците, които се гонеха около мен, като че ли доближиха мачтите. Не бяхме сами, несъмнено, защото останалата част от конвоя се падаше откъм левия ни ръб и към този момент се появиха някои от светлините им, макар че пръските вода и мъглата, примесена с дъжд, ги затъмняваха. Дишах с удивителна лекост след смрадливата каюта и нищо друго не ми оставаше, с изключение на да се надявам, че тази мощна, дори гневна стихия ще издуха част от това зловоние. Посъвзех се малко, огледах се в близост и за пръв път, откогато бяхме вдигнали котва, усетих по какъв начин се съживяват мисълта и възприятията ми. Извърнах очи обратно, погледнах нагоре и видях до руля двама кормчии – черни фигури в мушами; лицата им бяха огрени изпод, те поглеждаха ту към светещия компас, ту нагоре към ситуацията на платната. Само няколко от тях бяха опънати по вятъра, което си обясних с неподходящото време, само че след това узнах от Уийлър – този крачещ речник, – че било, с цел да не се откъснем от конвоя, тъй като малко от охраняващите ни кораби можели да се движат с нашата скорост. Откъде знае това, в случай че изобщо приказва истината, е мистерия за мен, само че той разгласи, че ще се освобоим от ескорта си при конзола на нос Ашънт, ще им придадем втория си транспортен съд, ще вземем един от техните, който ще ни ескортира до паралела на Гибралтар, откъдето ще продължим сами, предпазени от нахлуване единствено от няколкото останали ни оръдия и внушителния си тип! Честно и заслужено ли е това? Не осъзнават ли тяхна светлост господата какъв предстоящ министър са подхвърлили по този начин безгрижно в океана? Да се надяваме, че ще оцелея като небесната манна в Библията. Както и да е, жребият е хвърлен и аз би трябвало да поема риска. Стоях, облегнал тил на фалшборда, и гълтах вятъра и дъжда. Убедих се, че необикновената ми уязвимост се е дължала повече на вонята в каютата, в сравнение с люлеенето на кораба.
Дневната светлина бързо се топеше и аз бях заплатен за бдението си, като видях с очите си заболяването, от която таман се бях отървал. От коридора в дъжда и вятъра на шкафута излезе... духовник! Струва ми се, че беше същият, който се опита да измоли благословия над първия ни обяд, само че бе чут единствено от всевишния. Беше в голф, с дълго палто, а двете бели ленти на яката му се блъскаха от вятъра по врата му като затворена птица по прозорец. Той притискаше с две ръце смачканата си шапка и перука и залиташе първо на едната страна, а след това на другата като пийнал рак. (Ваша светлост не може да не е виждал пийнал рак.) Отецът се обърна и като човек, непривикнал с наклонената палуба, се опита да пълзи нагоре вместо надолу. Видях, че ще повърне, тъй като лицето му бе по едно и също време неясно и зелено като цвета на плесенясало сирене. Преди да смогна да му извикам, той фактически повърна, след това се хлъзна и падна на палубата. Изправи се на колене – само че, коства ми се, не за молитва – и съумя да стане тъкмо когато корабът се наклони още повече и придаде нов подтик на придвижването му. Така че той се спусна надолу по палубата, полутичайки, полулетейки, и без малко щеше да се преметне през парапета на бакборда, в случай че не го бях сграбчил за яката. Пред очите ми се мярна зелено лице и в този миг прислужникът, който извършва за пасажерите от десния ръб същите отговорности, които Уийлър има за пасажерите от левия, се спусна по коридора, подхвана човечеца под мишниците, извини ми се и го затътра назад, до момента в който се изгуби с него от погледа ми. Тъкмо проклинах свещеника, че ми е изцапал мушамата, когато ново надигане, разклащане и добре ориентирана бликам морска вода, примесена с дъжд, я почисти напъл-но. Кой знае за какво, въпреки водата да щипеше лицето ми, случката ме развесели. Философия и вяра – какво са те, когато вятърът задуха и грамадите вода те разлюлеят? Стоях, държах се с една ръка и започвах несъмнено да се развличам от цялата тази неразбория измежду последните зари на деня. Огромният транспортен съд с няколкото скъсани платна, от които се изливаха потоци дъжд, пореше морето и срещаше вълните под ъгъл като бик, който си пробива път през гъста навалица. И както бикът може да налети на места на „ сродна душа “, по този начин и той (нашият кораб) се натъкваше понякога на трудности, хлътваше или се вдигаше и даже получаваше преден удар, от който цялата му предница, след това средата и задницата потъваха в пяна и се обливаха с бяла вода. Започвах, както Уийлър се бе изразил, да се изучавам „ да се возя на транспортен съд “. Мачтите му бяха малко наклонени; вантите, които срещаха вятъра, бяха изпънати, а тези откъм подветрената страна – хлабави. Дебелото въже на гротбраса се бе извило към подветрената страна... всичко това ме наведе на следната мисъл: този голям мотор не може да се опознае нито последователно, нито като се забие нос в схемите на морските речници. То ще стане от единствено себе си и внезапно. Там, в полумрака, сред две талази, открих, че корабът и морето би трябвало да се възприемат освен откъм техническото им съвършенство, само че и като... какво? Като един тип кон, средство за транспорт, механизъм, настоящ с избрана цел. Това ми достави неподозирана приятност. Със удовлетворение си помислих дори, че съм обогатил визиите си. Едно самотно платно, едно въже, закрепено към долния подветрен завършек на платното, вибрираше на няколко ярда над главата ми, бясно в действителност, само че разбираемо. За да затвърди като че ли познанията ми, до момента в който преглеждах въжето и неговото деяние, усетих мощен подтик начело, обля ме вода и пръски и вибрациите на въжето се трансформираха: те прекъснаха на половина, тъй че известно време то описваше две тесни елипси, допрени в единия си край, което може да се изобрази със синусоида или с това място от цигулковата струна, което, в случай че се допре тъкмо, ще даде на музиканта флажолет – една октава над тона на самата струна.
Но този транспортен съд има повече струни и от цигулката, и от лютнята, повече съгласно мен и от арфата и под диригентството напразно той свири страхотна музика. Ще призная, че след известно време стартира да ми липсва човешко наличие, само че църквата бе грохнала, армията – също. Никоя от дамите не би могла да бъде другаде, с изключение на в постелята си. Що се отнася до флота, той е безусловно в стихията си. Неговите членове са на вахта, където и да се обърнеш, увити с мушами, черни, единствено лицата им бледнеят заради контраста. От известно разстояние наподобяват съвсем на скали, обливани от вълните.
Когато се стъмни напълно, се върнах опипом в каютата си и викнах на Уийлър, който се притече тутакси, измъкна ме от мушамата и закачи костюма на куката, където той незабавно се килна като пийнал. Казах му да ми донесе лампа, само че той ми отвър-на, че това било невероятно. Ядосах се, но той изложи много основателна причина. Лампите са рискови за всички ни, тъй като, катурнат ли се, не се знае какво би станало. Но можел да ни достави със свещ, в случай че си платя, тъй като свещта сама изгасвала, като падне. При все това трябвало да взема някои защитни ограничения, като си послужвам с нея. Уийлър разполагал с доста свещи. Отвърнах му, че съгласно мен такива неща се получават нормално от домакина-касиер. След малко безмълвие Уийлър се съгласи. Не предполагал, че желая да имам алъш-вериш със самия хазаин, който живеел насаме и рядко го виждали. Благородните господа нормално не общували с него, а употребявали за това прислужниците си, които подсигурили, че покупко-продажбите са почтени и открити. „ Защото, прибави той, нали знае-те, домакините са едни такива... “ Съгласих се с неговата почтена забележка, което сега – нали забелязвате, сър, че към този момент се съвземам – прикри смяната в мнението ми за Уийлър, за бащинските му грижи и готовността му да ми служи. Имах към този момент едно мислено постоянно да си разтварям очите на четири с него и да вниквам в подбудите му по-дълбоко, в сравнение с той счита, че вниква в моите. Така че в единадесет часа вечерта – „ шест камбани “, както написа в книгата – ето ме седнал до сгъваемата маса с този дневник, разперен пред мен. Но какъв брой страници съм изписал с празни приказки! Няма ни едно от тези забавни събития, проницателни наблюдения и – дръзвам да кажа – искрици духовитост, с които да развлека Ваша светлост съгласно първото ми и най-голямо предпочитание. Но нашето пътешестване едвам в този момент стартира!